Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 09.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР
ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа
докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 2757 по описа за 2019г. на
Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл.
317 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б.Н.Т.,
чрез надлежно упълномощен представител – юрк. П.И.П., срещу съдебно решение № 543561
от 23.11.2018г., постановено по гр. дело № 45308/2018г. по описа на Софийския
районен съд (СРС), ІІ ГО, 72 състав.
С обжалваното решение съдът е признал
за незаконно и е отменил уволнението на Р.П.К., извършено със заповед № ЧР
250/04.05.2018 г. издадена от генералния директор на Б.Н.Т., на основание чл.
328, ал. 2 от КТ. Възстановил е Р.П.К. на длъжността „главен продуцент“ в Дирекция
„Програма БНТ 1“, Продуцентски център „Вътрешна телевизионна продукция“ и е
осъдил Б.Н.Т. да заплати на Р.П.К. обезщетение за оставането му без работа за
периода от 09.05.2018г. до 09.11.2018 г. в размер на 12 648 лв., ведно със
законната лихва върху сумата от 09.07.2018 г. до окончателното й изплащане. Със
същото решение съдът е осъдил Б.Н.Т. да заплати на ответника сумата 1 020 лева
– съдебни разноски, а на СРС държавна такса върху уважените искове в размер на 605.92
лв. и разноски за вещо лице в размер на 240 лв.
Въззивникът поддържа, че обжалваното решение
е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените
правила и необоснованост. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният
съд е тълкувал и приложил относимите към спора правни норми от Кодекса на труда
(КТ) и Закона за радиото и телевизията (ЗРТ), респ. на съществуващата съдебна
практика на ВКС. Твърди, че решението е постановено без да са обсъдени
събраните в хода на делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка
и без да са отчетени в пълнота доводите на БНТ за законосъобразност на
уволнението, което води до неговата противоречивост и необоснованост. Твърди
също, че неправилно съдът е приел, че не са налице две от предпоставките за
законосъобразно реализиране уволнението на ищеца, тъй като БНТ не е „предприятие“
по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ и на §.1, т.2 от ДР на КТ, както и че
договорът на генералния директор на БНТ не носи характеристиките на договор за
управление.
Във въззивната жалба се твърди, че в
чл. 2 от Договора за управление изрично е установено, че „СЕМ възлага, а
генералният директор на БНТ приема да управлява и представлява БНТ в
съответствие с разпоредбите на ЗРТ … и концепцията, което по същество е бизнес
задача за управление“. Прави се извод, че на генералния директор на БНТ са
възложени за изпълнение бизнес задачи и постигането на стопански резултат, въз
основа на разработената от него бизнес програма. Жалбоподателят не споделя
изводите на съда, че БНТ не е субект, който може да сключва договор за
управление, както и че „съдържанието на сключения договор за възлагане на
управлението на БНТ не го определя, като договор за управление“. Поддържа се,
че неправилното прилагане на нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ от съда, в
контекста на концепцията за статута на БНТ съгласно ЗРТ, се дължи на грешното
тълкуване на волята на законодател, който не поставя ограничение работодателят,
който упражнява правата, да е търговец по смисъла на ТЗ. Според въззивника
нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ се отнася и до юридически лица, чиято основна
задача не е извършване на стопанска дейност, но въпреки това чрез нея те постигат
конкретен финансов и икономически резултат, обвързан със спецификата на
функциите им, които реално осъществяват. Счита, че по недопустим начин съдът се
е позовал на съдебно решение на ВКС, като едностранно и субективно е възприел,
като безпротиворечива съдебната практика. Поддържа се още, че тезата на
първоинстанционния съд, че развивайки на практика стопанска дейност,
телевизията няма за своя основна задача постигането на икономически резултат и
не представлява предприятие, чийто управител притежава възможност да подбира
ръководния си екип за постигането на тези резултати, е вътрешно противоречиво и
неправилно.
