РЕШЕНИЕ
№ 474
гр. София, 10.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20211100506375 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 10.03.2021г., постановено по гр.д. № 14964/2020г. на СРС,
ГО, 40 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу В.Б. К. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 4 629, 13
лева - главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “*********, абонатен номер
******, за периода от 01.10.2016г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК; за сумата от 459, 47
лева – лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2017г. до
28.11.2019г. и за сумата от 62, 31 лева – цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода от 01.11.2016г. до30.04.2019г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 71911/2019г. по описа на СРС, ГО, 40 състав. Със същото решение
1
са отхвърлени предявените искове за главница за разликата над сумата от 4
629, 13 лева до пълния предявен размер от 4 891, 51 лева и за периода от
01.05.2016г. до 30.09.2016г. /като погасен по давност/; иска за лихва за забава
- за разликата над сумата от 459, 47 лева до пълния предявен размер от 485,
51 лева /като погасен по давност/ и изцяло иска за лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение /като неоснователен/.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника В. Б. Н. /преди К./, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Изрично е
посочено, че въззивницата е оспорила твърдението на ищцовото дружество,
че е клиент на топлинна енергия за битови нужди. В производството не били
представени доказателства за собственост или за учредено право на ползване
върху топлоснабдения имот. Независимо от това първоинстанционният съд е
базирал изцяло решението си на база индиции и е приел, че ответницата е в
облигационни отношения с насрещната страна. Навеждат се доводи, че
според константната практика на ВКС собствеността върху имот се
установява с нотариален акт или с договор за продажба на държавен
недвижим имот и всички други документи представляват единствено
индиции за титулярството в правото. В този смисъл счита, че представеното
писмо от СО, в което е посочено, че процесният имот е бил продаден на
ответница, не удостоверява принадлежността на правото на собственост
върху имота в патримониума на ответника. На следващо място, излага, че по
делото е представена и заповед за настаняване на ответницата като наемател в
процесното жилище, което доказателство не било обсъдено от
първоинстанционния съд. В обобщение е направен извод, че ищцовото
дружество не е доказало по реда на пълното и главно доказване, че
ответникът е собственик на имота и в това си качество като клиент на
топлинна енергия за битови нужди е встъпило в договорни правоотношения с
топлопреносното предприятие. По тези съображения е направено искане за
отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят в цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от “Т.С.” ЕАД. В хода на висящото производство е взето становище за
2
неоснователност на въззивната жалба.
Третото лице – помагач не изразява становище по жалбата.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо.
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1
от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното
и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена
топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване за необоснованост на
изводите на СРС относно наличието на облигационно правоотношение между
страните по договор за продажба на топлинна енергия, тъй като ищецът не е
ангажирал доказателства за титулярството в правото на собственост върху
процесния имот. Настоящият съдебен състав счита оспорването за
неоснователно по следните съображения:
По делото са приети писмени доказателствени средства, неоспорени от
ответницата, които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначен
извод, че тя е титуляр на правото на собственост върху процесния
топлоснабден имот. Този извод се налага при съобразяване на представения
списък на етажните собственици към протокол от общо събрание на етажната
собственост на сграда, находяща се в гр. София, жк „*******, проведено на
17.09.2002г., в който В.Б. К. е удостоверила /с полагане на подпис/ в
3
качеството си на собственик на процесното жилище съгласието си за
монтиране на индивидуални разпределители разход отопление в имота.
Приети са и формуляри за отчет на уреди за дялово разпределение за сезон
2016г - 2017г., 2017 - 2018г. и за 2018 – 2019г., неоспорени от ответница,
които са подписани от клиента В. Б. Н.. Доколкото тези частни документи не
са оспорени от техния автор и в приложение на нормата на чл. 180 от ГПК,
следва да се приеме, че изявленията в тях са направени от лицето, посочено
за техен автор. Предвид обстоятелството, че с тях са удостоверени неизгодни
за издателя обстоятелства, те се ползат с доказателствена сила срещу него.
Посочените документи съдържат изявление, което представлява
извънсъдебно признание на ответницата, че е титуляр на правото на
собственост върху топлоснабдения имот. Същите обстоятелства се
установяват косвено и от данните, съдържащи се в писмо от 13.10.2016г. на
кмета на СО – район Люлин, адресирано до ищеца, в което е посочено, че
процесният имот /бивша общинска собственост/ е продаден на В.Б. К. с
договор за покупко-продажба от 21.12.2001г. Удостоверените в писмото
обстоятелства, изходящо оп продавача и бивш собственик на имота, не са
оспорени от ответника, включително и относно обстоятелството, че е страна
по договор за покупко-продажба от 21.12.2001г. с предмет – процесният
топлоснабден имот. Представената по делото настанителна заповед, издадена
в полза на В.Б. К., касае период преди процесния. Цитираната заповед на
кмета на район Люлин е с № Ж-04-В-018/20.06.2000г. и поради неотносимост
към предмета на спора правилно първоинстанционният съд не е обсъждал
нейното действие. Въззивникът не твърди, нито установява, че след
придобиването на собствеността върху имота през 2001г. се е разпоредил с
правото на собственост или вещното право на ползване върху същия за
исковия период. Следва да се има предвид, че предмет на предявения иск не е
спор за собственост върху имот, поради което непредставянето на нотариален
акт за признаване или за прехвърляне на вещни права върху имота, не
обосновава извод за неоснователност на предявения иск. В случая е предявен
иск за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на цена на
доставена в имота топлинна енергия, при заявени от ищеца твърдения за
съществуването между страните на презюмиран договор, възникнал с оглед
качеството на ответника - собственик на топлоснабдения имот. Ето защо
извънсъдебното признание относно титулярството в правото на собственост,
4
обсъдено наред с изявлението на праводателя на ответницата, в своята
съвкупност са достатъчни за формиране на извод относно възникването на
облигационно правоотношение между ищеца и ответницата в качеството й на
собственик на топласнабден имот в сграда в режим на етажна собственост.
Ето защо на етапа на въззивното производство съдът следва да изходи от
установеното в първоинстанционното производство обстоятелство относно
титулярството в правото на собственост върху процесния имот в
патримониума на ответника. С оглед изложеното се налагат следните правни
изводи:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е
изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие
и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия,
този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
5
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение
№2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или
презюмиран/.
В конкретния случай се налага извод, че е установено принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а
ответникът В.Б. К. дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.
Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по
който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в
режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид
елемента на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал.
1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали
ответникът фактически е ползвал топлоснабдения имот за исковия период е
ирелевантно. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна
енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в
зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. Изгубването
6
на това качество настъпва при посочените по-горе законоустановени факти,
прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в
процесната хипотеза не се установени.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1
от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Количеството на доставената в процесния имот топлинна енергия се
установява от изготвените от фирмата за дялово разпределение изравнителни
сметки за потребената топлинна енергия в процесния имот, които не са
оспорени от ответника. В същите са посочени резултати от изравняването за
исковия период. Неоспорени са и приложените талони за отчети на уреди за
дялово разпределение за процесния период, които са подписани от абоната
без забележки.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено
в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към
доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В случая
количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
общия топломер, който според заключението на съдебно-техническата
експертиза отговаря на метрологичните изисквания е годно средство за
търговско измерване. От същото заключение, което съдът кредитира като
пълно и обективно, се установява, че в процесния имот е имало 2 бр.
радиатори с разпределители, щранг-лира в банатя и 2 броя водомери за топла
вода; че делът на ответника за отопление, сградна инсталация и битово
горещо водонабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба; технологичните разходи били отчислявани
7
ежемесечно от ищеца, като общият топломер в абонатната станция бил
преминал през периодични метрологични проверки. Следователно въззивният
съд приема, че е доказана по несъмнен и категоричен начин по делото
доставената в имота топлоенергия в определено количество за исковия
период – въз основа на извършен реален отчет на уредите. В този смисъл СГС
счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по
нормативно определените цени и възраженията на жалбоподателя в тази
насока се явяват неоснователни. Стойността на реално потребената за
топлинна енергия за периода от 01.10.2016г. до 30.04.2019г. с включени
изравнителни сметки е в размер на 4 629, 13 лева, както правилно е приел
първоинстанционният съд. При формиране на този извод следва да се вземе
предвид неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза и
приетото за основателно възражение за погасяване на част от вземането по
давност за сума в размер на 216, 51 лева и за периода от м.10.2016г. до
м.04.2019г. Ответникът нито твърди, нито доказва да е погасил своето
задължение към топлопреносното предприятие, поради което предявеният
иск е основателен.
В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между
страните и при съобразяване на действащата през процесния период
нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и
за периодите, посочени в обжалваното решение, при зачитане на
основателното възражение за погасяване на част от вземането по давност.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба срещу
приетите за установени от СРС факти относно иска за обезщетение за забава
върху вземането за потребена топлинна енергия /конкретно относно
изпадането в забава за плащане на главното парично задължение, началния и
крайния период на забавата и размера на вземането/, настоящият съдебен
състав в правоприлагащата си дейност следва да изходи от така установеното
от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право.
Отнесено към разглеждания случай това означава, че съдът приема за
основателна претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размера и за периода,
посочен в първоинстанционното решение.
8
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу
правилността на решението в частта му по иска по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на цената на извършената услуга дялово разпределение, поради
което и с оглед липсата на нарушение на императивни норми на материалния
закон - то не може да бъде отменено в тази част и следва да се потвърди /чл.
272 ГПК/. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда
на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е
очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния
предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си
дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от
първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното
решение относно приетото за установено от фактическа страна относно
реалното извършване от третото лице-помагач на услугата дялово
разпределение през исковия период и нейната стойност. Задължението за
плащане на цената на услугата е установено в нормата на чл. 22, ал. 1 и ал. 2
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
“Т.С.” ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение No ОУ-1 от
27.06.2016 г. на КЕВР, съгласно които дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва възмездно от продавача по реда на 61 и следв. от
Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец,
избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. А
според чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между
клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от лицето,
вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обажлаваната му част.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
9
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-
ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело,
определен по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът
допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под
минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както
е в разглеждания случай /така определение № 518 от 03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от
обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20063214 от 10.03.2021г. постановено по
гр.дело № 14964/2020г. по описа на СРС, ГО, 40 състав, в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА В.Б. Н. /преди К./, ЕГН **********, гр. София, жк “*******
ап.** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******* седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „*******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от
ГПК, сумата от 50 /петдесет/ лева – съдебни разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач "БРУНАТА БЪЛГАРИЯ" ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10