Р Е
Ш Е Н
И Е
№
260365 09.02.2021 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII
граждански състав, в публично заседание на първи
февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 6234 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са искове са обективно
кумулативно съединени искове с правна
квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър
Хаджикоцев” № 52-54 е предявил против М.С.Г., ЕГН ********** *** искове за
признаване на установено, че ответникът дължи сумата от 682,72 лева – главница, произтичаща от договор за
потребителски кредит № ***/11.08.2019 г., договорна лихва в размер на 114,02
лева за периода 15.02.2018 г. – 15.04.2019 г., обезщетение за забава в размер
на 113,83 лева за периода 15.02.2018 г. – 18.11.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда –
28.11.2019 г. до изплащане на вземането, които суми са присъдени по ч.гр.д. № 19457/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив.
В исковата молба се
твърди, че на 11.08.2017 г. между страните бил сключен договор за потребителски
кредит №
***, по който на
ответника била предоставена в заем сумата от 700 лева. Освен размера на кредита
от 700 лева, се дължали още такса за оценка на риска – 95,20 лева, застраховка
живот – 46,20 лева и застрахова безработица – 47,12 лева. Така общото
задължение ставало 888,52 лева, разсрочено на 20 погасителни вноски, 19 от
които в размер на по 55,37 лева и една в размер на 55,43 лева, при ГЛП от
26,35%. На 15.04.2019 г. е настъпил падежа на договора. За събиране на
вземането си ищцовото дружество подало заявление за издаване на заповед за
изпълнение, по което се образувало частно гр. дело № 19457/2019 г. на ПдРС и се издала
заповед за изпълнение, но длъжникът възразил в срок и затова се предявявал
настоящия установителен иск.
С оглед изложеното от
съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 682,72 лева – главница, произтичаща от договор за
потребителски кредит № ***/11.08.2019 г., договорна лихва в размер на 114,02
лева за периода 15.02.2018 г. – 15.04.2019 г., обезщетение за забава в размер
на 113,83 лева за периода 15.02.2018 г. – 18.11.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда –
28.11.2019 г. до изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва претенцията
на ищеца по основание и размер. Не оспорва обстоятелството, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит. Твърди , че ищецът не е изпълнил своите задължения по
договора.
Навежда доводи за
наличие на неравноправни клаузи ,включително за нарушена разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 11и т.12 ЗПК, като в инкорпорирания в договора погасителен план
не се съдържало информация относно отделните компоненти на месечните вноски и
същият бил нищожен.
Съдът бил длъжен
служебно да извърши проверка за наличие на неравноправни клаузи. Защитата на
правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата
на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в
политиките на Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на потребителите
реципира редица норми от европейското законодателство и в частност от Директива
93/13 за неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 98/27/ЕО
на ЕП и Съвета за исковете за защита на потребителите.
Клаузите на
общите условия били неравноправни, ако предвиждали обективна отговорност и
санкциониране на потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато
не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си, извън
основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП включените в потребителските договори
неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следователно, за да бъде нищожна съответната договорна клауза, е необходимо
наличието на две предпоставки: клаузата да бъде неравноправна; същата да не е
уговорена индивидуално. В разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил
няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на
съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т.
е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/
клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните
клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя, като
поставя изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от условия,
чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя
да изпълни свое задължение дори ако търговецът или доставчикът не изпълни
своите задължения /т. 14/.
Твърди, че са налице следните неравноправни клаузи в договора за
потребителски кредит: По отношение на сумата 95,40 лева, представляваща такса за
оценка на риска, дължима в деня на подписване на процесния договор- Уговорката
за такса за оценка на риска е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията на
чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно ни точно
определени в договора за потребителски кредит. Според тази клауза таксата е
еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансира се от
кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация.
Посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10a, ал. 4 ЗПК, тъй
като е неясна - не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната
такса. Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата
е нищожна по аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Доколкото оценката на риска
предхожда сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на
кредита, във връзка с което кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата противоречи и на чл. 16 ЗПК, която предвижда императивно задължение за кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля
върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит, вменени й с посочената нормата и води до
неоправдано допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. От
изложеното следва, че се касае за неравноправна клауза;
Договореният размер на годишния процент на разходите от 48.68% и възнаградителния
лихвен процент от 26.35% надхвърлят императивния максимум на допустимия праг на
разходите по кредита, определен в нормата на чл.19, ал. 4 ЗПК.От договора е
видно , че е предоставен кредит в размер на 700 лв. и 93.32 лв. за сключване на
застраховки или сума в размер на 793,32 лв. Сумата , която следва да бъде
върната за погасяване на кредита е в размер на 1107,46 лв. или ГПР е в размер
над определения по чл.19,ал.4 ЗПК .Съгласно чл. 19,ал(5) ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал, 4, се считат за нищожни.
В процесният
договор, в частта, в която се урежда дължимата договорна лихва е посочено, че
същата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния
размер на главницата по договора. От така направената формулировка, на
дължимата лихва не става ясно върху коя главница се изчислява същата, дали
върху чистата стойност на кредита —700 лева или върху стойността на кредита
плюс добавка на дължимите премии по договора за застраховка. Неяснотата на
начина, по който се формира договорната лихва води като последица обявяване на
същата за нищожна. С цел пълнота на изложението следва да се отбележи, че, ако
в главницата, въз основа на която се определя договорната лихва се включат и
дължимите такси по сключените застраховки е налице неравноправно договаряне,
тъй като застраховките са допълнителни услуги, които кредитополучателят е
пожелал да ползва и, които не следва да се включват в основата, която определя
договорната лихва.
В процесния
договор уговореното като размер на месечно плащане от 55,37 лева за 19 вноски и
55.43 лв. за 20-та вноска и посочени падежи на 20 брой погасителни вноски за
периода 05.09.2017 г. -15.04.2019 г. - т.11,2 от договора, не съставлява
погасителен план, по см. на чл. 11, т. 11 и т. 12 ЗПК. За да бъде прието, че
определена уговорка между страните представлява погасителен план по смисъла на
цитираните правни норми, следва да се съдържа на първо време информация за
съответните плащания и срокове за това. Това изискване е спазено, доколкото
ясно е посочено, че общият размер на
дължимата по договора сума следва да бъде заплатена на 20 вноски в определен
размер. Уговорен е падежа на първата дължима погасителна вноска, съответно на
всяка една последваща такава. При това положение първата предпоставка е спазена.
На следващо място е въпроса, дали се съдържат съответните реквизити на
погасителния план, посочен в т. 12 на чл. 11 ЗПК, а именно разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
база на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. Анализа
на цитираната норма на ЗПК предпоставя две изисквания, за да бъде приета една
уговорка за погасителен план, а именно от една страна да е ясен размера на
съответните плащания и срокове за това, а от друга да е осъществено разбиване
по пера на това задължение, от която разбивка да е ясно какво е задължението за
главница, за лихви и допълнителни разходи по договора за кредит, като такива се
предвиждат. Във втората хипотеза на правната норма, уговорката обективирана в
процесния договор за потребителски кредит не отговаря на императивните
изисквания за закона, доколкото липсва разбивка на погасителните вноски. Не
става ясно как се формира сумата от 55,37, респективно 55,43 лева съставляваща
размер на месечна погасителна вноска, какъв е размера на главницата, на лихвите
и на допълнителните разходи.
Процесният
договор за потребителски кредит бил нищожен поради противоречие със закона, на
осн. чл. 11, т. 11 и т. 12, вр. чл. 22 от ЗПК и на осн. чл. 23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Твърди , че
сочения размер на договорна лихва не е този посочен от ищеца, тъй като
договорът не е бил обявен за предсрочно изискуем и договорна лихва следвало да
се начислява след падежиране на всяка вноска. Аналогично било и по отношение на
възнаградителната лихва.Тя следвало да бъде изчислена на база на падежирането
на вноските. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, след като
прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. №
19457/2019 г. по описа на ПдРС, в полза ищцовата банка „Ти Би Ай Банк” ЕАД
против ответника – М.Г. –
кредитополучател, е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29.11.2019 г. и
изпълнителен лист от 02.12.2019 г. за сумата от
682,72 лева – главница,
произтичаща от договор за потребителски кредит № ***/11.08.2019 г., договорна
лихва в размер на 114,02 лева за периода 15.02.2018 г. – 15.04.2019 г.,
обезщетение за забава в размер на 113,83 лева за периода 15.02.2018 г. –
18.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда – 28.11.2019 г. до изплащане на вземането. В срока по чл. 414 ГПК
ответникът е възразил срещу заповедта. В предоставения на ищеца от съда
едномесечен срок за това е подадена настоящата искова молба.
Ето защо и,
установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са
предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от длъжника в
заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
На основание чл. 153,
вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че между
страните по делото е сключен договор № *** от 11.08.2017 г.
От събраните по делото
писмени доказателства – Договор за потребителски кредит № *** от 11.08.2017
г. се установява, че ищецът е
предоставил заем на ответника, като в чл. 7.1 от договора е посочен размера на
кредита – 700 лева, размер на застрахователната премия комбо
живот – 46,20 лв., размер на застрахователната премия безработица – 47,12 лв.
лева, както и еднократна такса за оценка на риска – 95,20 лева. В чл. 9.1 от
договора е посочен лихвения процент, с който се олихвява предоставения кредит,
изразен като годишен лихвен процент в размер на 26,35%. В чл. 9.2 е посочено,
че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния
размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината,
като в чл. 9.3 е посочено, че за нуждите на договора, лихвеният процент за ден
се изчислява като 1/360-та част от лихвения процент по чл. 9.1. В чл. 10 от
договора е посочен размерът на годишния процент на разходите – 48,68%, като е
посочена и общата дължима от потребителя сума по кредита. В чл. 11.2 е посочен
погасителен план, съгласно който страните уговорили връщане на кредита на 20
месечни погасителни вноски, 19 от които по 55,37 лева и 1 в размер на 55,43
лева, с падеж 15-то число на съответния месец, считано от 15.09.2017 г. В чл.
19 е посочено, че при сключване на договора, потребителят не е длъжен да
сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение потребителят
може да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от Кредитора, без това обаче да е
задължително условие за сключването на самия договор. В чл. 20 е посочено, че
потребителят има право, без да посочва причина да се откаже от договора, а в
чл. 22.1 е посочено, че потребителят има право по всяко време да погаси изцяло
или частично задълженията си по договора, като е уговорено, че в този случай
той има право на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване
се отнася до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора.
По делото са приложени и искане-декларация за потребителски кредит и
застрахователно удостоверение.
По делото е прието заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като
компетентно дадено и не оспорено от страните, по която в.л. след извършена
проверка в банката по кредитното досие на длъжника е установило, че на кредитополучателят
- ответник на 11,08,2017 г. е преведена заеманата сумата. Задълженията по
кредита са следните: 682,72 лева – главница,114,02 лева- договорна лихва и 90,51 лева – мораторна лихва.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
На първо място от събраните по делото
доказателства се установи, че на 11.08.2017 год. между ищеца като кредитор от една страна и
ответника в качеството му на кредитополучател, от друга страна
е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е
предоставил на ответника
сумата от 700 лева, с краен падеж 15.04.2019 г. По силата на така
възниквалото договорно правоотношение ищецът е изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателя сумата от 700 лева, като за последният е
възникнало синалагматично му задължение да върне така предоставената сума в
определения в договора срок и вноски.
На 15,04,2019 г. е настъпил крайния падеж на договора за кредит.
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит № № *** от 11.08.2017 г., съдът намира
да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл. 9, ал. 1 ЗПК е
посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК
освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит,
по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва,
че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на
ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в
конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на
Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на
потребителите реципира редица норми от европейското законодателство и в
частност от Директива 93/13 за неравноправните клаузи в
потребителските договори и Директива 98/27/ЕО на ЕП и Съвета за
исковете за защита на потребителите.
Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат
обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде
нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да
бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са
неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т.
19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и
потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в
зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.
3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената
сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на
разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен план, в
който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, размерите на застрахователните премии – "Комбо
живот" и "Комбо безработица". С оглед изложеното, съдът приема,
че процесният договор за потребителски кредит е действителен, като съобразно
приетото в съдебната практика следва да се изследват отделните клаузи на този
договор предвид възможната им нищожност и неравноправност във връзка с нормите
на ЗЗП.
Инвокираното от
ответника възражение, че процесният договор не отговарял на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК е неоснователно по следните съображения. Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, договорът трябва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В договора за кредит е инкорпориран погасителен план, който
съдържа информация относно размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Няма спор, че всяка една анюитетна месечна вноска
представлява сбор от главница, лихви и съответна част от годишна такса
управление и обслужване, като за всеки един месец тези компоненти са различни.
Липсата обаче на подробна разбивка по никакъв начин не нарушава правата на
ответника – потребител. Съдът намира, че инкорпорирания в договора за кредит
погасителен план има изискуемото от
законодателя съдържание.
Неоснователно е
възражението на ответника, че договора несъответства на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК- виж. чл. 22.1 от договора.
По отношение на сумата 95,20 лева, представляваща
такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване на процесния договор,
съдът намира, следното: Уговорката за такса за оценка на риска е нищожна, тъй
като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според
тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. Посочената таксата е уговорена в чл. 7. 1 от договора като
задължителна. Според тази клауза таксата е еднократна, дължима в деня на
подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява
от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план и предвид
заявеното му желание в искането-декларация. Съдът счита, че посочената уговорка
не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
е неясна - не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната
такса. Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата
е нищожна по аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съдът
счита също така, че доколкото оценката на риска предхожда сключването на
договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата
противоречи и на чл. 16 ЗПК, която
предвижда императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди да предостави кредит на последния. Клаузата, с която е
уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля върху самия длъжник
финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит,
вменени й с посочената нормата и води до неоправдано допълнително увеличаване на
размера на задълженията по договора. От изложеното следва, че искането за такса
за оценка на риска в размер на 95,20 лева подлежи на
отхвърляне.
Ето защо иска за сумата от 682,72 лева
представляваща дължима по договора главница се явява основателен и доказан до
размера на сумата от 587,72 лева, като следва да
се отхвърли за разликата над тази сума до предявения размер от 682,72 лева, като неоснователен и недоказан.
В чл. 15. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че в
случай че потребителят е допуснал просрочие на дължимите от него плащания, той
дължи на кредитора и законната лихва върху цялата просрочена сума за целия
период на просрочието – от датата на падежа, до датата, на ефективното
изплащане на сумата.
Относно размера на мораторната лихва, същият е изчислен
от в.л. по неоспорената по делото ССчЕ. Поради което акцесорният иск е
основателен за сумата от 90,51 лв., а до
пълния претендиран размер от 113,83 лв. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
В чл. 9, т. 1 от Договора страните са уговорили лихвен
процент в размер на 26,35 %. Ищецът претендира договорна лихва в размер на
114,02 лева за периода 15.02.2018 г. – 15.04.2019 г. От заключението на в.л. К.
по приетата по делото ССЕ, която съдът кредитира изцяло като пълна и обективна
се установява, че размера на договорната лихва в действителност е 114,02 лв.
Поради това така предявения иска се явява изцяло основателен и доказан, поради
което следва да се уважи.
Следва съобразно петитума на исковата молба да се уважи и искането
за законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.
417 ГПК до окончателното и изплащане.
По
отношение на разноските:
При този резултат и двете
страни имат право на деловодни разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Поради частичното уважаване на предявените установителни
искове за вземанията, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
19457/19 г. на РС – Пловдив, следва да бъдат редуцирани и разноските присъдени
по производството по последното до размера на сумата от 65,24 лв.
На ищеца му се дължат
разноски за заплатена държавна такса по установителния иск в размер на 125
лева, за експертиза – 140 лева. Освен това на същия му се дължи юрисконсултско
възнаграждение. Понастоящем е в сила изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за
заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1, предвижда
възнаграждение за исковото – от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 25, ал. 2 от
Наредбата, за защита по дела с материален интерес, продължила повече от три
съдебни заседания, или когато материалният интерес е над 10 000 лева,
възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално
предвидения размер по ал. 1. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да
определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената
работа. Съдът като съобрази фактическата и правна сложност на делото намира, че
в полза на ищцовото дружество, следва да се определи и присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
Така
общият размер на разноските за производството, направени от ищеца възлизат на 365 лева, от които по съразмерност следва да
му се присъдят разноски в размер на 317,49
лева.
На ответника
М.Г. се дължат разноски по съразмерност с отхвърлената част от иска, а именно в
размер от по 58,57 лева. На ответника не му се дължат разноски по заповедното
производство. Законът
изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си,
поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл.422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за
едно и също нещо. Страните трябва да упражняват правата си без злоупотреба /
чл.3 ГПК /, каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се адвокатска
защита, кумулативно - по подаване на възражение по чл.414 ГПК и по защитата
срещу иска по чл.422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да
бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл.422 ГПК.
Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране на възражението по чл.414
от ГПК, законодателят се дезинтересира от основателността на възражението. То е
само формална предпоставка, без самостоятелни правни последици, поради което и
изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална
незаконосъобразност на възражението по чл.414 ГПК. Следователно липсва и
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 10394/ 29.11.2019 г., издадена по частно
гр. дело № 19457/ 2019 г. на ПдРС, М.С.Г., ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54,
сумата от 587,52 лева – главница,
произтичаща от договор за потребителски кредит № ***/11.08.2019 г., договорна
лихва в размер на 114.02
лева за периода 15.02.2018 г. – 15.04.2019 г., обезщетение за забава в размер на 90,51 лева за периода 15.02.2018 г. – 18.11.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 28.11.2019 г. до изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ предявените искове в частта за признаване за установено на вземания за
главница над уважения до пълния предявен размер
от 682,72 лева
и за обезщетение за забава над уважения до пълния предявен размер от 113,83 лева.
ОСЪЖДА М.С.Г., ЕГН ********** ***, да
заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, направените по делото
разноски в размер на 317,49 лева, както и направените по частно гр. дело №
19457/ 2019 г. на ПдРС, разноски в общ размер на 65,24 лева, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” №
52-54, да заплати на М.С.Г., ЕГН ********** ***, направените по делото разноски
в размер на 58,57 лева, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, съразмерно с отхвърлената
част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :/п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