Решение по дело №3753/2016 на Софийски градски съд

                   Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                             гр. София, 12.01.2017 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:                   

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Божана  Желязкова

                                                          ЧЛЕНОВЕ: Рени  Коджабашева

                                                         мл. съдия  Йоанна  Станева

при участието на секретаря М.Р., като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 3753 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 1.12.2015 г., постановено по гр.д.№ 5856/ 2014 г. на Софийски районен съд, І ГО, 34 състав, на основание чл.135, ал.1 ЗЗД е признат за относително недействителен по отношение на Р.С.К. /ЕГН **********/, И.Д.К. /ЕГН **********/ и М. Д. К. /ЕГН **********/ договор за дарение на идеална част от недвижим имот, сключен на 30.03.2012 г. с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 11, том I, peг.№ 2013, дело № 11/ 2012 г. на софийски нотариус с peг.№ 259 на Нотариалната камара, по силата на който Е.Т.С. /ЕГН **********/ дарява на С.З.С. /ЕГН **********/ 1/4 идеална част от недвижими имот, представляващ АПАРТАМЕНТ № 63, находящ се в гр. София, район „*********“, с площ от 41.32 кв.м., като исковете са отхвърлени за разликата над 1/4 идеална част до претендирания размер от 1/2 идеална част от имота. Със същото решение са отхвърлени предявените от Р.С.К. /ЕГН **********/, И.Д.К. /ЕГН **********/ и М. Д. К. /ЕГН **********/ субективно съединени искове срещу Р.С.Т. /ЕГН **********/ за признаване за относително недействителен на договор за дарение на идеална част от недвижим имот, сключен на 30.03.2012 г. с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 11, том I, peг.№ 2013, дело № 11/ 2012 г. на софийски нотариус с peг.№ 259 на НК. Ищците Р.К., И.К. и М.К. са осъдени да заплатят на ответниците Е.С. и С.З. сумата 250 лева- разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответниците Е.С. и С.З. са осъдени да заплатят по сметка на СРС сумата 50 лв.- разноски.

Постъпила е въззивна жалба от Е.Т.С. и С.З.С. /ответници по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените срещу жалбоподателите искове, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемите страни Р.С.К., И.Д.К. и М. Д. К. /ищци по делото/ оспорват жалбата и молят постановеното от СРС решение да бъде потвърдено в обжалваната част, като претендират разноски за въззивното производство.

Участвалата в първоинстанционното производство като ответница по делото Р.С.Т., по отношение на която исковете са отхвърлени, не изразява становище по жалбата.

Предявени са искове с правно основание чл.135 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от Р.К., И.К. и М.К. искове по чл.135, ал.1 ЗЗД като доказани и основателни /чл.272 ГПК/. Фактическите и правни констатации на настоящия въззивен съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации.

Съвкупният анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства /писмени доказателства/ обосновава извод на въззивния съд за наличие на визираните в чл.135, ал.1 ЗЗД материално- правни предпоставки за уважаване на исковете.   

Кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане- вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. В настоящия случай вземанията на ищците Р.К., И.К. и М.К. за обезщетение от непозволено увреждане са възникнали при самото увреждане /в този смисъл- Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. дело № 5/ 2005 г.- ОСГК и ОСТК на ВКС/ на 10.04.2011 г., независимо от обстоятелството, че размерът им е определен с влязло в сила през 2014 г. осъдително решение по гр.д.№ 4398/ 2013 г. на СГС, 7 състав. В този смисъл изразеното от ответниците в отговора на исковата молба схващане е неправилно. Възникването на правото не е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение. Той се  основава на  направените в  исковата молба  твърдения  относно

                                                Л.2 на Реш. по гр.д.№ 3753/ 2016 г. на СГС, ГК, ІV- Б с-в

 

наличието и действителността му. С иска по чл.135 ЗЗД не се засяга и обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни- те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на този иск, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество.

Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и т.н. /в този смисъл: Решение № 407 от 29.12.2014 г. по гр.д.№ 2301/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр.д.№ 754/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане /Решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 915/ 2012 г. на ВКС, ІV ГО/, т.е. длъжникът знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. Такъв е и настоящият случай, тъй като ответникът Е.С. е знаел, че на 10.04.2011 г. е причинил непозволено увреждане, причинявайки смъртта на наследодателя на ищците Д.И. К., което е било предмет на НОХД № 17547/ 2011 г. на СРС, НО, 99 състав, приключило със споразумение. Поради това и сключената на 30.03.2012 г., след деликта, дарствена сделка с предмет- собствен на длъжника недвижим имот, респ. идеална част от такъв имот, представлява увреждащо кредитора действие, а увредените Р., И. и М. Кочанови имат интерес от Павловия иск, целящ промяна на действителното правно положение- промяна в правната сфера на ответника по иска в резултат на прогласяването на увреждащата сделка като недействителна по отношение на тях /ищците/.

Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира- чл.135, ал.2 ЗЗД.

В настоящия случай, тъй като се касае за безвъзмездна сделка- дарение, приложима е хипотезата, изведена от аргумент за противното на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, в който случай знанието на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждащия характер на сделката, е ирелевантно /в този смисъл: Решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 3396/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 3396/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 362 от 16.11.2014 г. по гр.д. № 2574/ 2015 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 163 от 27.07.2011 г. по гр.д.№ 672/ 2010 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.

Неприложима в случая е и визираната в нормата на чл.135, ал.2 ЗЗД оборима презумпция, според която знанието за увреждането се предполага до доказване на противното, когато третото лице е съпруг на длъжника, какъвто е настоящият случай, до чието оборване жалбоподателите- ответници се домогват в първоинстанционното и във въззивното производства. Това е така, тъй като във всички случаи дарственото разпореждане се счита увреждащо, без оглед на това дали другата страна по сделката е имала знание за увреждането и дали е от кръга на лицата, за които е приложима цитираната оборима законова презумпция. Поради това и оборването на неприложима в процесния случай презумпция е безпредметно.

При тези правни аргументи, предвид кумулативното наличие на визираните в нормата на чл.135 ЗЗД /в приложимата хипотеза/ материално- правни предпоставки, предявените от Р.К., И.К. и М.К. срещу страните по атакуваната дарствена сделка Е.С. и С.С. искове по чл.135 ЗЗД като основателни и доказани следва да бъдат уважени, а обжалваното първоинстанционно решение като правилно следва да бъде потвърдено в тази обжалвана от ответниците част.

С оглед изхода от настоящото съдебно производство на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивниците дължат да заплатят на въззиваемите страни разноски за платени адвокатски възнаграждения, редуцирани до минималния определен съобразно Наредба № 1/ 2004 г. /в редакцията й, обн. в ДВ- бр.28/ 2014 г./ размер, при уважаване на заявените от въззивниците възражения за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, а именно в размер на по 480 лв. на всеки от тримата.

Водим от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

 

                                      Р       Е       Ш       И   :     

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 1.12.2015 г., постановено по гр.д.№ 5856/ 2014 г. на Софийски районен съд, І ГО, 34 състав, в обжалваната част, в която на основание чл.135, ал.1 ЗЗД е признат за относително недействителен по отношение на Р.С.К. /ЕГН **********/, И.Д.К. /ЕГН **********/ и М. Д. К. /ЕГН **********/ договор за дарение на идеална част от недвижим имот, сключен на 30.03.2012 г. с Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 11, том I, peг.№ 2013, дело № 11/ 2012 г. на софийски нотариус с peг.№ 259 на Нотариалната камара, по силата на който Е.Т.С. /ЕГН **********/ дарява на С.З.С. /ЕГН **********/ 1/4 идеална част от недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ № 63, находящ се в гр. София, район „*********“, с площ от 41.32 кв.м., ведно с принадлежности, и в частта, в която ответниците Е.С. и С.З. са осъдени да заплатят по сметка на СРС сумата 50 лв.- разноски, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

 

ОСЪЖДА Е.Т.С. /ЕГН **********/ и С.З.С. /ЕГН **********/ да заплатят на Р.С.К. /ЕГН **********/, И.Д.К. /ЕГН **********/ и М. Д. К.

                                                Л.3 на Реш. по гр.д.№ 3753/ 2016 г. на СГС, ГК, ІV- Б с-в

 

/ЕГН **********/ общо сумата 1 440 лв. /хиляда четиристотин и четиридесет лева/, или на всеки от тримата по 480 лв., представляващи разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

 

Решението по гр.д.№ 5856/ 2014 г. на СРС, 34 състав, е влязло в сила като необжалвано от страните в останалата част, в която: предявените от Р.С.К., И.Д.К. и М. Д. К. искове по чл.135, ал.1 ЗЗД са отхвърлени в частта за признаване за относително недействителен на сключения с Нотариален акт № 11/ 30.03.2012 г. на софийски нотариус с peг.№ 259 на НК договор за дарение на недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 63, находящ се в гр. София, кв.„******** над 1/4 идеална част до претендирания размер от 1/2 идеална част от имота; предявените от Р.С.К., И.Д.К. и М. Д. К. срещу Р.С.Т. искове по чл.135 ЗЗД за признаване за относително недействителен на сключения с Нотариален акт № 11/ 30.03.2012 г. на софийски нотариус с peг.№ 259 на НК договор за дарение на останалата идеална част от същия недвижим имот са отхвърлени; и ищците Р.К., И.К. и М.К. са осъдени да заплатят на ответниците Е.С. и С.З. сумата 250 лева- разноски по делото.

 

Решението може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                           

 

 

 

 

                                                                          2.