Р Е Ш Е Н И Е №
В името
на народа
гр. Кърджали, 26.02.2024
г.
Административен съд - Кърджали, в публично съдебно
заседание на пети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БОЖКОВА
При секретаря Мелиха
Халил
Като разгледа докладваното от съдия Божкова
Административно дело № 445/ 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 118, ал.
1 от Кодекса за социално осигуряване ( КСО).
Делото е
образувано по жалба на Д.Н.Т. ***, чрез пълномощник, срещу Решение №
2153-08-237/ 03.11.2023 г. на директор на ТП на НОИ – Кърджали, с което е
отхвърлена жалбата на лицето срещу Разпореждане № 081-00-830-3/ 20.09.2023 г.
на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което,
на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/
2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Претендира се
незаконосъобразност на оспореното решение. Твърди се, че не са налице
посочените основания за отказ за отпускане на парично обезщетение за
безработица. Неправилно и необосновано е посочено, че компетентната институция
за изплащане на обезщетение за безработица не е в България. Неправилно
административният орган тълкувал и приложил чл.65, § 2 и § 5 от Регламент (ЕО)
№ 833/2004г.
В жалбата се
сочи, че заетостта не е основание за определяне на пребиваването. Неправилно е
прието, че България не е държавата на обичайното пребиваване на Н. Т.. Твърди
се, че център на неговите жизнени и лични интереси е Република България, което
следва да бъде установено след събиране и анализ на всички относими
доказателства.
Заетостта на
жалбоподателя в *** е била временна и сезонна. Същият е трайно установен в
Република България. Притежава имущество в България. Завършил е средното си
образование в Република България. Обичайното му пребиваване е в Република
България. Към настоящия момент постоянния и настоящия му адрес са в Република
България.
В жалбата се
сочи, че директорът на ТП на НОИ – Кърджали и ръководителят на осигуряването за
безработица неправилно са тълкували Регламент(ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Съгласно
изложеното в жалбата, спорът е свързан с тълкуването на термина
"пребиваване", което е от съществено значение за определяне на
компетентната институция по исканото обезщетение за безработица и в тази връзка
с приложението на чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г. Легалната дефиниция на
понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от
цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Твърди се, че
е незаконосъобразно и неправилно позоваването на чл. 65 от Регламент (ЕО) №
883/2004 г. Искането е да се отмени оспорения административен акт, като
преписката се върне на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ
– Кърджали с указания да бъде изплатено полагащото се на Д. Т. обезщетение за
безработица. Претендира се присъждане на деловодни разноски.
В съдебно
заседание жалбата се поддържа от пълномощник.
Ответникът
– Директор на ТП на НОИ – Кърджали, чрез процесуален представител, оспорва
жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето й. Позовава се на Определение
на Съда на ЕС от 24 март 2023 г. по Дело С-30/ 22. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Настоящият
състав на АС – Кърджали приема, че жалбата е допустима като подадена в предвидения
в чл. 118, ал.
1 от КСО
14-дневен срок и от лице, което е засегнато от обжалвания административен акт.
При
извършена проверка на събраните по делото доказателства, съдът приема за
установена следната фактическа обстановка:
Със
Заявление, вх. 908-0761/ 17.07.2023 г. до Дирекция „Бюро по труда“ – Кърджали, регистрирано
в информационната система на ТП на НОИ - Кърджали с вх. № 081-00-830/ 18.07.2023
г. Д. Т. поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл.
54а от КСО. В същото декларирал, че трудовото правоотношение с осигурител в ***
e прекратено от 14.07.2023 г. С писмо изх. № У-081-00-830-1/ 19.07.2023 г. от жалбоподателя
е изискано да представи заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и
доходи от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002
относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от
Регламент № 883/2004 и документ за дерегистрация. На
25.07. 2023 г. Д. Т. подал заявление, вх. № 1019-08-972 за удостоверяване на
осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 за периода:
01.02.2015 г. - 14.07.2023 г. От страна на ТП на НОИ - Кърджали на 26.07.2023
г., до компетентната институция на *** по електронен път чрез Системата за
електронен обмен на социално осигурителна информация между България и
Европейския съюз, е изпратено искане за издаване на структурирани електронни
документи U017 и U004, необходими за преценка на правото на парично обезщетение
за безработица.