На следващо място във въззивната
жалба се поддържа, че в първоинстанционното решение е неглижиран въпросът
относно ръководния характер на длъжността на ищеца. Твърди се, че съдът
едностранчиво е преповторил субективните схващания на ищеца относно характера
на длъжността му, като в решението липсват мотиви и самостоятелна и независима преценка
на събраните от съда доказателства. Поддържа се, че в обжалваното решение
изобщо не е обсъждан въпросът, че съгласно чл. 62, т. 12 и т. 14 от ЗРТ, като
правомощия на колективния орган на управление са изведени утвърждаването на
длъжностните характеристики на служителите, както и утвърждаването на
сключването и прекратяването на трудовите договори на ръководните длъжностни
лица в БНТ, които са намерили отражение в Правилника за дейността и
организацията на Управителния съвет на БНТ, така и в Правилника за структурата
и организацията на дейността на БНТ. Въззивникът поддържа, че едностранчивата
преценка на част от доказателствата по делото и пълната липса на такива по
отношение на останалите, отсъствието на мотиви и неглижирането на съществен за
решаването на спора въпрос – дали ищецът е част от „ръководството“ на БНТ,
представлява съществен процесуален пропуск при постановяване на обжалваното
решение. Направено е искане същото да бъде отменено изцяло и се постанови ново,
с което да се потвърди заповед № ЧР 250/04.05.2018 г. на генералния директор на
БНТ и да се признае уволнението на ищеца за законно. Претендира направените в
производството съдебни разноски, вкл. и пред първата инстанция.
В открито съдебно заседание
въззивникът Б.Н.Т., чрез представител по пълномощие, поддържа въззивната жалба
по изложените в нея съображения. Не сочи доказателства. Претендира разноски. Не
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна Р.П.К., чрез
представителя си по пълномощие – адв. Л.М.М. от САК, в срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК, е представил отговор в който оспорват въззивната жалба, като
неоснователна. Излага подробни съображения. Иска въззивната жалба да бъде
оставена без уважение и да бъде потвърдено решението на СРС. В открито съдебно
заседание въззиваемата страна, чрез пълномощника си оспорва въззивната жалба.
Поддържа отговора на въззивната жалба, както и уточнителната си молба. Не сочи
доказателства. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата. Представя
писмена защита и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд е допуснал уточнение
на исковата молба в открито съдебно заседание от 25.09.2019г. в следния смисъл:
Ищецът Р.П.К. претендира от ответника Б.Н.Т.обезщетение за оставянето му без
работа на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за
периода от 09.05.2018 г. до 09.11.2018 г. Уточнението е част от исковата молба.
Страните не са направили възражения
по направеното уточнение на исковата молба и не са сочили нови доказателства.
Пред въззивната инстанция не са
събирани нови доказателства.
Софийският градски съд, в настоящия
си състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл. 269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността
на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от
страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери
спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на разгледаните искове, а съдът се е произнесъл именно по исковете
с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът приема
следното:
Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение.
Обжалваното решение е правилно.
Въззивната жалба е неоснователна.
Предявени са кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, във вр. с чл.225,
ал.1 от КТ от Р.П.К. срещу Българска национална телевизия.
Ищецът твърди, че е работил по
трудово правоотношение с ответника, като считано от 18.07.2011 г. заемал длъжността
„Главен продуцент“ с код по НКПД 26426005, а със заповед № ЧР 250/04.05.2018 г.
