№ 3662
гр. София, 07.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Т. Иванова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100505929 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20066963 от 15.03.2021г., постановено по гр.дело №73933/2019г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 68-ми състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, с
ЕИК ********, срещу Т. Л. Б., с ЕГН **********, при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД
във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че Т. Л. Б., с
ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, следните суми: сумата от
125.12 лв., представляваща стойност на доставена, но неизплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“*******“, бл.*******0, абонатен
№*******, по договорни отношения между страните през периода от 01.05.2015г. до
31.01.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.2019г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 53.58 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 14.09.2016г. до 22.08.2019г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №50681/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68
състав, като неоснователни. С решението е осъдена „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, да
заплати на Т. Л. Б., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 400
лв., представляваща направени разноски в исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло
постановеното решение на СРС. Инвокирани са твърдения относно неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, като постановено в
противоречие на материалния закон. Поддържа се, че неправилен и несъответстващ на
доказателствата по делото е изводът на СРС, че ответникът няма качеството на
потребител на топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот за исковия
1
период. Сочи се, че съгласно чл.496, ал.2, изр.1 от ГПК, считано от деня на влизане в
сила на постановлението за възлагане, а не както погрешно е приел
първоинстанционния съд, считано от деня на постановлението за възлагане, купувачът
придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, т.е. правото на
собственост върху имота, предмет на публична продан, се придобива от купувача,
считано от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане. Излага се, че в
конкретния случай представеното по делото постановление изх. №17526/17.03.2016г.
за възлагане на недвижимо имущество от 16.03.2015г. по изп.дело №20148380406265
по описа на ЧСИ М. Б., с рег.№838 на КЧСИ, с район на действие СГС, с което
правото на собственост върху процесния имот е прехвърлено върху трето неучастващо
по делото лице – О.З.М., е влязло в сила на 18.01.2016г.. Следователно се налага
извода, че през исковия период ответницата се легитимира като собственик на
процесния топлоснабден имот и е страна по договорното отношение с
топлофикационното дружество за доставка на топлинна енергия и притежава
качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
обжалваното решение и постанови друго, с което да уважи предявените искове като
основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски
пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - Т. Л. Б., с ЕГН **********, чрез пълномощник адв.А. Т.,
депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред въззивната инстанция.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Третото лице-помагач - „Т.С.” ЕООД, не взема становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, срещу Т. Л. Б., с ЕГН
**********, при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от
ЗЗД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В
тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№50681/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68 състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на
03.09.2019г. и е издадена на 16.09.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение
по реда на чл.410 от ГПК срещу Т. Л. Б.. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от
длъжника Т. Л. Б. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в
заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство
2
установителни искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми, но по същество е неправилно. За да постанови обжалваното
съдебно решение, първостепенният съд е приел, че от доказателствата по делото не се
установява съществуването на договорно правоотношение между ищеца и ответницата
за продажба на топлинна енергия през исковия период в процесния имот, както и че е
ползвана от ответницата тази топлоенергия, поради което е прието, че не е доказана
пасивната материалноправна легитимация на ответницата по предявените
установителни искове, която е условие за тяхната основателност, предвид на което
предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД
във вр. с чл.10 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, са отхвърлени изцяло. Настоящият съдебен
състав счита за неправилен и некореспондиращ на събраните по делото доказателства
изводът на СРС, че по делото не е доказано през процесния период между страните да
е налице облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия,
тъй като не е установява през исковия период ответницата да е собственик или носител
на вещно право на ползване досежно процесния топлоснабден имот. В конкретния
случай изцяло неправилен е изводът на СРС, че правото на собственост върху
процесния имот е прехвърлено върху трето неучастващо по делото лице – О.З.М.,
считано от 16.03.2015г., датата, на която е издадено постановление изх.