С
писмо изх. № 1030-25-765/ 21.07.2023 г. от ОД на МВР - Кърджали е изискана информация
за пътуванията на Д.Н.Т. от и в Република България. В получения отговор вх. №
1030-08-765#1/ 27.07.2023 г. е посочено, че за лицето има данни за многократни
влизания и излизания от Република България за периода от 01.01.2018
г. до 23.07.2023 г.
От
ръководител на осигуряването за безработица е извършена проверка на данните,
съдържащи се в информационния масив на НОИ за Д.Н.Т.. Съгласно регистъра на трудовите
договори за лицето липсват данни за получени уведомления за сключени групови
трудови договори.
На
12.09.2023 г., отново по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално
осигурителна информация между България и Европейския съюз, са получени структурирани
електронни документи (СЕД) U017 и U004, издадени от компетентната институция в ***
относно преценка на правото и размера на паричното обезщетение за безработица.
След
получаване на необходимите документи от ***, с разпореждане № 081-00-830-2/
19.09.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица, на основание чл.
55 от АПК е възобновено производството по заявление за отпускане на парично
обезщетение за безработица.
С
разпореждане № 081-00-830-3/ 20.09.2023 г. на ръководител на осигуряването за
безработица на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, буква
„а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение
за безработица по чл. 54а от КСО. В разпореждането е посочено, че на 12.09.2023
г. е получен по електронен път структуриран електронен документ U017, издаден
от КИ в ***, с който е удостоверен период на осигурена заетост от 01.05.2021 г.
до 14.07.2023 г., също така е бил представен документ от работодател с посочена
осигурена заетост от 01.02.2015 г. до 14.07.2023 г. Изложени са съображения, че
съгласно чл. 16 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета за
изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/ 68, гражданин на ЕС получава автоматично
право на постоянно пребиваване в друга страна от ЕС, ако е живял законно в нея
поне 5 години без прекъсване. Със становище по дело С-30/22, Европейската комисия
и Съвета решават, че чл. 65, пар. 2 от Регламент
(ЕО)№ 883/ 2004 на ЕС и Съвета не се прилага към положение, в което дадено лице
подава заявление за получаване на обезщетение за безработица до КИ на държава
членка, в която не е завършило периоди на осигуряване или заетост в друга
държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия
период. Съгласно разпоредбата на чл. 65, ал. 5 във връзка с ал. 2 Регламент
(ЕО) 883/ 2004 НОИ не е компетентната институция по отпускането на парично обезщетение
за безработица, тъй като лицето нито е осъществявало дейност при прилагане на
българското законодателство, нито е пребивавало на територията на България по
смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност и няма право на
парично обезщетение за безработица.
При
обжалване по административен ред на разпореждане № 081-00-830-3/ 20.09.2023 г.
на ръководител на осигуряването за безработица пред директора на ТП на НОИ –
Кърджали е постановено оспореното в настоящото производство решение. В този
административен акт подробно е описана фактическата обстановка по подаденото
заявление за отпускане на обезщетение за безработица, включително на понятията
„пребиваване“, „компетентна институция“, „компетентна държава членка“ съгласно
определенията в Регламент (ЕО) № 883/ 2004. Направено е позоваване на
Определение от 24.03.2023 г. на СЕС по Дело С-30/22 по тълкуването на чл.65, §2
от Регламент (ЕО) № 883/ 2004, което е в смисъл, че на чл.65, §2 от Регламент
(ЕО) № 883/ 2004 не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление
за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка,
в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна
заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване,
заетост или самостоятелна заетост в друга държава - членка, в която то е
пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.
