№ 4953
гр. София, 29.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Частно
гражданско дело № 20241110159233 по описа за 2024 година
С разпореждане от 04.12.2024г. на заявителя е указано, че може да предяви иск по чл.
422, ал. 1 ГПК спрямо длъжника за установяване на вземанията си в 1-месечен срок от
уведомяването, като в същия срок следва да представи и доказателства за това. Предупреден
е и за последиците при непредставяне на доказателства в посочения срок, а именно
обезсилване на заповедта за изпълнение.
Разпореждането е получено от заявителя на 11.12.2024г., като в указания срок същият
не е представил доказателства за предявяване на иск по чл. 422 ГПК. С оглед на това,
издадената заповед за изпълнение подлежи на обезсилване съгласно чл. 415, ал. 5 ГПК.
С възражението се претендира присъждане на адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2
ЗАдв. в полза на процесуалния представител на длъжника. Настоящият съдебен състав
намира, че длъжникът в производството има право на разноски, тъй като обезсилването на
заповедта за изпълнение поради непредявяване на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК представлява по
същността си прекратяване на производството. Ето защо, приложение следва да намери
разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Тъй като същият е представляван от адвокат, има право
на разноски за адвокатско възнаграждение, като при осъществено безплатна защита по чл. 38
ЗАдв., какъвто е настоящият случай, възнаграждението се присъжда в полза на адвоката.
Съдът намира, че при определяне размера на дължимото възнаграждение Наредба №
1/2004г. вече не е приложима и заложените в нея размери нямат задължителен характер. С
Решение от 25.01.2024г. по дело № C-438/2022г. на Съда на ЕС е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална
правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните
цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се
1
приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Цитираното решение на СЕС има задължителен характер за националните съдилища.
В случая съдът намира, че приетата от съсловна организация наредба, която определя
минимални адвокатски възнаграждения, ограничава конкуренцията и нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, в който смисъл е и Решение от 23.11.2017г. по съединени дела
C‑427/16 и C‑428/16 Съдът на ЕС. Поради това, съдът е длъжен да откаже нейното
приложение. Тоест, същата няма задължителен и обвързващ характер за съда. В Решение от
28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения
относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС.
В пар. 21 е припомнено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че
направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по
принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради
съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от
Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за
защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно
специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на
държавите членки да гарантират възстановяването единствено на „разумни“ съдебни
разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите
на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора,
неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат
"пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла.
Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в
който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат,
който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.”
Съдът намира, че в настоящия случай следва да се съобрази с горецитираната
практика на СЕС, като на процесуалния представител на длъжника се присъдят разумни,
пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение с оглед извършеното
действие по подаване на възражение по чл. 414 ГПК, което не изисква навеждане на
възражения за недължимост на вземанията и такива не са изложени. С оглед на това, следва
да се присъди възнаграждение от 50лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на
процесуалния му представител.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОБЕЗСИЛВА издадената по настоящото дело заповед за изпълнение.
ОСЪЖДА "***" АД, ЕИК: ******, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
на адв. М. Л. Л., ЕГН: **********, сумата от 50,00лв. - възнаграждение за извършено
безплатно представителство на длъжника.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 1-
седмичен срок от връчването му на страните.
2
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3