Р Е Ш ЕН И Е

№

07.02.2017г., гр. Плевен

В ИМЕТО НА НАРОДА

 ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на дванадесети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАРИНСКА

 

 При секретаря П.И. и прокурора.........................., като разгледа докладваното от председателя гр.д.№6554/2017г. по описа на ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:

Иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 57, ал.2, вр. ал.1, вр.чл.56, ал.1, изр. последно  от СК.

Постъпила е искова молба от И.К.Д., чрез адв. Л. И., против  Й.Ж.Ж., с която се твърди, че страните са бивши съпрузи, като бракът им е прекратен, с решение по гр.д.№ 5036/2013г. на ПлРС. Твърди се, че по време на брака, в режим на СИО, страните са придобили собствеността върху следния имот: АПАРТАМЕНТ №2, със ЗП от 132,13 кв.м., заедно с прилежащите му- маза и таван, и ГАРАЖ №2 от 16,01 кв.м. на адрес ***. Твърди се, че въз основа на решението за прекратяване на брака, ползването на жилището, имащо характер на семейно, е предоставено за ползване на ответницата. Твърди се, че по силата на закона, между страните е възникнало наемно правоотношение. Твърди се, че до отв. Ж. е изпратена нотариална покана, връчена й на дата 13.12.2013г., с която е поканена да заплаща месечен наем от 380лв.-общо, от които  350лв- наем за ползване на ½ ид. част от жилището и 30лв- за ползване на ½ ид. част от гаража. Твърди се, че от страна на ответницата няма изпълнение. Моли съдът да постанови решение, с което да осъди отв. Ж., да заплати сумата от 12160лв- наем за периода 14.12.2013-14.08.2016г., за ползването на ½ ид. част от посочените имоти- апартамент и гараж-съответно за апартамента- сумата от 11 200лв и за гаража- сумата от 960лв., ведно със законната лихва, считано от ИМ. Претендират се разноски.

В срока за отговор, отв. Й.Ж.Ж., чрез адв. Й.Я., изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявеният иск. Не се спори, че страните са съсобственици, при равни права, на процесните имоти. Посочва се, че  въпросът с ползването на семейното жилище е уреден с подписването на споразумението за прекратяване на брака, одобрено от съда. Посочва се, че в споразумението е посочено, че страните са уредели всички имуществени отношение помежду си, в т.ч. и относно  ползването на семейното жилище. Заедно с това се посочва, че от процесното жилище, ответницата ползва само едната спалня, дневната и столовата с кухненският бокс , едната баня- тоалетна, като не използва другите два спални и баня- тоалетна. Твърди се също, че мазата е изцяло заета от лични вещи на ищеца, както и половината таван, и също не ги ползва. Твърди се също, че не ползва и гаража. Твърди се също, че  ищецът разполага с ключове за жилището и гаража и може да ги ползва. Оспорва се иска и по размер.

  Съдът, като съобрази становището на страните, на основание закона и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

По делото, с определение № 4150/25.10.2016г., е постановено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните: факта, че същите са бивши съпрузи, въз основа на решение по гр.д.№ 5036/2013г, влязло в сила на 12.11.2013г. и факта, че са съсобственици, при равни права- по  ½ ид.ч., от процесните имоти. Видно от представеното по делото решение от дата 12.11.2013г, по гр.д.№5036/2013г. на ПлРС, за прекратяване на сключеният между страните граждански брак, се установява, че същите са  уговорили, ползването на семейното жилище, находящо се на  адрес ***, са бъде предоставено на съпругата- Й.Ж., до уреждане на въпросите за собствеността. В решението е посочено също, че имуществените отношения между страните са уредени и те няма да имат претенции един към друг. По делото се установява също, че ищецът И.К., и изпратил до отв. Ж., нотариална покана, рег.№ 15718/06.12.2013г., връчена на 13.12.2013г, за заплащана на наем за ползването на имота.

По делото не се установява страните да са  уредили отношенията си по повод собствеността на имота, който към датата на приключване на съдебното дирене, се още е съсобствен между страните, при равни права.

