Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 20.01.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на пети декември през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Екатерина
Калоянова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 1203 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С решение № 33727 от 31.05.2018
г. по гр.д. № 71767/2015 г. по описа на СРС, І ГO, 41 състав съдът е отхвърлил предявените по реда на чл.
422 ГПК от "Т.С."
ЕАД, ЕИК *******срещу Е.П.П.
ЕГН ********** искове за признаване за
установено, че на основание чл. 149 и сл. ЗЕ ответникът дължи на ищеца сумата от
сумата от 1 138,60 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия
за периода 06.2012 г. - 04.2014 г. до топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******,
както и на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 244, 33 лв. - обезщетение за
забава за периода
от 31.07.2012 - 24.03.2015 г., както и за дялово разпределение - 26, 52 лв. за периода 06.2012 -04.2014
г. и 4, 38 лв. - обезщетение за забава за периода от 31.07.2012-24.03.2015.
Недоволен от решението, с което са отхвърлени
установителните искове при квалификацията на чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 150 от
ЗЕ и чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения за неправилност, необоснованост и
постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Искането към
въззивната инстанция е да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло
предявените искове.
Въззиваемата страна Е.П.П. , не взама становище по въззивната жалба по реда
на чл. 263, ал. 1 от ГПК и не представя доказателства.
Третото лице помагач на ищеца “„Т.С."
ЕООД не взема
становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010
г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. По доводите във въззивната жалба следва да
бъде отбелязано и следното:
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е
установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на
ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално
допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния период, "потребители
на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1,
т. 42 от ДР на ЗЕ (в редакцията релевантна за част от периода),
"потребител на енергия за битови нужди" е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот, потребител
на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване.
За да постанови решението си
първоинстанционният съд е приел, че събраните по делото писмени
доказателства не установяват, че ответникът е собственик, респ. титуляр на
вещно право на ползване на процесното жилище, въпреки че на ищеца е
указано, че носи доказателствената тежест за установяване на това
обстоятелство. Въззивният съд споделя извода на СРС, че по делото не са
ангажирани безспорни доказателства от ищеца, чиято е доказателствената тежест,
ответникът да е собственик на процесния имот, т. е., че е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря за задълженията за топлоенергия,
отдадена в имота през процесния период. Ответникът изрично е оспорил качеството
си на потребител на топлоенергия , респ.собственик на процесния имот в отговора
на ИМ. За установяването на
това обстоятелство от ищеца е ангажиран нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 142, нот.дело
№150/01.11.2000 г. Съгласно въпросния нотариален акт купувач и собственик на процесния имот е М.Н.П., а не
ответникът по делото,
който е действал като пълномощник на купувача.
При това положение и с
оглед доводите на ответника ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че ответникът има качеството на
клиент на топлинна енергия за посочения в исковата молба недвижим имот и
за процесния период. Наличието на представителна власт не означава, че в
правната сфера на представителя възникват
задълженията на представлявания, включително и тези, касаещи доставката на
топлинна енергия.
Липсата на първата предпоставка за уважаване
на иска за главница води до отхвърлянето му като неоснователен.
Изложеното обосновава извода за
неоснователност на главния иск, с оглед на което неоснователен се явява и
акцесорният такъв за обезщетение за забавено изпълнение. Ето защо исковете
следва да бъдат отхвърлени.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 33727 от 31.05.2018 г. по гр.д. № 71767/2015 г. по описа на СРС,
І ГO, 41 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.