на генералния директор
на БНТ трудовият му договор бил прекратен на основание чл. 328, ал. 2 от КТ
поради сключване на договор за управление. Ищецът поддържа, че така извършеното
уволнение е незаконосъобразно, тъй като ответникът не представлява предприятие
по смисъла на КТ и за него не е приложима хипотезата на чл. 328, ал. 2 от КТ и
не сключва договор за управление за постигане на определени икономически
резултати и печалба, а длъжността, която заемал не е ръководна и той не е бил
част от ръководния екип на БНТ. Твърди, че не е налице сключен договор за
управление с възложени конкретни бизнес задачи. Моли съда да признае
извършеното уволнение за незаконосъобразно и да го отмени, да го възстанови на
заеманата до уволнението длъжност и да му присъди обезщетение за оставането му
без работа в размер на брутното трудово възнаграждение за шест месеца в размер
на 12 648 лв., след допуснато увеличение на иска, с определение на първоинстанционния
съд от 12.11.2018 г., което е за периода от 09.05.2018 г. до 09.11.2018 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в
съда - 09.07.2018 г. до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответникът Б.Н.Т.в
писмения отговор по чл.131 от ГПК е оспорил предявените искове, с твърдението,
че уволнението е законосъобразно извършено, тъй като са спазени кумулативните
предпоставки за законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение на
ищеца по 328, ал. 2 от КТ. Твърди, че БНТ, макар и национален обществен
доставчик на медийни услуги, извършва и стопанска дейност, тъй като се
финансира освен от държавния бюджет и от собствени приходи, което изисква
управление на допълнителните дейности. Поддържа, че сключеният договор с новия
генерален директор на БНТ е сходен с договора за управление на търговско
дружество и за да реализира възложените му задачи, новоназначеният генерален
директор разполага с възможността да избира служителите от ръководството на
телевизията, с които да осъществява дейността на БНТ. Излага и доводи, че
ищецът е бил част от ръководния екип на телевизията, тъй като осъществявал ръководството и контрола на
трудовия процес в дирекция „Програма БНТ 1“, както и че в рамките на 9-месечния
срок било прекратено трудовото правоотношение с него. Моли за отхвърляне на
исковете и присъждане на разноските.
От установеното в първоинстанционното
производство, настоящият въззивен състав констатира следното:
По делото е безспорно, че между
страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, като ищецът Р.П.К. е
заемал длъжността „главен продуцент“ в дирекция „Програма БНТ 1“, продуценски
център „Вътрешна телевизионна продукция“ на Б.Н.Т., считано от 18.07.2011 г. Не
е спорно също, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено със
заповед № ЧР 250/04.05.2018 г., издадена от генералния директор на Б.Н.Т. на основание
чл. 328, ал. 2 от КТ, съгласно Решение на УС на БНТ - Протокол № 24/26.04.2018 г.,
считано от 09.05.2018 г., поради сключен договор за възлагане на управлението в
предприятието, в сила от 01.09.2017 г., както и че тази заповед за уволнение е
била връчена на ищеца на 08.05.2018г. - преди изтичане на девет месеца от
началото на изпълнението на договора от 01.09.2017 г., сключен с генералния
директор на БНТ К.К..
По развитите във
въззивната жалба доводи, настоящата инстанция приема следното:
1. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, вр. чл. 328, ал. 2 от КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 2 от КТ работодателят може
едностранно да прекрати трудовия договор с работник или служител от
ръководството, след отправяне на предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 от КТ, поради сключване на
договор за управление на предприятието. За законността на уволнението по чл. 328, ал. 2 от КТ е необходимо
служителят, чийто трудов договор се прекратява, да е лице от ръководството на
предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, а потестативното
право на управляващия предприятието на работодателя може да се упражни в
9-месечен срок след започване на изпълнението на договора за управление. Целта
на така установеното уволнително основание е да се даде възможност на новия
ръководител, при необходимост, да се освободи от стария ръководен персонал и да
подбере онзи екип кадри, най-подходящ за осъществяване на набелязаните с
договора за управление бизнес намерения и успешно управление на стопанската
дейност на предприятието. В ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ се включват освен
ръководителят и неговите заместници също и други лица, на които е възложено
ръководството на трудовия процес. Характерът на длъжността като ръководна се
определя от структурата на предприятието и от длъжностната характеристика.
Касае се за специфичен кръг от служители, от които зависи успехът на
управлението и постигането на резултати в предприятието, което само по себе си
предполага, че това могат да са лица и извън ръководителя и неговите
заместници, като при съмнение дали даден служител е от ръководството на
предприятието, т. е. дали заеманата от него длъжност е ръководна, следва да
бъдат съобразени задълженията му по длъжностна характеристика. Освен това при
преценка дали дадена длъжност е „ръководна“ следва да се изхожда конкретно при
всеки отделен случай като критерият за преценка освен задълженията по
длъжностна характеристика следва да включва и мястото на длъжността в общата
структура на длъжностите в предприятието и включените в длъжността трудови
функции. От значение за правилното приложение на разпоредбата е изясняване на
понятието „предприятие“, като според изясненото в съдебната практика то следва
да се разбира като организация, която развива стопанска дейност, поради което разпоредбата
е неприложима за органи на изпълнителната власт, за организации с държавни
функции, с нестопанска цел, за централна или местна администрация, за учреждения
за социално-културни дейности и за учебни заведения.