С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният иск, за заплащане на наем, квалифициран от съда по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 57, ал.2, вр. ал.1, вр.чл.56, ал.1, изр. последно  от СК, за заплащане на  сумата от 11200лв- наем за  ползването на  притежаваната от ищеца ½ ид. част от процесният апартамент, инкорпориращ искането за  определяне на наемна цена, е неоснователен, поради следните съображения:

При развод по взаимно съгласие законодателят е предоставил на съпрузите възможност сами да уредят личните си и имуществените си отношения, като постигнат споразумение по въпросите, посочени в чл. 51, ал.1 СК. В този случай съдът не издирва мотивите за прекратяване на брака, не издирва и съображенията на всеки един от съпрузите да даде своето съгласие по всяка една от клаузите на споразумението. Намесата на съда е ограничена - за да утвърди споразумението, той трябва да провери единствено дали интересите на децата са защитени, ако има такива, и да прецени дали то не противоречи на закона и на морала. Законът е дал възможност на  съпрузите да постигнат съгласие и относно въпросът за ползването на семейното жилище, като сами решат кой от тях ще го ползва, в случай, че същото не може да се ползва и от дамата съпрузи. В този случай, съдът не изследва въпросите за жилищна нужда, както и причините, поради  които съпругът- съсобственик, предоставя на другия съпруг- също съсобственик, ползването на цялото жилище, доколкото постигането на съгласие относно ползването на семейното жилище, при развод по взаимно съгласие, е изцяло във волята на страните. Следва да се отбележи, че в случая, към датата на  прекратяване на брака, съпрузите не са имали родени непълнолетни деца от брака, което да налага задължително включване на  въпроса за ползване на семейното жилище, като елемент от споразумението, с оглед на общата преценка на съда за защита интересите на децата. Именно в това се състои принципната разлика в производството по развод по исков ред и в развод по взаимно съгласие, доколкото в първия случай, се  предлога изрично сезиране с иск по чл.56, ал.12 от СК, за предоставяне ползването на  семейното жилище, което се предоставя по силата на съдебната санкция, и развода по взаимно съгласие, където този въпрос- още повече при липса на ненавършили пълнолетие деца, се включва само по волята на страните. Именно поради това, съдът счита, че в случая на развод по взаимно съгласие, при разглеждане на  въпроса за ползването на семейното жилище, не възниква en lege  възмездно наемно правоотношение между страните. В този случая, волята на страните подлежи на тълкуване, доколкото собственикът /бивш съпруг/, може да  предостави ползването на собствената му ид. част и безвъзмездно, като в този случай, отношенията между страните ще се уредят по правилата на заема за послужване. В настоящата хипотеза,  тълкувайки волята на страните- съпругата да ползва семейното жилище, до уреждане на имуществените отношения във връзка със собствеността на имота, и изявлението им, че с подписване на споразумението са  уредили имуществените отношения по между си и занапред няма да имат претенции един към друг, съдът намира, че между тях не е възникнало възмездно наемно правоотношения, по което, в рамките на настоящето производство, съдът да  определи конкретен размер на  дължащият се наем. Фактът, че съпругът- ищец, един месец след одобряването на  споразумението за развод, е изпратил нотариална покана-която и ирелевантна в настоящето производство, не променя безвъзмездния характер на отношенията на бившите съпрузи, по повод ползването на  семейното жилище. Действително, по принцип няма пречка съдът в последствие на определи размера на дължимия наем- и след решението за развод, но  само ако има валидно възникнало наемно правоотношение, каквото не се установява по делото. Следва да  се отбележи, че  именно в цитираното от ищеца определение № 441/14.06.2012г по ч. гр.д.№ 352/2012г на ВКС,  ІV г.о., е прието, че волята на страните подлежи на тълкуване, с цел установяване на  естеството на правоотношението между тях, като е приел, че иск по чл.57, ал.2 от СК, за определяне на наемна цена, за ползване на недвижим имот, предоставена въз основа на  споразумение за развод по чл.50 от СК, е допустим /определението е подписано с особено мнение на докладчика, който счита, че такъв иск е недопустим, тъй като в тази хипотеза, нормата на  чл.57 ал.2 от СК е изцяло неприложима/. Съдът намира също, че в настоящата хипотеза, въпросът за личното ползване на апартамента, каквито твърдения има в писмената защита на ищеца,  по смисъла на чл. 31, ал.2 от ЗС, е неотносим, с оглед на дадената от съда правна квалификация.

