№ 1239
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100514005 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20184102 от 13.09.2021 г., постановено по гр. д. № 12038/2020 г. по
описа на СРС, III ГО, 82 състав, е осъден "У.Б. " АД да заплати на Я. Е. Т. и Б. Ц. Т., на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 2017,08 евро, представляваща платена без
основание разлика за възнаградителна лихва по Договор за ипотечен кредит № И-1799 от
09.11.2007 г. за периода 10.03.2015 г. – 30.09.2016 г.
В жалбата въззвника твърди, че решението на районният съд е неправилно,
незаконосъобразно и е постановено при наличие на процесуално нарушение по чл. 236, ал. 2
ГПК, за което излага подробни мотиви. Моли решението на Софийски районен съд да бъде
отменено и да се присъдят направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответниците Я. и Б. Т.и, с който жалбата
се оспорва. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на решението, като
при постановяването му, според въззиваемия, първият съд взел предвид всички релевантни
обстоятелства и правилно преценил същите. Моли да бъде оставена без уважение въззивната
жалба на „У.Б.“ АД, да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно, както да се присъдят разноски пред въззивна инстанция.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
1
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, а
също е допустимо в обжалваната от ищеца част. При постановяването му
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материалноправни
норми, нито на процесуалните правила. По същество решението е правилно и следва да бъде
потвърдено, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
обжалваното решение. Във връзка с доводите, съдържащи се в сезиращата настоящата
инстанция въззивна жалба, съдът следва да посочи още и следното:
Не се спори по делото, че на 09.11.2007 г. между страните е бил сключен договор за
банков кредит, по силата на който „У.Б.“ АД е предоставил на Я. и Б. Т.и ипотечен кредит в
размер на 45000 евро, за срок от 30 години при първоначално уговорен годишен лихвен
процент 6, 75 %.
Видно е от съдържанието т. 10.3 от Условия по кредити на физически лица -
ипотечни кредити на „У.Б.“ АД, че за базисен лихвен процент за съответния период на
олихвяване, се прилага утвърденият от Управителния съвет на Банката, съответно от
оторизирани от него да го определят органи и/или служители на Банката, лихвен процент за
кредити в съответната валута, както следва: т. 10.3.2. за кредити в евро – Едномесечен
EURIBOR - равен на индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страница
“EURIBOR=” на Ройтерс в 11.00 часа централноевропейско време, два работни дни преди
първия работен ден от всеки месец, и се прилага от първият работен ден на месеца до деня,
предхождащ първия работен ден на следващия месец включително.
По делото е представен препис-извлечение от протокол № 38/14.10.2008 г. на
Управителния съвет на „У.Б.“ АД с което е взето решение цената на всеки банков кредит да
се определя като сбор от променлив Базов лихвен процент /БЛП/, формиран от приложимия
към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /Софибор, Юробор, Либор/ и
премия, определяна по размер от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според
стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана
договорена надбавка, отчитаща оценката на финансовото състояние на клиента, вида, срока
на кредита, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи кредитоспособността на
кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск. Посочено е, че определения БЛП се
обявява за съответния лихвен период на гишетата на банката и с извлеченията от
счетоводните операции по кредита, като в случай, че УС определи други условия за
формиране на БЛП по договорите за кредит се счита за автоматично променени в
съответствие с приетите изменения, за което банката уведомява кредитополучателите по
реда, установен в ОУ. С протокол № 9/26.02.2009 г. на УС е взето решение за повишаване на
надбавката към основния лихвен процент от 1% на 2% за непогасени кредити на физически
лица в евро, която промяна влиза в сила от 09.03.2009 г. С протокол № 14/01.04.2009 г. на
УС е взето решение за повишаване на премията като компонент на БЛП с 1.00 базисни
пункта за кредитите на физически лица, отпуснати в лева при индекс SOFIBOR и в евро при
индекс EURIBOR, считано от 01.04.2009 г. С протокол № 25/05.06.2009 г. на УС е взето
решение за повишаване на премията като компонент на БЛП със 100 базисни пункта за
кредитите на физически лица с FlexCube индекси, вкл. EURIBOR, отпуснати в лева, евро,
щатски долара и швейцарски франкове, считано от втората половина на м. юни 2009 г.
По делото е било прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от което се
установило, че изчислената възнаградителна лихва за периода, съобразявайки т. 10.5. от
Условията по кредити на физически лица – Ипотечни кредити, е в размер на 1745,11 евро, а
2
реално заплатените лихви за периода 10.03.2015 г. – 28.09.2016 г. са в размер на 3762,21
евро, като се формирала разлика в размер на 2017,10 евро. Установено е от СРС, че от
08.09.2009 г. до пълното предсрочно погасяване на кредита на 28.09.2016 г. плащанията са
извършвани единствено от Я. Е. Т. с вноски на каса или посредством междубанков левов
превод от негова разплащателна сметка *******. За периода 19.11.2007 г. – 07.08.2009 г.
вноските за обслужване на кредита са извършвани чрез вноски на каса в лева от Б. Ц. Т..
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд према от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд правилно е приел, че съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е
получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание е
длъжен да го върне. В конкретния случай ищците твърдят, че банката е получила без
основание сумата от 2017,08 евро, представляваща недължимо платена възнаградителна
лихва за периода 10.03.2015 г. – 28.09.2016 г. по договор за ипотечен кредит от 09.11.2007 г.
Твърди, че е увеличен годишният лихвен процент, като банката е добавила нов компонент
„премия“ в нарушение на договора.
Съдът приема, че от съдържанието на договора и приложените към същия общи
условия става ясно, съответно потребителят кредитополучател е бил информиран, че към
момента на сключване на договора БЛП на банката за кредити за покупка на недвижими
имоти в лева е в размер на 6,75 %.
По оспорените клаузи от договора, регламентиращи дължимата от потребителя като
цена на договора за кредит възнаградителна лихва, въззивният съдебен състав намира, че
същите не са неравноправни, като в тази връзка споделя трайната съдебна практика на ВКС,
съгласно която уговорките, които определят основния предмет на договора и не са
индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е
съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита
за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от
съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният
потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да
разбере икономическите последици от сключването на договора, каквато въззивният съд
намира да е процесната хипотеза (в този смисъл: решение № 87/06.11.2019 г. по т. д.
848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС и др.). За да стигне до този извод, съдът взе предвид и
разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.); , приложима към договора за кредит.
За приложими по делото въззивният съд намира и разясненията, дадени в решение №
92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/17 г. на ІІ т. о. на ВКС, съгласно които при клауза в договор
за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по
възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно
определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с
възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на
ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но
само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при
3
промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на
договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.
Ето защо правилен е изводът на първата инстанция, че визираният в т. 10.3.2 от Условията
по кредити на физически лица на ответника компонент от базовия лихвен процент –
едномесечния EURIBOR за съответния период, несъмнено е обективно обстоятелство,
независещо от волята и извън контрола на банката-кредитор. Прилагането на това
обстоятелство, обаче, е поставено изцяло в зависимост от волята на кредитора. От анализа
на изричния текст на нищожната разпоредба на т. 11.1.3 от Условията на банката е видно, че
липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва, съответно липсва обвързаност на
конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса,
независимо от размера на изменение на EURIBOR, като единствено от банката зависи с
колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение
на пазарния индекс, липсва и възможност за реципрочно намаляване на лихвата при
понижаване на индекса EURIBOR. Изцяло преценката е предоставена на УС на банката да
реши кога и с колко ще увеличи БЛП по кредита, без да е ясно по какъв начин се отразява на
БЛП стойността на индекса EURIBOR.
Видно от диспозитива на Решение от 25.11.2020г. по дело С-269/2019г., СЕС не
приема, че при липса на механизъм за промяна на ГЛП следва да се прилага първоначално
посочения в договора лихвен процент, а посочва, че съдът трябва в максимална степен
трябва да защити потребителя включително да определи рамка за водене на преговори
между страните, за да се определи механизма на определяне на ГЛП. Задължаването на
потребителя да плаща ГЛП, които не е съобразен с обстоятелството, че през последните 12
години стойността на пазарния индекс EURIBOR е драстично намаляла с повече от 4% от
стойността на EURIBOR-a спрямо датата на сключването на договора, не е в никакъв случай
благоприятно за потребителя, а дори напротив е изключително недобросъвестно и в
противоречие с морала.
Със същото решение решение по дело С-269/19 СЕС е прието, че чл. 6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че след констатирането на
неравноправния характер на клаузите, установяващи механизма за определяне на
променливия лихвен процент в договор за кредит като разглеждания в главното
производство, и когато този договор не може да се изпълнява след премахването на
съответните неравноправни клаузи, обявяването на посочения договор за недействителен би
имало особено неблагоприятни последици за потребителя и не съществува никаква
диспозитивна разпоредба от националното право, националният съд трябва, като вземе
предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити
потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи
обявяването на посочения договор за недействителен. При обстоятелства като
разглежданите в производството според СЕС няма никаква пречка националният съд да
прикани страните да водят преговори за определянето на условията за изчисляване на
лихвения процент, стига да определи рамката за тези преговори и те да имат за цел
установяването на действително равновесие между правата и задълженията на
съдоговорителите, при което се взема по-специално предвид целта за защита на
потребителя, залегнала в основата на Директива 93/13.
в Решение от 25.11.2020г. по С-269/2019г. по описа на СЕС, съдът посочва, че
4
причината, поради която не следва да се прогласява нищожност на договора за кредит при
установена нищожност на клаузата за промяна на годишния лихвен процент, т.к.
потребителят би се оказвал в изключително неблагоприятно положение, изразяващо се в
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. В настоящия случай потребителят
предсрочно е погасил кредита и следователно прогласяването на нищожност на договора е
възможно, т.к. няма да доведе до по- неблагоприятно положение за потребителя.
В обобщение на изложеното, с оглед правилото на чл. 269 ГПК и при съвпадение на
изводите на съда за основателност на предявената от ищците претенция, намираща правното
си основание в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, то и решението следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемите. По делото са
представени документи, от съдържанието на които се установява, че разходите, извършени
от страната, са за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв., заплатено съобразно
предвидения в договора за правна защита и съдействие начин – в брой. Сума в посочения
размер на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се възложи в тежест на въззивника.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20184102 от 13.09.2021 г., постановено по гр. д. №
12038/2020 г. по описа на СРС, III Гражданско отделение, 82 състав, с което е е осъден "У.Б.
" АД да заплати на Я. Е. Т. и Б. Ц. Т., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 2017,08
евро, представляваща платена без основание разлика за възнаградителна лихва по Договор
за ипотечен кредит № И-1799 от 09.11.2007 г. за периода 10.03.2015 г. – 30.09.2016
г.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД., ЕИК *******, да заплати на Я. Е. Т. ЕГН ********** и Б. Ц.
Т. ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 700 лева, представляваща
разноски за настоящото производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5