От приложимите правни норми следва,
че фактическият състав на уволнителното основание, което е послужило за
прекратяване на трудовия договор на ищеца, предпоставя изпълнение на ръководна
длъжност от служителя, сключване на договор за управление с новоизбрания или
новоназначен управляващ предприятието на работодателя - генерален директор на Б.Н.Т.,
като сключеният договор за управление трябва да съдържа характеристиките на
такъв тип договори - генералният директор на БНТ да носи отговорност за
постигнатите икономически резултати и възнаграждението му да зависи от тях,
както и упражняването на
потестативното право на уволнение да осъществено в срок от 9 месеца от
започване изпълнението на договора.
Въззивният съдебен състав приема за
основателни възраженията на въззивника, че ищецът е заемал ръководна длъжност
към момента на уволнението, което своевременно е било оспорено от ищеца – с
исковата молба. С цитираната разпоредба на § 1,
т. 3 от ДР на КТ законодателят е определил кръга от лицата, които се
включват в ръководството на предприятието, като общото между тях е, че на тези лица
е
възложено ръководство на трудовия процес като цяло или в рамките на отделно
звено на предприятието. Изводът, че заеманата от ищеца длъжност е ръководна се основава
на приложената по делото длъжностна характеристика за длъжността „главен
продуцент“ в дирекция „Програма БНТ 1“, продуценски център „Вътрешна
телевизионна продукция“ (раздел II, т. 1, 2, 3, 4, 6, 7, 8, 11; раздел І, т. 1,
раздел ІV, т. 1, 2, 3 и 4), от която е видно, че на главния продуцент са
възложени функции по ръководство, организация и контрол в ресора на
продуцентския център (лист 39-40 от делото на СРС), с пряко подчинение на
директор „Програма БНТ 1“, както и от факта, че длъжността, заемана от ищеца
фигурира в Списъка на ръководните длъжности в БНТ, приет с решение на УС на БНТ
съгласно Протокол № 52/07.11.2017 г. (приложен по лист 76 от делото на СРС). В
този смисъл въззивната инстанция не споделя изводите на районния съд, че
липсват доказателства длъжността на ищеца да е ръководна. Видно от представения
списък на служителите, получили длъжностни характеристики по протокол № 27/01.04.2011
г., подписан и от ищеца, последният е бил запознат длъжностната си
характеристика (лист 42 от делото на СРС). Следва да се приеме, че ищецът е бил
запознат именно с актуалната длъжностна характеристика, уреждаща отношенията
между страните към релевантния момент – издаването на заповед № ЧР 250/04.05.2018 г., тъй като не
са събрани доказателства да му е връчена друга такава и за друга длъжност. Но
независимо от изложеното, възражението на въззивника, че неправилният извод при
преценката дали ищецът е
част от „ръководството“ на БНТ, представлява съществен процесуален пропуск при
постановяване на обжалваното решение, е неоснователно. Този пропуск на съда не е
съществен, тъй като не е довел до правен извод, променящ крайният изход от
спора.
Основният спорен въпрос
между страните е дали БНТ е предприятие по смисъла на чл.328, ал.2 от КТ.