По отношение на  искът за заплащане на  сумата от 900лв- - наем за ползването на ½ ид. част от съсобственият между страните гараж, съдът намира за установено следното: в ИМ ищецът твърди, че процесният гараж се ползва само от отв. Ж., поради което същата му дължи наем за ползването, за посоченият период- 14.12.2013-14.08.2016г., в размер на 30лв/месечно- или общо сумата от 960лв. Едва в писмената защита по делото, ищецът посочва, че претендира сумата от 25лв/месечно, като по делото няма изменение на  иска по реда на чл. 214 от ГПК. Изрично в писмената защита се посочва, че предявеният иск е с правно основание  чл. 31, ал.2 от ЗС, което съдът намира, че съответства с първоначално заявените в ИМ фактически твърдения, за лично ползване на имота от ответника. В ИМ изрично се иска заплащането на  наем- като обезщетение за  ползване- за посочения период, като в нея не се съдържат твърдения за  реализиране на  доходи от обща вещ. Съдът намира, че гаражът не е част от споразумението по бракоразводното дело, поради което отношенията  между съсобствениците следва да бъдат разгледани по общите правила на ЗС-чл.31, ал.2- когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. По делото, съобразно събраните доказателства- показанията на св. Х. *** Д., се установи, че понастоящем процесният гараж е отдаден под наем и се ползва от трето лице. Св. Д. посочва, че  знае, че гаражът е отдаден под наем от майка му- отв. Ж., с месечна наемна цена-50лв. Свидетелят посочва, че  гаражът е отдаден под наем от една година, като понастоящем наемните отношения не са прекратени. Св. Д. посочва, че парите от наема ги получава на практика той, тъй като майка му, му ги изпраща. Свидетелят посочва, че майка му не е сменяла патрона на врата на гаража след развода, но от тогова, баща му се е връщал в Плевен около два- три пъти. Свидетелят посочва също, че баща му, известно време е разполагал с ключове за гаража- около година след развода, но после ги е върнал и понастоящем не разполага с ключове. В този смисъл, по делото се събраха доказателства само по отношение на факта, че процесният гараж се отдава под наем- и по този начин се реализират граждански плодове, но не са събраха доказателства за личното ползване на имота от страна на отв. Ж., така, както се твърди от страна на ищеца, за процесният период. За  част от периода-за около година след развода, съобразно показанията на св. Ж. Д., се установява, че ищецът е имал ключове от гаража и е имал възможността да го ползва. Доказателства в противната насока не са  представени и събрани по делото. За друга част от периода- също съобразно показанията на св. Д.- година от датата на с.з., в който е разпитан- 29.11.2016г, се установява, че гаражът е отдаден под наем на трето лице. Правата на  съсобственика по отношения на реализираните доходи от общата вещ, се уреждат по правилата на чл. 30, ал.3 от ЗС, а не по реда на чл. 31, ал.2 от ЗС.  В този смисъл, предявеният иск е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен като такъв.

С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът да бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски, в размер на 936,30лв., по представеният списък по чл. 80 от ГПК.

 

          Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

       ОТХВЪРЛЯ, предявеният от И.К.Д., ЕГН **********,***,  против  Й.Ж.Ж., ЕГН **********,***, иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 57, ал.2, вр. ал.1, вр.чл.56, ал.1, изр. последно  от СК, за заплащане на сумата от 11 200лв.– съставляваща наем за ползването на притежаваната от него ½ ид. част от недвижим имот- АПАРТАМЕНТ №2, със ЗП от 132,13 кв.м., заедно с прилежащите му- МАЗА И ТАВАН, находящ се на адрес ***, за периода 14.12.2013-14.08.2016г., ведно със законната лихва, считано от ИМ, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОТХВЪРЛЯ, предявеният от И.К.Д. ЕГН**********,***, против  Й.Ж.Ж., ЕГН **********,***, иск с правно основание чл. 31, ал.2 от ЗС, за заплащане на сумата от 960лв.– съставляваща обезщетение за ползването на притежаваната от него ½ ид. част от недвижим имот- от ГАРАЖ №2, с площ от 16,01 кв.м., находящ се адрес ***,за периода 14.12.2013-14.08.2016г., ведно със законната лихва, считано от ИМ, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

        ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, И.К.Д., ЕГН**********,***, ДА ЗАПЛАТИ НА Й.Ж.Ж., ЕГН **********,***, сумата от 936,30лв. съставляваща направени по делото разноски.

           Решението  може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщението до страните, пред ПлОС.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: