Р Е Ш Е
Н И Е
№ ……
град
София, 08.07.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети
май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я АНЕТА
ИЛЧЕВА
при секретар Нина Светославова, като разгледа докладваното от
председателя гр.д. № 13436/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 448347
от 11.07.2017 г., постановено по гр. д. № 9168/2018 г. на СРС, II ГО, 126
състав е признато за установено по предявения от Х.Г. П. установителен иск с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 44 ЗЗД вр чл. 535 ТЗ, че ответникътМ.Д.М. дължи сумата от 4000 лв., представляваща задължение по
запис на заповед от 15.10.2014 г., с падеж на 15.03.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 06.07.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, за които суми по гр.д. № 45662/2017 г. на СРС, II ГО, 126
състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 16.08.2017 г. С
решението съдът е присъдил разноски в полза на ищеца в размер от 314,07 лв. за заповедното
производство и в размер от 590 лв. за исковото производство.
Недоволен от
постановеното решение ответникът е подал въззивна жалба срещу него от 31.07.2018
г., в която излага доводи за недопустимост на решението. Твърди, че в
заповедното производство след подадено от длъжника възражение срещу заповедта и
дадени от заповедния съд указания до заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, последният
предявил установителен иск, без да уведоми за това заповедния съд. По тази причина
заповедният съд следвало да обезсили издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист и да прекрати производството, а образуваното исково
производство било недопустимо. Навежда доводи, че съдът служебно се е снабдил с
данни, че искът по чл. 422 ГПК е предявен в срок, което противоречало на разпоредбата
на чл. 415, ал. 5 ГПК, както и на т. 13 от ТР № 4/2013 г. по т.д. № 4/2013 г.
на ВКС, ОСГТК. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо.
От страна на
въззиваемия е постъпил отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който излага становище за неоснователност на жалбата и за допустимост на
обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
С разпореждане от 16.10.2018 г.
съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е констатирано,
че не са заявени доказателствени искания от страните пред въззивната съдебна
инстанция.
Според чл. 269 изр. 1 ГПК съдът
прави служебна проверка за валидност и допустимост на решението на
първоинстанционния съд, в обжалваната част. По останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото с жалбата – изр. 2 на цитираната правна норма, при
което настоящият съдебен състав намира следното:
Във въззивната жалба са наведени
единствено доводи за недопустимост на обжалваното решение на СРС поради непредставяне
на доказателства от страна на заявители до заповедния съд за спазването на срока
по чл. 415, ал. 4 ГПК. Съответно съдът дължи произнасяне единствено по въпроса
за допустимостта на решението.
За да уважи предявения установителен
иск, районният съд е приел, че искът е допустим, доколкото предявяването му е служебно
известен на съда факт, макар в заповедното производство заявителят да не е
представил доказателства за посоченото обстоятелство. Посочил е, че съгласно правилата
за разпределяне на дела в СРС, установителните искове по чл. 422 ГПК се
разглеждат от определения да разгледа заявлението по чл. 410 ГПК или чл. 417 ГПК съдия-докладчик. По тази причина издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист не подлежали на обезсилване. Позовал се е на задължителните
указания на ТР № 4/2013 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. По отношение на основателността
на иска съдът е приел, че ищецът е установил при условията на пълно и главно
доказване, че притежава качеството поемател по запис на заповед от 15.10.2014
г., издаден от ответника, че менителничният ефект удостоверява вземане в негова
полза в размер от 4000 лв. с падеж на определен ден – 15.03.2015 г. и съдържа
всички необходими реквизити по чл. 535 ТЗ, т.е. е редовен от външна страна.
Ответникът направил единствено бланкетно оспорване на наличието на каузално
правоотношение, по повод на което е издадена ценната книжа, поради което основанието
за издаването ѝ не следвало да се доказва.
По отношение допустимостта на решението
във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания настоящият състав на
въззивния съд намира следното:
Неоснователни се явяват възраженията
на въззивникаМ.Д.М. за недопустимост на обжалваното решение поради липса на
представени от заявителя на заповедния съд доказателства за предявяване на
установителния иск за вземането си в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. В случая указанията
за предявяване на установителен иск за получени от заявителя на 03.01.2018 г.,
а исковата молба е била подадена до СРС по пощата на 03.02.2018 г. Във
въззивната си жалба заявителят не излага твърдения за подадено към заповедния
съд уведомление по чл. 415 ал. 5 от ГПК с доказателства за предявяването на
иска, а по приложеното дело не са налице и доказателства за това обстоятелство.
И заповедното и исковото производство са били разпределени на 126 състав на
районния съд, в съответствие с посочените в решението правила разпределяне на
дела в СРС. При това положение съдът, пред който е предявен иск за съществуване
на вземането на основание чл. 422 от ГПК следи служебно за едновременното
наличие на три предпоставки за допустимостта на иска: 1/ издадена заповед за
изпълнение; 2/ подадено от длъжника в двуседмичен срок от връчването на
заповедта възражение по чл.414 от ГПК; 3/спазване на срока за предявяване на
установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415 ал.5 от ГПК. Тази
проверка е самостоятелна и независима от проверката на заповедния съд, като при
осъществяването й съдът може да задължи ищеца да представи доказателства, но
може да извърши и служебна справка относно релевантните обстоятелства. При
положение, че посочените предпоставки са налице, съдът следва да разгледа
предявения иск без да проверява изпълнението на задължението на ищеца –
заявител по чл. 415, ал. 5 от ГПК да представи доказателства пред заповедния
съд, че искът е предявен в срок. В случая заповедното и исковото производство
са били разпределени на един и същ съдия-докладчик, поради което спазването на
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК е било служебно известен на съда факт.
Доколкото това са оплакванията и
възраженията с въззивната жалба, а съдът е ограничен от рамките ѝ, същата се явява неоснователна и не
следва да се уважава, а решението, като допустимо следва да бъде потвърдено.
Разноски за въззивната инстанция при
този изход на спора следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на
въззиваемия Х.Г. П.. Възражението на въззивника за прекомерност на платеното от
въззиваемия адвокатско възнаграждение е основателно, тъй като делото не се
отличава с фактическа и правна сложност. По тази причина възнаграждението
следва да се намали до предвидения минимум в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004
год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия
адвокатски съвет, според който за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела с определен интерес възнагражденията са следните: при
интерес от 1000 до 5000 лв. - 300 лв. + 7 % за горницата над 1000 лв. – т. 2, в
случая 300 лева плюс 7% върху 3000 лева = 210 лева, или общо 510 лева.
Настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване, предвид предвиденото в чл. 280 ал. 3 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21. 12. 2010 год., ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./ ограничение.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 448347 от 11.07.2017 г.,
постановено по гр. д. № 9168/2018 г. на СРС, II ГО, 126 състав.
ОСЪЖДАМ.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на Х.Г.П., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 510 лева, представляваща разноски за процесуално
представителство от адвокат във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.