№17526/17.03.2016г. за възлагане на недвижимо имущество по изп.дело
№20148380406265 по описа на ЧСИ М. Б., с рег.№838 на КЧСИ, с район на действие
СГС, а не от датата на влизането му в сила – 18.01.2016г.. Прието е, че процесният
период, за който е доставяна топлинна енергия, чийто стойност се претендира от
ищеца, започва от 01.05.2015г., т.е. след прехвърляне на правото на собственост върху
трето неучастващо по делото лице, което е достатъчно основание да се приеме, че
ответницата не притежава вещни права върху топлоснабдения имот през исковия
период и предявеният главен иск по чл.422 ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с
чл.150 ЗЕ е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, съответно
неоснователен е и акцесорният иск по чл.422 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД, чиято
основателност е обусловена от тази на главния иск. Изложените от СРС изводи не
съответства на събраните по делото доказателства и са обосновани при неправилно
тълкуване и прилагане на материалния закон.
В конкретната хипотеза въззивният съд счита, че от приетите доказателства се
установява, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение през
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия. От
приетия като доказателство по делото нотариален акт за покупко-продажба на
3
недвижим имот №181, том I, рег. №2738, дело №171/09.06.2010г. се установява по
несъмнен начин факта, че ответницата по делото - Т. Л. Б. е придобила правото на
собственост върху процесния топлоснабден имот - апартамент №10, находящ се в
гр.София, СО район „Връбница”, ж.к.”*******”, бл.*******, считано от 09.06.2010г..
На следващо място от представеното по делото постановление изх.
№17526/17.03.2016г. за възлагане на недвижимо имущество от 16.03.2015г. по изп.дело
№20148380406265 по описа на ЧСИ М. Б., с рег.№838 на КЧСИ, с район на действие
СГС, влязло в сила – 18.01.2016г., се установява, че е прехвърлено правото на
собственост върху процесния топлоснабден имот - апартамент №10, находящ се в
гр.София, СО район „Връбница”, ж.к.”*******”, бл.*******, на трето неучастващо по
делото лице – О.З.М.. Съгласно чл.496, ал.2, изр.1 от ГПК /в ред. изм.ДВ, бр.49/2012г.,
относима към процесния период/ от деня на влизане в сила на постановлението за
възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота.
Следователно на основание цитираната правна норма придобиването на правото на
собственост върху недвижимия имот на основание публична продан, се счита от датата
на влизане в сила на постановлението за възлагане, която в случая е 18.01.2016г.. При
това положение съдът приема, че през исковия период ответницата се легитимира като
носител на правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. Според
действалата през периода разпоредба на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна
енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване
на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване. В случая доколкото по делото са ангажирани категорични
доказателства, че ответницата по делото - Т. Л. Б. е собственик на процесния
топлоснабден имот, респективно следва да се приеме, че през процесния период
същата е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1
ЗЕ и е страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия.
Изцяло ирелевантно за предмета на спора е факта дали ответницата през исковия
период е ползвала имота, единствено относимо обстоятелство относно установяването
на договорни отношения между страните е притежанието на вещно право върху имота
– собственост или вещно право на ползване. В случая не се изисква задължително
договорът да е в писмена форма, касае се за неформален договор за продажба на
топлинна енергия, като съдържанието на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответницата дори и без да ги е приели
изрично - чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението
по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно противно на поддържаното от ответницата по делото
е установено принципно съществуване на облигационно правоотношение между
страните в процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна
енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за
доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответницата е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на
този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК.
В разглеждания случай по делото се съдържа изрично волеизяление на
ответницата, че не оспорва количеството на доставената в имота й топлинна енергия.
При това положение въззивният съд намира, че за исковия период 01.05.2015г. до
31.01.2016г. ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на
ответницата за отопление и топла вода, като общата стойност на фактически
4
потребената топлинна енергия възлиза на сумата от 125.12 лв.. Въззиваемата страна до
приключване на устните състезания не е ангажирала доказателства, че е заплатила
стойността на доставената в имота й топлинна енергия. Предявеният установителен
иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150
от ЗЕ се явява основателен и доказан за сумата от 125.12 лв., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 03.09.2019г. /дата на депозиране на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК/, до окончателното изплащане на сумата.
Постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен предявения
установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД
във вр. с чл.150 от ЗЕ като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло този иск.
