Решение по дело №66/2025 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл.118, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на Р. Р. Х. от с. С., обл. Р. против Решение № 1012-16-93/4 от 26.02.2025 г. на ръководителя на ТП на НОИ-Разград, с което е потвърдено Разпореждане № 161-00-882-3 от 21.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което е отказано да се отпусне парично обезщетение за безработица (ПОБ).

В жалбата и по същество се твърди, че тези актове се явяват незаконосъобразни, като постановени при допуснати съществени процесуални нарушения, в противоречие на материалния закон и преследваната от него цел. Развиват се доводи, че административните органи неправилно и необосновано са приели, че Република България не е компетентната държава, тъй като тя се явява държавата, където оспорващият обичайно пребивава по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. С оглед на това се иска съдът да постанови решение, с което да ги отмени, ведно със следващите от това законни последици. Претендира се и заплащане на деловодните разноски по производството.

Ответникът по жалбата, чрез своя процесуален представител, заявява, че тя е неоснователна и недоказана и моли съда да я отхвърли.

Разградският административен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, които съобрази с доводите и становището на страните, приема за установено следното:

Жалбата е допустима, като подадена в срока по чл.118, ал.1 от КСО, от надлежна страна срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Разгледана по същество тя се явява неоснователна по следните фактически и правни съображения:

Административното производство е образувано във връзка с подадено от жалбоподателя Заявление за отпускане на ПОБ с вх. № 161-00-882/ 05.12.2023 г. (л. 46-л.47 от ад 32/25г.), в което е декларирал последна трудова дейност в Германия, която е прекратена на 30.11.2023 г. За установяване на неговия стаж, доходи и осигурителни права от него са изискани допълнителни документи: Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004; Заявления за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС; Анкета и документи, доказващи трудова дейност в Германия, както и документи, доказващи трудова дейност в Полша и Словения. На 14.12.2023 г. той е представил исканите документи. В Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 (л. 206-л.208 от ад 32/25 г.) е посочил, че Република България е държавата, където той и членовете на неговото семейство пребивават постоянно.

На основание чл. 8, ал. 3 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, със структурирани електронни документи (СЕД) от НОИ е изискана информация за потвърждаване на периодите и дохода от компетентните институции (КИ) в Германия, Полша и Словения, като производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, до получаване на необходимата информация с Разпореждане № 161-00-882-1 от 14.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица (л. 204 от ад 32/25 г.) След постъпване на необходимата информация то е възобновено с Разпореждане № 161-00-882-2 от 07.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица(л.149 от ад 32/25 г.). Във връзка с изясняване на спорните обстоятелства са събрани и данни за пътуванията и престоите на Р. Х. в Република България (л. 62- л. 63 от ад 32/25 г.), неговото семейно положение, подадени ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ и регистрираните постоянен и настоящ адрес според НБДН .

В получените СЕД от КИ на Словения и Германия са потвърдени следните периоди на заетост: от 20.08.2007 г. до 31.03.2008 г. и от 15.07.2008 г. до 31.05.2018 г. в Словения (общо 10 г. 5 м. и 25 дни) и от 01.08.2020 г. до 20.11.2023 г. в Германия (общо 3 г. 3 м. и 20 дни). КИ на Полша не е потвърдила период на заетост, с мотив, че лицето е неизвестно в тяхната база данни.

При преценка на посочените доказателства е прието, че Р. Х. е пребивавал кратко в Република България, където не е реализирал доходи и не е подавал ГДД. От получените СЕД от Германия и Словения се установява, че той е бил извън страната над 5 години, а именно 13г. 9м. и 13 дни, поради което Република България не е компетентната държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване и няма основание да се извършва преценка на правото му на обезщетение за безработица по българското законодателство. По тези съображения е постановено Разпореждане № 161-00-882-3 от 21.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което е отказано да се отпусне ПОБ. Същото е обжалвано пред ръководителя на ТП на НОИ - Разград по реда на чл.117 от КСО, който със своето Решение № 1012-16-93/4 от 26.02.2025 г. е отхвърлил жалбата, като е възприел изцяло фактическите констатации и правни изводи, изложени в него. Това решение е предмет на съдебен контрол в настоящето производство.

Същото е валиден административен акт, като издаден в предвидената писмена форма от оправомощен административен орган, в кръга на неговата териториална и материална компетентност. В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и норми.

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане обаче са издадени в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби от съюзното законодателство.

Спорът между страните е във връзка с тълкуването и приложението на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и дали в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 65, § 5, б. "а", изр. второ от същия регламент, според която отговорността за изплащане на ПОБ се прехвърля от КИ на държавата, където е била последната заетост на лицето към КИ на държавата, където то пребивава.

Текстът на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (Регламента) гласи следното: "Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено".

Следователно, за да се приложи тази норма е необходимо да се установи, че по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, жалбоподателят е пребивавал в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е бил подчинен. С оглед на това следва да се извърши преценка коя е държавата, в която той е пребивавал.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, б. „й“ от Регламента, според която това е мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което се определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“).

Кое е мястото, където лицето обичайно пребивава се определя по правилата на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. (Регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти и посочените там критерии, които не са изчерпателно изброени, не винаги имат еднаква тежест и значимост, като между тях няма установена йерархия. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики, въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. В този смисъл е утвърдената практика на СЕС, както и разясненията, дадени в изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

Според чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 като критерии за определяне на пребиваването на едно лице може да се включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

За целите на дължимата преценка всеки един от тези критерии ще бъде обсъден в мотивите на решението.

Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки:

В обясненията си жалбоподателят сочи, че по време на трудовата си заетост по договор с работодател, чието седалище е в Словения, не се установявал да живее там, инцидентно е посещавал държавата и за кратко време, повечето пъти преминавайки транзит. През този период той е работил като заварчик на различни обекти в страни из цяла Европа, където е изпращан от ръководителя си по телефона. В Германия е работел като оператор на машина и също е посещавал обекти в различни държави. През целия период обаче той се е връщал редовно в България, за да поддържа връзка със семейството си по време на отпуските си, за лични празници и пр. В подкрепа на това твърдение е и изготвената от ОД на МВР – Разград справка (л. 62- л. 63 от ад 32/25), която сочи, че през периода на трудова заетост в другите държави –членки на ЕС, са регистрирани множество влизания и излизания на жалбоподателя в/от страната, които са регулярни и за относително продължително време. Въз основа на това може да се приеме за установено, че престоят му в Германия е бил обусловен единствено от факта, че там той е полагал труд по трудово правоотношение с цел получаване на по-високи доходи, за да осигури по – висок стандарт на живот на семейството си, като при всяка възможност се е връщал в България за да се вижда със семейството си и своите близки роднини и приятели. Следва да се отбележи, че продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т. 30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling), а трябва да е изпълнено и условието за непрекъснатост на това пребиваване. В случая то не е удовлетворено, тъй като оспорващият многократно се е завръщал в страната ни.

Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост:

По принцип правилен е доводът на административния орган, че с оглед стабилната/дългосрочна заетост на жалбоподателя в другите държави-членки на ЕС, то може да се приеме, че той е пребивавал там, дори и семейството му да е останало да живее в Република България. В този смисъл е и Решение на СЕС от 08.07.1992 г. по дело C-102/91, Knoch (вж. т. 22 от него). Там обаче е посочено, че е важно да бъде взето предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го накарали да се премести, както и естеството на работата.

В конкретния казус, както вече беше посочено, данните по делото сочат, че Р. Х. е взел решение да работи в чужбина единствено, за да може да спести средства от по-високото трудово възнаграждение, с които да осигури необходимата издръжка и един по-добър начин на живот на семейството си в България.

Семейното положение и роднинските връзки на лицето:

Данните по делото сочат, че жалбоподателят има съпруга, двама синове и внуци. Всички те са живеели и живеят в общо жилище- триетажна къща, находяща се в с. С., обл. Р., работят в Република България и не са напускали пределите на страната ни. По време на трудовата си заетост той е бил сам, но връзката със семейството му по никакъв начин не е прекъсната.

Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава

Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му:

Между страните не се спори, че жалбоподателят е имал адресна регистрация в Германия и е живеел в квартира под наем там. Това обстоятелство обаче е свързано единствено с времето на трудовата заетост на жалбоподателя в Германия за период от около 3 години. Същевременно той е имал собствено жилище, находящо се в с. С., обл. Р., ул. *** №*, в което живее със семейството си и за което се грижи и поддържа. От справката в НБДН се вижда, че този адрес е регистриран от 1980 г. и не е променян от тогава.

Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане:

Ответникът по жалбата е изискал информация от ТД на НАП Варна, офис Разград, за това подавал ли е Р. Х. ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ през относимия период. Постъпил е отговор (л.65 от ад 32/25 г.), че за периода от 2018 г. до 20.11.2024 г. лицето няма подадени ГДД. В оспореното решение това обстоятелство е интерпретирано като установяващо трайна връзка на жалбоподателя с другите ДЧ, където е заплащал данъци върху доходите от извършваната трудова дейност.

Този извод се намира в противоречие с чл. 4, § 1, изр. последно и чл. 14, § 1 от Спогодбата между Република България и Федерална република Германия за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото и за предотвратяване на отклонението и заобикалянето на данъчното облагане, ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 19.05.2010 г. (СИДДО). Според предвиденото там жалбоподателят не се явява местно лице по смисъла на чл. 4, § 1 от посочената СИДДО, а лице, чиито доходи от заплати, надници и други подобни възнаграждения, получени въз основа на трудово правоотношение, се облагат с данък само в тази държава, където трудът се полага (по арг. на чл. 14, §1 СИДДО).

Също така следва да се отбележи, че в хода на административното производство не са събрани доказателства, които да установяват дали той е заплащал през този период местни данъци ( данък недвижими имоти и/или данък МПС), за да се прецени дали данъчната връзка с Република България е прекъсната.

Намерението на лицето и причините за неговото преместване:

Този критерий е допълнително посочен в чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Събраните по делото доказателства установяват, че намерението на жалбоподателя е било да работи в другите ДЧ единствено с цел да осигури повече средства за издръжка на семейството си. Нито той, нито неговото семейството някога са имали намерение да се преместят да живеят трайно в чужбина, поради което се е връщал редовно в Република България при всяка възможност.

Въз основа на така изложените фактически и правни съображения съдът приема, че през периода на последна трудова заетост на жалбоподателя в Германия, неговият център на жизнени интереси е продължил да бъде в Република България, където той е пребивавал по смисъла на чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. С оглед на това в случая са приложими нормите на чл. 65, § 2 и § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004, които определят НОИ като компетентна институция. Приемайки противното административните органи са постановили своите актове в противоречие на материалния закон. Те следва да се отменят, като преписката се върне за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона.

Мотивиран така и на основание чл. 173, ал. 2 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Разградският административен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 1012-16-93/4 от 26.02.2025 г. на ръководителя на ТП на НОИ-Разград, с което е потвърдено Разпореждане № 161-00-882-3 от 21.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 119 във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б.“б“ КСО.