РЕШЕНИЕ

гр. София, ……………… г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав, в публичното заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година , в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

           МЛ.СЪДИЯ:БИЛЯНА КОЕВА 

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. дело № 4558 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 30.11.2018 г., постановено по гр. дело № 13873/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав са частично уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ от „Т.С.” ЕАД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу П.Д.А. , като е признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 4493,24 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г. до топлоснабден имот – апартамент № 1, находящ се в гр. София, ул. „******, аб. № 039395 и сумата от 49,23 ;в., представляваща стойност на услугата дялово разпределение за посочения период, ведно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, както и сумата от 282,36 лева, представляваща обезщетение за забава върху цена за доставена и неизплатена топлинна енергия за времето от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г. С решението е отхвърлен иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 282, 36 лв., представляваща обезщетение за забава върху цена за доставена и неизплатена топлинна енергия за времето от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г. до пълния предявен размер от 1 092,29 лв. и за сумата от 13,23 лв. обезщетение за забава върху сума за дялово разпределение за периода от 15.09.2014 г. до 31.08.2017 г.

Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СРС, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поддържа се, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от приложимите Общи условия на ищеца, както и липсата на подаден отговор, респ. оспорване на претенцията за лихва. Иска се отмяна на решението в обжалваната част, претендират се разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от П.Д.А., с който се оспорва жалбата на ищеца. Иска жалбата да бъде оставена без уважение.

Третото лице помагач “Т.” ООД не взима становище по жалбата.

Ответникът П.Д.А. е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която СРС е уважил предявените установителни искове, като навежда доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа, че от страна на ищеца не е надлежно установена облигационна връзка между страните, а представения списък на етажните собственици не установява наличието на вещни права върху имота.  Поддържа, че претенцията е погасена по давност, за което излага подробни съображения. Иска се отмяна на решението на СРС и отхвърляне на предявените искове.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД.

Третото лице помагач не взима становище по жалбата на ответника.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

СРС, 41 състав е бил сезиран с предявени на по реда на чл. 422 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ от „Т.С.” ЕАД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу П.Д.А..

За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД  

 

 

 

 

 

 

 

ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. Поради изложеното и предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно Закона за енергетиката. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.

Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

По делото е представен списък на живущите по апартаменти в жил. сграда на бл. ул. ******, в списъка е посочен ответника П.А. и до името е положен подписа му, представено е и удостоверение за идентичност на адреса с посочения за топлофицирания имот.

По делото е представен и протокол от общото събрание на етажните собственици в сградата, като в списъка към протокола фигурира ответникът, за който е посочено, че има 7 разпределителя, положен е подпис до името му.

Настоящият съдебен състав, намира за неоснователни доводите на въззивника за неправилност на изводите на СРС за доказаност наличието на облигационна връзка между страните, както и за погасяване претенцията на ищеца по давност, поради следните съображения:

В законоустановения срок за отговор по чл. 131 ГПК, от страна на ответника не е депозиран отговор, едва в първото по делото заседание процесуалният му представител е направил материално правни възражения по предявените искове.

 Ответникът не е оспорил облигационната връзка, нито се е позовал на давност в депозираното по делото възражение срещу процесната Заповед за изпълнение. В действащия ГПК е уреден принципът на т. нар. ранна преклузия на всички материалноправни възражения, каквото представлява, както възражението за липса на договорно правоотношение между страните, така и възражението за изтекла погасителна давност, като при неспазването на установените в закона срокове правото за упражняване на тези отбранителни права в процеса се прекратява – арг. чл. 133 ГПК, който предписва, че когато в законоустановения едномесечен срок от получаване на препис от исковата молба (чл. 131, ал. 1 ГПК) ответникът не релевира възраженията си срещу наведените фактически твърдения и правни доводи в исковата молба, той губи процесуалната възможност да стори това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Поради тези правни съображения неприложимо е даденото разрешение в т. 6 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. д. № 1/2000 г., тъй като то е било прието по отменения ГПК от 1952 г., при чието действие повечето от материалноправните възражения се преклудираха с приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция.

Действително, неподаването на отговор на исковата молба, не е равносилно на признание на иска и не освобождава ищецът да установи материалноправните предпоставки за уважаване на исковете му. Настоящият съдебен състав намира, че доколкото представените списъци, в които фигурира ответника не са били своевременно оспорени от него, при липсата на депозиран отговор по чл. 131 ГПК, следва да се приеме за установена облигационната връзка между страните.

Съобразно горното и поради липса на други доводи в жалбата на ответника и липса на императивна материално правна норма, която съдът следва да приложи служебно, дейността на въззивната инстанция е изчерпана и решението следва да бъде потвърдено в уважителната му част.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователна и въззивната жалба на въззивника – ищец “Т.С.” ЕАД, поради следните съображения:

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, относими за процесния период, за който претенцията не е уважена, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30- дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По делото не са представени доказателства за наличието на горните предпоставки, поради което искът за лихва за забава върху главницата за периода преди 15.09.2014 се явява неоснователен, както е приел и СРС. В този смисъл не могат да бъдат споделени доводите на въззивника – ищец, че съдът е приложил с обратна сила общите условия или че давността следва да тече от друг момент.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тъй като СРС е достигнал до същите фактически изводи, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а предявените жалби отхвърлени.

По разноските:

С оглед неоснователността на двете въззивни жалба, разноските следва да останат за страните, така както са сторени.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 30.11.2018 г., постановено по гр. дело № 13873/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач “Т.” ООД на страна на ищеца.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                             2.