Изложен е
мотив, че по аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като
жалбоподателят е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период
според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може
да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65 § 5, б.
„а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него - дело С - 30/22.
С оглед
тълкуването на Съдът на ЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента е
направен извод, че положението на Д. Т. е несъответно, тъй като е налице завръщане
в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в ***,
където е пребивавал във връзка с дейността си.
В решението е
посочено, че последната заетост на Д. Т. е с период: 01.02.2015 г. - 14.07.2023
г. в държава членка – ***. В попълнената декларация по чл. 65 (2) от Регламент
(ЕО) № 883/2004 лицето е посочило, че не притежава собствено жилище и няма съпруга.
Преобладаващата част от роднините са живели в държавата по последната заетост, социалните
му контакти са в Република България, посочил е и че има намерение да се установи
в Република България.
Подробно са
разгледани критериите за установяване на „пребиваване“, по смисъла на чл.1,
б.“й“ от Регламент (ЕО) № 883/ 2004, на Д.Т..
Посочено е, че прилагането на критерия „намерение“ на лицето се обуславя след
невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване
по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на
институциите на двете държави. Регламентите обвързват държавата по пребиваване
именно с периода на последната заетост.
Прието е, че
в настоящият случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне
на държавата по пребиваване, а се отчита тогава, когато между отделните институции
няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. В обобщение в
оспореното решение е прието, че в конкретният случай има достатъчно основания да
се приеме, че е налице „стабилна/дългосрочна“ заетост в ***, поради което пребиваването
по смисъла на европейските регламенти не е в България. Цитираната е практика на
административни съдилища в този смисъл.
По искане на
пълномощник на жалбоподателя са изслушани свидетелски показания на Ж. И. А. – ***
на жалбоподателя. Свидетелката посочва, че през 2013 г. заминала за ***. През
2014 г. или 2015 г., когато завършил висшето си образование, ***
също отишъл там. Работел нелегално, без договор, на различни места. След време
се върнал в България за 2-3 месеца, където работел в ***. Връщал се в град Кърджали,
където от *** години имали квартира. След това отново отишъл в ***,
където оставал по 3-4 месеца. Записали Д. Т. на училище в ***, за да учи език,
но минали 3-4 месеца. Свидетелката обяснява, че ***
има мотор и лек автомобил. През месец август 2023 г. цялото семейство се
прибрали окончателно в България и нямат намерение да се връщат в ***. На въпрос
на пълномощник на ответника колко време ***
е работил в *** и за какъв период е последната му работа свидетелката отговаря,
че в началото, докато му намерят по-добра работа, той работел ***.
Последната му работа е с продължителност 6 месеца в ***,
в която работели 6 човека. В *** се правели палети и
примерно 3 месеца имат работа, след тези 3 месеца нямат работа и той нямал
какво да прави в *** и си идвал в България за няколко месеца, където започвал
работа за няколко месеца *** или в ***.
При така
установената фактическа обстановка съдът приема, че жалбата е основателна.
Обжалваното решение
на директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърденото с него разпореждане на
ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали са издадени
в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална
компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3, вр.
ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО.
Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на
съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за
отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен
срок от получаването им, съответно, че паричните обезщетения за безработица се
отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено
ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице,
определено от ръководителя на ТП на НОИ.
Спазени са
изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове.
Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали е мотивирано, в
съответствие с изискването на чл. 117, ал. 3, изр.1-во от КСО и чл. 59, ал. 2,
т. 4 от АПК, като в него са изложени фактическите основания, поради които жалбата
срещу постановения отказ за отпускане на обезщетение за безработица е отхвърлена.
Посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават
този извод. В решението са посочени и правните основания, мотивирали директора
на ТП на НОИ – Кърджали да постанови решението си – конкретни разпоредби от
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.