По предявената претенция за лихви, съдът намира следното:
По отношение на задълженията за процесния период са приложими одобрени с
Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г. Общи условия, като
съгласно чл.33, ал.1 от тях, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното
публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява
покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата
сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е
обвързано с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради което
следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от датата на
възникването им - арг. чл.114, ал.2 ЗЗД. В настоящия случай при доказателствена
тежест за ищеца по делото няма ангажирани доказателства за датата на публикуването
на интернет страницата на топлопреносното предприятие на месечните дължими от
ответницата суми за топлинна енергия, поради което се налага извода, че липсват
доказателства, че ответницата е изпаднала в забава и дължи претендираното
обезщетение за забава върху главницата, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за исковия период.
На следващо място относно претенцията за лихва за забава върху цената на
услуга за "дялово разпределение" въззивният съд приема за недоказана и като такава на
следва да се присъжда. Настоящата инстанция намира, че не са налице предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответницата по нея. Съгласно разпоредбата на
чл.84, ал.2 от ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и конкретния
случай относно престирането на цената на услугата за "дялово разпределение",
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Поканата за
заплащане има значение за определяне на началния момент, от който длъжникът
изпада в забава и ще дължи обезщетение в размер на законната лихва върху дължимата
се като главница сумата. До приключване на производството пред
първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за
връчването на ответницата на такава покана относно заплащането на услугата за
"дялово разпределение", съобразно което се налага извода, че по делото е останал
недоказан факта, че ответницата е изпаднала в забава и дължи обезщетение за забава
върху цената на услугата за "дялово разпределение" за исков период.
С оглед на изложеното и макар по други правни аргументи въззивният съд
намира, че предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 53.58 лв. – законна лихва за забава върху
стойността за доставена топлинна енергия за периода 14.09.2016г. – 22.08.2019г. е
5
неоснователен, поради което постановеното първоинстанционно решение в частта, в
която е отхвърлен този иск на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора следва да се отмени частично решението и в частта на
присъдените в тежест на ищеца разноски над сумата от 119.93 лв. до уважения размер
от 400 лв.. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК в полза на ищеца се дължат разноски
за исковото производство в размер на 87.52 лв. /заплатена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение/ и за заповедното производство в размер на 52.51 лв.
/заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/, които са изчислени
съобразно уважената част на предявените искове.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има
въззивника-ищец, в полза на който следва да се присъди сумата от 50 лв., платена
държавна такса, както разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.,
който размер се определя при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото. Чл.78, ал.8, изр.2-ро от ГПК не допуска размерът на присъденото
юрисконсултско възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното
дело, определен по реда на чл.37, ал.2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът
допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под
минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както е в
разглеждания случай /в този смисъл е определение №518 от 03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. №4461/2019 г., IV Г.О./.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №20066963 от 15.03.2021г., постановено по гр.дело
№73933/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68-ми състав, В ЧАСТТА, в която е
отхвърлен предявения от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, срещу Т. Л. Б., с ЕГН
**********, установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ за признаване за установено, че Т. Л. Б., с ЕГН
**********, дължи на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, сумата от 125.12 лв.,
представляваща стойност на доставена, но неизплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“*******“, бл.*******0, абонатен
№*******, по договорни отношения между страните през периода от 01.05.2015г. до
31.01.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.2019г. до
окончателното й изплащане, както и В ЧАСТТА, в която е осъдена „Т.С.” ЕАД, с ЕИК
********, да заплати на Т. Л. Б., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 от ГПК
над сумата от 119.93 лв. до уважения размер от 400 лв., представляваща направени
разноски в исковото производство;
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от "Т.С." ЕАД, с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”*******, срещу Т. Л. Б.,
с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******“, бл*******, установителен иск с
правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от
ЗЕ, че Т. Л. Б., с ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, сумата от
6
125.12 лв., представляваща стойност на доставена, но неизплатена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“*******“, бл.*******0, абонатен
№*******, за периода от 01.05.2015г. до 31.01.2016г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 03.09.2019г. до окончателното й изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №50681/2019г. по описа на
СРС, ІІ Г.О., 68 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №20066963 от 15.03.2021г., постановено по гр.дело
№73933/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68-ми състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т. Л. Б., с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******“,
бл*******, да заплати на "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.”*******; на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от
87.52 лв., сторени разноски в исковото производство; сумата от 52.51 лв., сторени
разноски в заповедното производство, които са изчислени съобразно уважената част на
предявените искове; както и сумата от 100.00 лв., сторени разноски, в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение, пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7