Още с исковата
молба ищецът се е позовал на тълкуването на това понятие дадено в решение № 102
от 02.07.2018 г. по гр.д. № 2512/2017 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. В
цитираното решение на ВКС е допуснато касационното обжалване именно по материалноправния въпрос -
намира ли приложение чл.328, ал.2 от КТ по отношение на работодател, който не
осъществява стопанска дейност и няма за своя пряка цел постигане на печалба и в
частност, относно статутът на БНР, целта, с която е създадено и преследваните
от него търговски и стопански печалби, определят ли го като предприятие, за
което е приложима хипотезата на чл.328, ал.2 от КТ. Даденото във въззивната
жалба тълкуване на специфичния правен статут на БНТ, дава не само разширително
тълкуване на понятието „предприятие“, но и не отговаря на възприетото в
доктрината и в съдебната практика, установена с въвеждане на основанието за
уволнение с измененията и допълненията на КТ. В цитираното решение на ВКС е прието:
„… под „предприятие“ в случая се разбира организация, която развива стопанска
дейност, като това тълкуване е възприето и в доктрината, и в съдебната
практика, още от въвеждане на основанието за уволнение с измененията и
допълненията в кодекса с ДВ бр. 100/1992 г. В този смисъл разпоредбата е
неприложима за органи на изпълнителната власт, за организации с държавни
функции, с нестопанска цел, за централна или местна администрация, за
учреждения за социално-културни дейности, за учебни заведения. БНР е юридическо
лице, национален обществен доставчик на медийни услуги съгласно ЗРТ, чийто
генерален директор е първостепенен разпоредител с бюджет. За да се осигури
независимостта на този обществен доставчик на медийни услуги, дейността на БНР
се финансира по самостоятелен бюджет, приходната част от който се формира
преимуществено от публични източници. Бюджетът на БНР е част от Републиканския
бюджет на Република България и приходната му част се формира от следните
източници: финансиране от фонд „Радио и телевизия“; субсидия от държавния
бюджет за подготовка, създаване и разпространение на национални и регионални
програми и целева субсидия за придобиване и основен ремонт на дълготрайни
активи по списък, ежегодно утвърждаван от министъра на финансите; собствени
приходи от реклама и спонсорство; постъпления от допълнителни дейности,
свързани с радио дейност; дарения и завещания; лихви и други приходи, свързани
с радио дейност. Разходната част на бюджета се съставя по класификацията на
разходите на държавния бюджет (чл.70 от ЗРТ). Съгласно чл.42, ал.2 от ЗРТ, БНР
осъществяват оперативно управление върху имущество - публична и частна държавна
собственост. Основният стремеж на БНР като обществена медия е изпълнение на
възложените му публични (обществени) задачи, което значи, че предоставяният
спектър от съдържание и услуги се определя не основно с оглед пазара и с
преимуществена цел печалба. Всяка обществена медия, вкл. БНР, трябва да
осигурява услуги и съдържание, отговарящо на специфичните нужди и на малки
групи, и на гражданите като индивидуални потребители; мисията й е насочена към
реализиране на основното право на гражданите за равен достъп до информация,
гарантиране на идейно и мисловно многообразие в обществото чрез отразяване на
различните идеи и убеждения във всяко от новинарските и
актуално-публицистичните предавания с политическа и икономическа тематика -
арг. чл.6, ал.3, т.3 от ЗРТ и чл.39, ал.1 и чл.41, ал.1 от Конституцията на РБ.
Именно с оглед на това и в чл.6, ал.2 от ЗРТ са изрично регламентирани
специфични изисквания към програмните характеристики на БНР като национална
обществена медия, които трябва да съблюдава при осъществяване на дейността си и
мисията по гарантиране на основните комуникационни права на гражданите.
Постигането на посочените цели и спазването на специфичните изисквания към
програмите на БНР няма как да са обусловени от пазарната конюнктура, нито да
преследват основно печалба. Изрично БНР и Б.Н.Т., са определени в самия закон
като обществени доставчици на радио, съответно на аудио-визуални медийни
услуги, различни от търговските доставчици – чл.6 от ЗРТ. Следователно целта, с която е
създадена БНР, нейната обществена роля и възложена мисия, както и преследваните
от нея търговски и стопански интереси, включително начинът, по който се формира
бюджетът му и основните източници на финансиране, го определят не като
стопански субект, който има своя пряка цел постигане на печалба.
Обстоятелството, че част от приходната част на приетия от Народното събрание на
Република България самостоятелен бюджет на БНР, включен в единния Републикански
бюджет, се формира и чрез частни финансови източници - реклами и спонсорство,
не превръща обществената масмедия в търговско предприятие, чиято основна задача
е постигане на търговска, стопанска печалба. Осъществяването на посочената
стопанска дейност не представлява пряко намерение и обществено стремление на
националната обществена медия, а само една, макар и незначителна, финансова
възможност за финансиране на съществената, целевата дейност на БНР. Практически
всяко юридическо лице е страна и по гражданско-правни сделки, но само това
обстоятелство не го превръща в стопански субект“. В решението си ВКС е
обосновал извода, че „БНР не може да се определи като предприятие, за което е
приложима хипотезата на чл.328, ал.2 от КТ. Нормата не може да се тълкува
разширително, като нито нормативният акт, нито практиката признават „предприятие
в широк смисъл“, даващо право на работодателя за уволнение на разглежданото
основание“.
Настоящият въззивен състав изцяло
споделя доводите на ВКС в цитираното решение, които намират приложение и по
отношение на ответника - въззивник в настоящото производство - БНТ.
Следващият спорен въпрос между
страните е дали договорът за управление, сключен на 01.09.2017 г. с генералния
директор на БНТ носи характеристиките на договора за възлагане на управление на
предприятието по смисъла на чл.328, ал.2 от КТ - наличието на бизнес задача и
програма, която да следва да изпълни за периода на управление. Отново в
цитираното решение на ВКС е посочено, че: „…смисълът, вложен в понятието
„договор за управление“, е изяснен от практиката, а и в доктрината и е ясно, че
не е достатъчно договорът да е наименуван като такъв за управление. Възлагането
и преследването на бизнес целта е същностното съдържание на договора.
Предвижданията на длъжностната характеристика на заеманата длъжност не могат да
заместят тези същностни елементи от договора, нито самата длъжност като такава
може да определи, че сключеният договор е за управление. Бизнес задачата предполага
определяне на конкретни икономически показатели, които управляващият следва да
постигне относно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби,
поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции,
а не формално посочване, че такава е налице и за осъществяването й е сключен
договорът“.
В съдебното производство е
установено, че в изпълнение на чл. 56 от ЗРТ и решение № РД - 05 -
97/23.08.2017 г. на СЕМ за избор на генерален директор на БНТ, е бил сключен
договор за възлагане на управление на БНТ от 29.08.2017 г. между СЕМ,
представляван от председателя му С.В., и К.К., в качеството му на генерален
директор на БНТ. По силата на договора СЕМ възлага, а генералният директор на
БНТ приема да управлява и представлява БНТ в съответствие с разпоредбите на
ЗРТ, действащото българско законодателство и концепцията на генералния
директор, която е определена като „бизнес задача за управление“ (лист 77-82 от
делото на СРС). След тълкуване съдържанието на договора за управление на БНТ от
29.08.2017 г. се налага изводът, че последният не следва да се квалифицира като
договор за възлагане на управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ, тъй като
не съдържа иманентните характеристики на този вид договори, нито препраща към
други документи, които да могат да се квалифицират като бизнес задача и
програма, т. н. концепция за развитието на БНТ като обществена медия 2017-2020,
противно на твърденията във въззивната жалба. Действително договорът препраща
към концепцията за развитието на БНТ като обществена медия 2017 - 2020,
изготвена от К.К. (чл. 28 от договора), но видно от същата (лист 83-102 от
делото на СРС), тя не съдържа програмна стратегия на БНТ (цели, принципи,
етапи), модел за развитие на БНТ, организация и управление на БНТ и финансиране
на БНТ. Изложените в концепцията виждания не съдържат конкретни икономически
показатели, за да се приеме, че представляват „бизнес задача“. Преследването на
печалба не е същностна характеристика на договора за управление, сключен с генералния
директор на БНТ К.К., но не е и посочено като една от преследваните задачи при
управлението на БНТ, което е напълно обяснимо с оглед възложените задачи и
отговорности на БНТ като обществена медия, и които са несъвместими с
търговската печалба. В този смисъл настоящият въззивен състав намира за
неоснователно възражението на въззивника, че първостепенният съд неправилно е
тълкувал и приложил относимите към спора правни норми от КТ и ЗРТ, респ. на
съществуващата съдебна практика на ВКС.
Изводът е, че не е налице основанието
по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ за прекратяване на процесното трудово
правоотношение, тъй като работодателят БНТ не осъществява като основен предмет
на дейност стопански функции и в сключения договор за управление на БНТ от
29.08.2017 г., не е уговорено постигането на конкретна бизнес задача.
В този смисъл изцяло неоснователни са
и възраженията на въззивника за неправилност на изводите на първостепенния съд,
че БНТ не е субект, който може да сключва договор за управление, както и че
„съдържанието на сключения договор за възлагане на управлението на БНТ не го
определя, като такъв за управление“.
Следва, че заповед за уволнение № ЧР
250/04.05.2018 г. на генералния директор на БНТ е незаконна и искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен,
както и акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. С отмяната на
обжалваната заповед за уволнение на ищеца, последният следва да бъде
възстановен на длъжността „главен продуцент“ в дирекция „Програма БНТ 1“,
продуценски център „Вътрешна телевизионна продукция“ на Б.Н.Т..
2. Във въззивната жалба не са
изложени никакви възражения за уважения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, поради което и на основание
чл.269, изр.2 от ГПК, съдът намира първоинстанционното решение за правилно и в
тази част.
Въззивният съд не установи да е
допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение.
Поради пълното съвпадане на крайните
правни изводи на въззивния и първоинстанционния съд, то въззивната жалба е
изцяло неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК,
право на разноски има само страната, в полза на която е постановен съдебният
акт. С оглед потвърждаване на първоинстанционното решение, то на въззивника не
се дължат разноски.
Въззиваемата страна своевременно е
заявила искане за присъждане на разноски, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, във
вр. с чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, според който текст адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 3.
роднини, близки или на друг юрист. С отговора на възивната жалба е приложено
пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 714170/11.07.2019г. (лист
17 от делото), в който е посочено в графа договорена възнаграждение - чл. 38,
ал.2 от ЗА, във вр. с чл. 38, ал.1, т.3 от ЗА. Оказаната безплатна правна
защита и съдействие е заявена изрично и в хода на устните състезания от
представителя на въззиваемата страна (лист 45 от делото). Правото на адвоката
да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.38, ал.1, т.3 от ЗА е
установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи
разноски, съгласно чл.38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна
правна защита, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от
съда, което възнаграждение съдът присъжда на адвоката (като съдът го определя в
размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2 от ЗА).
Следователно, за да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата
на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие, предпоставките са две: да е
оказана безплатно адвокатска помощ на лице, попадащо в някоя от посочените в
закона категории лица и в съответното производство насрещната страна да е била
осъдена за разноски. За да упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който
да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл.38, ал.1,
т.3 от ЗА, като други обстоятелства не се нуждаят от доказване. В случая
въззиваемата страна е изпълнила изискването на закона и с оглед изхода на
делото и предявената претенция на основание чл.38, ал.2 от ЗА, съдът определя на
адв. Л.М.М. от САК адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер
на 909.44 лв., като съобрази, че трудовото дело е с определен материален
интерес. Към тази сума следва да се добави 20% ДДС, доколкото са представени
доказателства за регистрацията на адвоката по ЗДДС. По изложените съображения
съдът осъжда БНТ да заплати на адв. М. сумата от 1 091.33 лв. – адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 543561 от 23.11.2018г., постановено по гр. дело № 45308/2018г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 72 състав.
ОСЪЖДА Б.Н.Т., ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул. „*******, да заплати на адвокат Л.М.М. от САК, ЕГН **********, със служебен адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата сумата от 1 091.33 (хиляда деветдесет и един лева тридесет и три стотинки) лева, адвокатско възнаграждение по въззивно гр. дело № 2757/2019г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България, в едномесечен срок, считано от 09.10.2019г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.