В
хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Оспореното
решение и потвърденото с него разпореждане са издадени в противоречие с
приложимите материалноправни разпоредби от
приложимото право на ЕС – отменително основание по
чл. 146, т. 4 от АПК.
От събраните
доказателства се установява, че през последния период на заетост – 01.05.2021
г. до 14.07.2023 г., който е доказан чрез събрани по реда на електронния обмен
на социално-осигурителна информация между България и ЕС, жалбоподателят е
работил по трудово правоотношение с работодател в ***.
Персоналният
и материален обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 в случая не е спорен –
съгласно чл. 2, § 1, съответно чл. 3, § 1, б. "з" от същия регламент,
той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, какъвто, като
гражданин на Република България, е и жалбоподателят, и по отношение на
изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и
обезщетенията за безработица.
Спорът между
страните е относно въпроса дали по отношение на жалбоподателя е приложима
нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно
§ 5, б. "а", изр.2-ро от същата разпоредба отговорността за
изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на
компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.
Текстът на
чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 гласи следното: "Напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга
член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то
последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата
държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по
заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено".
Следователно,
предпоставка за прилагане на чл. 65 от посочения регламент е по време на
последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице въпросното лице
да е пребивавало в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е
подчинено.
Разпоредбата
на чл. 11, § 1, изр.1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за
които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само
на една държава-членка. Текстът на чл. 11, § 3, б. "а" от същия
регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като
самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на
тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано:
„Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за
социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне
съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и
усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в
максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на
държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило,
законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява
своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.
Според
легалната дефиниция на чл. 1, б. "т" от Регламент (ЕО) № 883/2004
"компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира
компетентната институция, която, според б. "р", т. "i" на
същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към
момента на искането за обезщетение.
През периода
на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето
лице на територията на ***, поради което и съгласно чл. 11, § 3, б.
"а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и
административният орган, той е подчинен на законодателството на тази държава.
Обстоятелството,
че спрямо жалбоподателя се явява приложимо шведското законодателство и Кралство
*** се явява компетентната държава-членка обаче не означава, че следва автоматично
да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния
период на осигурена заетост.
Понятието
"пребиваване", според чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) №
883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според
чл. 1, б. "к" на същия регламент, понятието "престой"
означава временно пребиваване.
Критерий за
определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен
неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена
въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните
факти. Тези факти са примерно посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в
която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването,
изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка следва да се имат предвид
критериите, изброени в т. 29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело
C-90/97, Swaddling).
Според чл.
11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 те може да включват:
а)
продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните
държави-членки;
б)
положението на лицето, включително:
i)
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално
мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост;
ii)
семейното положение и роднинските връзки на лицето;
iii)
упражняването на неплатена дейност;
iv) когато
става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;
v) жилищното
положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;
vi)
държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното
облагане.
Константна е
практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена
йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка
всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде
разгледан поотделно и във връзка с останалите.
Продължителност
и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки.
От приета
справка от ОДМВР – Кърджали за регистрирани пътувания през границата на Р
България за периода на последната заетост на Д.Т.: 21.05.2021 г. до 14.07.2023
г. се установява, че на 16.07.2021 г., в19.47 ч., е влязъл в страната ни през
ГКПП ***, напуснал е Р България на 04.08.2021 г., през ГКПП ***. Има
регистрирано влизане в Р България на 08.08.2021 г., в
00.41 часа, излизане – на 13.08.2021 г., в 12.32 часа, от ГКПП ***, влизане в
страната ни – на 26.12.2021 г., 01.17 ч. през ГКПП ***, излизане – 02.01.2022
г., в 18.07 ч., ГКПП ***, влизане – 24.03.2023 г. през ГКПП ***, излизане –
30.03.2023 г. ***. Няма информация за влизане в страна ни, но е регистрирано напускане на територията на Р
България на 24.07.2023 г. през ГКПП ***.
Следва да се
отбележи обаче, че, сама по себе си, продължителността на пребиваването не може
да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в
този смисъл т. 30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling).
Поради това обстоятелството, че жалбоподателят е пребивавал в *** през периода
на последната си трудова заетост - от 01.05.2021 г. до 14.07.2023 г., с
прекъсвания, не може да служи, само по себе си, за критерий, който да
установява или да оборва извод за обичайното му пребиваване в тази страна. На
следващо място, не е удовлетворено и условието за непрекъснатост на това
пребиваване, тъй като през този период той е пътувал до България многократно
видно от справката на ОДМВР – Кърджали.
Относно
справката от ОДМВР – Кърджали следва да се посочи, че неправилно
административните органи на ТП на НОИ – Кърджали са поискали информация за
период от 01.01.2018 г. Този интервал от време не е
посочен, нито в заявлението на жалбоподателя, нито в документите, получени от
компетентните институции на *** чрез електронен обмен на информация. В
заявлението за отпускане на обезщетение за безработица с дата 18.07.2023 г.
(л.39 д.) е посочен период на упражняване на трудова дейност, различен от
последния период на заетост: 01.05.2021 г. – 14.07.2023 г., за който
жалбоподателят е подал, до ТП на НОИ – Кърджали, заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди.
Тук е
необходимо да се отбележи, че не е доказано приетото в разпореждането на
ръководителя на обезщетенията за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, че тъй
като е заявил упражняване на трудова дейност в *** от 01.02.2015 г. до
14.07.2023 г. жалбоподателят е придобил право на постоянно пребиваване в тази
държава. Това е така, защото в цитираната в разпореждането норма на чл.16 от Директива
2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета за изменение на Регламент (ЕИО) №
1612/ 68 е поставено изискване лицето да е живяло законно в нея поне 5 години
без прекъсване. В административната преписка не се съдържат доказателства в
този смисъл, както поради липсата на информация за регистрация на Д.Т. в ***,
така и предвид регистрираните пътувания на лицето в и извън територията на Р
България.
Естество и
специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото,
където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост. Според отразеното в документ от
работодател (л.41 д.) жалбоподателят е работил като ***. Показанията на св.Ж.А.
са, че той е работил в *** и когато не е имало
работа е бил в отпуск (свидетелката не е сигурна платен или неплатен). Това
налага извод, че присъствието на жалбоподателя в *** през процесния
период на осигурена заетост е било наложено от естеството на работа му и не е
резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване,
какъвто би имало, например, едно самостоятелно заето лице или лице, работещо по
трудово правоотношение, което разполага с възможността да работи от разстояние.
В тази
връзка следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009
година относно обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за
безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и
които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица
са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната
държава-членка, се посочва следното: "Въпреки че понастоящем това е
приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които
също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било
приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието "пребиваване"
се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде
разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна
дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и
са оставили семействата си в държавата си на произход". Посоченото
становище на Административната комисия за координация на системите за социална
сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително
стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по
произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на
пребиваване. Напротив, в т. 3 от диспозитива на това
решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение
държавата на пребиваване се определя в съответствие с член 11 от Регламент (ЕО)
№ 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи,
доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на
жизнените му интереси.
Семейното
положение и роднинските връзки на лицето.
От попълнена
от жалбоподателя Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/ 2004 става ясно, че ***.
В т.3.3. „През периода на последната ми заетост в
чужбина преобладаващата част от роднините ми (например
родители/баба/дядо/брат/сестра)“ е попълнил, че са живели в държавата по
последната заетост. Това е мотивирало горестоящият
административен орган да приеме, че роднините на жалбоподателя са се намирали в
държавата по последна заетост. От показанията на ***
на Д.Т. се установява, че в *** е живяла тя.
Упражняването
на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава.
Жилищното
положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му. Липсва
информация относно обстоятелството на притежавано жилище в ***. От показанията
на св.Ж.А. се установява, че семейството от ***
години ползва квартира в ***, наем за която плаща
свидетелката или жалбоподателят. ***.
Държавата-членка,
в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В
административното производство не са събрани доказателства за посочения
критерий. Като собственик на лек автомобил и мотор жалбоподателят дължи за тях
местен данък съгласно Закона за местните данъци и такси.
Намерението
на лицето и причините за неговото преместване;
Този
допълнителен критерий е посочен в чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
Според този текст, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се
на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие
между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези
факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат
за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
В оспореното решение е прието, че намерението на лицето не се явява водещ
критерий, а се отчита тогава, когато между отделните институции няма постигнато
съгласие относно държавата на пребиваване.
Настоящият
състав на съда не споделя този мотив в решението, защото не е поискано, по реда
на електронен обмен на социално осигурителна информация, потвърждаване от ***
на държавата по пребиваване.
При липса на
изискан документ СЕД Н006 за положението на лицето – естеството на
упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно
положение и т. н. не би могло да се стигне до извод, че компетентната
институция в *** е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на
жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
Съдът
намира, че разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се
определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от
всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на
лицето. Целта на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на
които държавите-членки определят мястото на обичайно пребиваване на едно лице.
Видно от съдържанието на оспорваното решение на директора на ТП на НОИ –
Кърджали, въпреки становището си за неприложимост на чл. 11 от Регламент (ЕО) №
987/2009, ответникът е аргументирал тезата си, че България не е държавата на
пребиваване на жалбоподателя именно разглеждайки критериите по цитираната
разпоредба, т. е. приложил е точно тази норма.
В изготвения
съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството,
приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (***) се посочва, че
често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните критерии, определени от Съда на
Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) №
987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но – от друга страна – между
тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да
може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според
индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички
релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на
пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея
могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването
на едно лице. Във всички случаи е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ
да се определи държавата на пребиваване на лицето.
При
безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в
съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република
България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация
относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от
Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за
безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния
стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.
В този
смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия
за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при
отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице
вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже
трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е
изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65,
параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от
институцията по местопребиваване.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно -
законодателството на Република България. Именно Р България се явява компетентна
държава. Обезщетението за безработица, претендирано
от жалбоподателя правилно е било поискано именно по реда и при условията на
действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски
регламенти за това.
Обратен
извод не следва и от приетото в определение на Съда на ЕС от 24.03.2023 г. по
дело C 30/22, постановено по преюдициално запитване
от Административен съд – Велико Търново. Съдът на ЕС е приел, че отговорът на
поставените преюдициални въпроси следва недвусмислено
от вече формираната съдебна практика и не оставя място за разумно съмнение,
поради което е отговорил на същите, на основание чл. 99 от Процедурния
правилник на Съда на ЕС, с мотивирано определение. Този текст гласи, че когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът
вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от
съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, Съдът
може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по
предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат.
Фактите
по това дело са резюмирани в т. 17 – т. 18 от определението – жалбоподателката в националното производство е българска
гражданка, която от 1 декември 2014 г. до 29 март 2021 г. упражнявала дейност в
*** в областта на социалните и здравните услуги като наето лице при различни
работодатели. На 2 април 2021 г. тя подала заявление в качеството си на
безработно лице да й бъде отпуснато парично обезщетение за безработица на
основание КСО. Към заявлението си тя приложила някои документи, сред които
декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на член
65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 като освен това е иницииран електронен
обмен на информация между Република България и ***, касаещ
нейното положение.
В
т. 29 и т. 30 от определението е изрично посочено, че Съдът на ЕС е изпратил до
Административен съд – Велико Търново (запитващата юрисдикция) искане за
информация коя е държавата по пребиваване на жалбоподателката
по смисъла на член 1, буква й) и член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 през
периода на упражняване на дейност като заето лице в *** между 1 декември 2014
г. и 29 март 2021 г.
За
разлика от настоящия казус обаче, Административен съд – Велико Търново a priori приел, без да е формулирал преюдициален
въпрос във връзка с начина на определяне на пребиваването, че през целия този
период, видно от данните, получени при електронния обмен на информация между ***
и Република България и от декларацията, подадена относно определянето на
пребиваването по член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, държавата по
пребиваване на жалбоподателката била ***.
Поради
това, както е посочил в т. 44 от своето определение, с оглед дадения отговор от
запитващата институция, която единствена има компетентността да прецени
обстоятелствата по образуваното пред нея дело, Съдът на ЕС също е приел, че
през целия период на упражняване на дейност от жалбоподателката
като заето лице на територията на *** тя е пребивавала по смисъла на член 1,
буква й) и на 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 в тази държава, която е
компетентната държава по смисъла на последната разпоредба през този период като
едва след като тази дейност като заето лице била преустановена, жалбоподателката DV се върнала в България, за да поиска от
компетентния орган на тази държава членка да й отпусне обезщетения за
безработица. Именно с оглед приетото за безспорно обстоятелство, че
пребиваването на последната през посочения период на заетост е бил в ***, с диспозитива на своето определение Съдът на ЕС е приел, че
член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не
се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на
обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не
е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на
територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на
тази разпоредба през целия този период.
С
оглед различното решаване на въпроса за пребиваването на жалбоподателя по
настоящото дело и в случая, по който е постановено посоченото определение на
Съда на ЕС, даденото с него задължително (при това очевидно) тълкуване на
съюзното законодателство в конкретния казус се явява неприложимо.
По
изложените съображения оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на
ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО се явяват издадени при неправилно
приложение на материалния закон, поради което следва да бъдат отменени като
преписката, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, следва да бъде изпратена на
компетентния административен орган – на ръководителя на осигуряването за
безработица в ТП на НОИ – Кърджали, за ново разглеждане и произнасяне при съобразяване
на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по
тълкуването и прилагането на материалния закон.
При този
изход на спора е основателно своевременно заявеното искане на жалбоподателя за
присъждане на деловодни разноски. Доказани са направени разходи в размер на 800
лв., представляващи реално заплатено адвокатско възнаграждение по ДПЗС с бл.№***/
*** г. Предвид направеното възражение за прекомерност от
пълномощник на ответника, фактическата и правна сложност на делото, изискваща
анализ на различни норми от правото на ЕС, изготвяне на подробна жалба от
пълномощника на жалбоподателя, своевременно направено относимо
доказателствено искане и явяване в проведените две
съдебни заседания, АС – Кърджали приема, че адвокатското възнаграждение следва
да бъде намалено на 700 лв.
На основание
чл.143, ал.1 от АПК ТП на НОИ – Кърджали следва да бъде осъдено да възстанови
направените от жалбоподателя деловодни разноски в размер на 700 лв.
Водим от
горните мотиви и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2-ро АС – Кърджали
Р Е Ш И:
Отменя Решение № 2153-08-237/ 03.11.2023 г. на
директор на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на Д.Н.Т. срещу
Разпореждане № 081-00-830-3/ 20.09.2023 г. на ръководител на осигуряването за
безработица в ТП на НОИ – Кърджали.
Изпраща преписката на
ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали за ново произнасяне
по заявление, вх. 908-0761/ 17.07.2023 г. до Дирекция „Бюро по труда“ –
Кърджали, регистрирано в информационната система на ТП на НОИ – Кърджали с вх.
№ 081-00-830/ 18.07.2023, при спазване на дадените с настоящето решение
указания по прилагането на закона.
Осъжда ТП на НОИ – Кърджали да заплати на Д.Н.Т.
с ЕГН ********** и адрес: ***, деловодни разноски в размер на 700 лв. (седемстотин
лева).
Решението
подлежи на обжалване, с касационна жалба, пред Върховния административен съд в
14-дневен срок от съобщението, че е изготвено.
Съдия: