Р Е Ш Е Н И
Е
№ 9
гр. Русе, 17.03.2021 г.
Административен съд - Русе, ІІ-ри състав, в
открито съдебно заседание на 18 февруари през две хиляди и двадесет и първа
година, в състав:
Съдия: ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА като
разгледа докладваното от съдията КУПРИНДЖИЙСКА
адм.дело N 748 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 172, ал. 5
от Закона за движение по пътищата (ЗДвП)
във връзка с чл. 145 и сл. от Глава десета на
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Й.А.Л. *** ,
подадена чрез пълномощника й адв. Г.Ч., против Заповед за прилагане на
принудителна административна мярка № 20-1882-000073 от 14.12.2020 година,
издадена от Началника на Първо Районно управление „Полиция“ (РУ 01 Русе) към ОДМВР
Русе.
С жалбата заповедта е оспорена с твърдение,
че административният акт е необоснован и незаконосъобразен, издаден е при
съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Сочи се още, че е
налице нарушение на изискването за форма, тъй като в заповедта не били посочени
фактическите основания за издаването й. Едновременно се сочи, че посочените
мотиви са семпли по съдържанието си и представляват „някакви фактически
основания“. Наведени са и възражения, че нарушението на собственика на
процесното МПС следва задължително да е констатирано със съставен акт за
административно нарушение, който има обвързваща доказателствена сила, а в
случая такъв акт не бил съставен, а съставения такъв и цитиран в заповедта
касае друго лице и друг вид нарушение.
Искането е заповедта да бъде отменена с
присъждане на направените по делото разноски.
Ответната страна Началникът на РУ 01 Русе
към ОДМВР Русе, чрез процесуалния си представител гл.юрисконсулт Т. Й., оспорва
жалбата и в хода на делото по същество развива доводи за законосъобразността на
оспорваната заповед и за неоснователност на подадената срещу нея жалба, поради
което иска оспорването да бъде отхвърлено. Претендира присъждане на разноски по
списък прави възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, заплатено от жалбоподателката.
Съдът, преценявайки основателността на
жалбата с оглед събраните по делото доказателства и доводите на страните,
приема следното:
Производството е допустимо, тъй като е
депозирана жалба от адресата на административния акт, с който се засягат негови
права и законни интереси, подадена в изискуемия от процесуалния закон 14-дневен
срок от деня на връчването й – 16.12.2019 г. на упълномощеното лице И. Х. И..
Със Заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 20-1882-000073 от 14.12.2020 година, издадена от
Началник РУ 01 Русе към ОДМВР Русе е наложена принудителна административна
мярка „Прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца“, като са
отнети два броя регистрационни табели № Р4206КМ.
Фактическо основание за издаване на
заповедта са констатациите по Акт за установяване на административно нарушение
(АУАН) № 578926/13.12.2020 г. (л. 21), съставен против И. Х. И., за който е
установено, че на 13.12.2020 година, около 10:05 ч. в гр. Русе по ул. „Христо
Г. Данов“до № 5, управлява лек автомобил ****** с рег.№ ******, собственост на жалбоподателката
Й.А.Л. – негова майка, след като е лишен от това право по административен ред
със ЗАППАМ № 20-1085-001230/03.12.2020 г.
Принудителната административна мярка е
наложена на основание чл. 171, т. 2а, б. “а“ от Закона за
движение по пътищата, в хипотезата на предложение второ от тази разпоредба, т.е. приложена е за
собственик, чието ППС се управлява от неправоспособен водач.
По делото не се спори относно факта чия
собственост е процесното МПС към датата на установяване на нарушението –
управление от водач, лишен от право да управлява МПС, и дата на издаване на
ЗППАМ. Не се спори също така, че непосредствено след връчване на заповедта, още
в същия ден, е извършено прехвърляне на собствеността на лекия автомобил от Й.А.Л.
на Х. И. И. – баща на водача И.Х.И..
Съдът намира оспорената заповед за
издадена от компетентен орган, съгласно описаната в нея Заповед №
336з-1120/23.06.2017 г. на директорът на ОДМВР – Русе, изменена със заповед №
336з-571/2018 г. и заповед № 336з-334/12.02.2020 г. (л. 32-35), с която са
оправомощени лицата, компетентни да издават заповеди за прилагане на
принудителни административни мерки по ЗДвП, включително и от вида на процесната,
а и този факт не се спори от жалбоподателката.
Съгласно чл. 171, т. 2а, б.
„а“ от Закона за движение по пътищата за осигуряване на безопасността на
движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се
налагат принудителни административни мерки прекратяване на регистрацията на
пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно
средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление,
валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно
средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство
по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е
временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния
кодекс, както и на
собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са
налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.
Констатираният с Акта за установяване на
административно нарушение факт на управление на моторното превозно средство от
лице, което не притежава валидно свидетелство за управление към времето на
проверката на 13.12.2020 година, не е оборен, а всъщност не се и оспорва от
жалбоподателката. Нарушението, послужило като основание за налагане на
принудителната административна мярка е категорично установено. В производството
не се сочат данни и доказателства в тяхна подкрепа, че са оборени констатациите
в АУАН и съгласно нормата на чл. 189, ал. 2 ЗДвП се ползват с доказателствена
сила.
Нормата на чл. 171, т. 2а ЗДвП определя
като субект на принудителните административни мерки в предвидените в него
хипотези собственика на моторното превозно средство. При безспорния факт,
установен категорично и от представените доказателства, че правото на
собственост върху управлявания от И. на 13.12.2020 г. година автомобил към
датата на издаване на заповедта принадлежи на Й.Л., принудителната
административна мярка за прекратяване на регистрацията следва да бъде наложена именно
на това лице, както е разпоредено в процесния случай.
Настоящият състав, съобразявайки
непротиворечивата съдебна практика, счита, че съставянето на АУАН против собственик,
чието МПС е управлявано от неправоспособен водач (във всички изброени хипотези
от нормата на чл. 171, т. 2а, б. “а“ ЗДвП), не е формулирано от законодателя в
действащата нормативна уредба като условие за издаване на принудителната
административна мярка спрямо този собственик. Т.е. възприето е законодателно
решение, което игнорира поведението на собственика – дали е допуснал или
предоставил управлението на собствения си автомобил на лице, чието свидетелство
за правоуправление е било отнето, какъвто е съставът на административното нарушение
по чл. 177, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП.
Субект на принудителната
административна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, редакция към датата на издаване
на оспорената заповед, е всеки собственик на моторно превозно средство, чието
моторно превозно средство е управлявано от лице, което не притежава
свидетелство за управление. Следователно, за да бъде едно лице адресат на
принудителна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, е необходимо да бъдат доказани
кумулативно и двата елемента на фактическия състав на мярката – управление на
моторно превозно средство от лице, което не притежава свидетелство за
управление, и адресатът на мярката да е собственик на управляваното моторно
превозно средство. По делото няма
спор, че оспорващата е собственик на моторно превозно средство, което на 13.12.2020 г. е управлявано от водач с отнето по административен ред СУМПС. В случая, и
двата елемента на фактическия състав са осъществени, поради което са налице
основанията, изчерпателно изброени в закона, за налагане на този вид държавна принуда.
Компетентността на административния орган да приложи
принудителната мярка по чл. 171, т. 2а, б. "а" ЗДвП е разписана в условията на обвързана компетентност – т.е. винаги, когато органът установи визираните в
разпоредбата факти е длъжен да приложи принудителната мярка. При условията на
оперативна самостоятелност е единствено срокът на мярката, защото нормата предвижда срок за мярката от шест месеца до една година, като
не е регламентирал кога какъв срок следва да бъде приложен, а е оставил това на
преценката на органа.
В настоящия случай, срокът е определен на минимума по закон – 6 месеца.
В
случая е налице съответствие с целта на закона – прогласена в чл. 1, ал. 2 ЗДвП, доразвита в чл. 171 от с.з. – опазване живота и здравето на участниците в
движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения.
Неоснователни
са възраженията в жалбата за липса на фактически основания в оспорената
заповед. Самата жалбоподателка твърди едновременно с това си възражение, че
фактически основания (мотиви) все пак има, наричайки ги „семпли“ и „някакви“.
Според съда мотивите, изложени в заповедта и съдържащи се в останалите
доказателства по преписката, включително АУАН № 578926/13.12.2020 г., на който органът
изрично се позовава, безспорно съдържат данни за всички елементи от фактическия
състав за налагане на процесната ПАМ.
Позоваването на АУАН съставен, срещу водача на МПС, а не срещу собственика
му не съставлява процесуално нарушение, както твърди жалбоподателката,
доколкото, както вече се посочи от значение за налагането на ПАМ от процесния
вид е именно нарушението – управление на МПС от водач, който е лишен от това
право по административен ред, а не поведението на собственика на превозното
средство, който е възможно и въобще да не знае, че водачът, на когото е
предоставил автомобила е лишен от право да управлява МПС, т.е. от страна на
собственика е възможно въобще да няма виновно поведение, което да подлежи на
административно наказание, а от там и да изисква съставянето на АУАН.
По изложените съображения съдът приема, че
оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в установената форма, в
отсъствие на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, при спазване на материалния закон и съответствие с целта му. Ето защо подадената
жалба се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на спора,
своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответника и
като съобрази разпоредбата на чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8
от ГПК, вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. с чл. 144 от АПК и
Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г.,
настоящият съдебен състав намира претенцията на ответника за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение за основателна. Такова следва да се присъди
съгласно разпоредбата на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Последната норма възлага на съда да определи конкретния размер на
юрисконсултското възнаграждение в рамките на определените в разпоредбата
граници. Съдът намира, че в конкретния случай казусът, разглеждан в
производството по адм. дело № 748/2020 г., не се характеризира с особена
фактическа и правна сложност, поради което юрисконсултското възнаграждение
следва да бъде определено в размер на 100 (сто) лева.
Мотивиран така и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХЪРЛЯ оспорването по жалба на Й.А.Л. *** , подадена чрез пълномощника й адв. Г.Ч.,
против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1882-000073
от 14.12.2020 година, издадена от Началника на Първо Районно управление
„Полиция“ към ОДМВР Русе.
ОСЪЖДА Й.А.Л. ***, ЕГН **********, да заплати на Областна дирекция на МВР Русе разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 (сто) лева.
На основание чл. 172, ал. 5, изр. 2 ЗДвП,
настоящото решение е окончателно.
СЪДИЯ: