Решение по дело №2144/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на глава ХІІ от АПК.

Образувано е по жалба на В.Б.Н., против решение № 1090/ 14.07.2023 г. по адм. дело № 20233110200368/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата на Н. срещу Заповед за задържане на лице № 433зз-31 / 10.01.2023 г. , издадена от Д.Ж.К.– командир на отделение в Първо РУ при ОДМВР-Варна и същата е осъдена да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. С развити в жалбата доводи за необоснованост на обжалваното решение и за постановяването му в нарушение на материалния закон и при наличието на допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, се иска отмяната му и постановяването на друго такова за отмяна на обжалваната заповед, като се претендира и присъждане на разноски за две съдебни инстанции. В съдебно заседание жалбата се поддържа лично от касатора Н. и упълномощения от нея адвокат Д. П..

Ответникът Полицейски орган – командир на отделение в Първо РУ при ОДМВР-Варна Д.Ж.К. , чрез подадената от упълномощения юрисконсулт Г. Г. молба с.д. 15928/9.11.2023 г. изразява становище за оставяне в сила на обжалваното решение и отправя искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разграждане от друг състав на ВРС.

След преценка на изложените от страните доводи и извършената по реда на чл.218 от АПК проверка, съдът намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна , против подлежащ на касационен контрол съдебен акт , а разгледана по същество тя е неоснователна.

Предмет на оспорване пред Районен съд – Варна е била Заповед № 433зз-31/10.01.2023 г., издадена от полицейски орган командир на отделение в Първо РУ при ОД на МВР – Варна Д.Ж.К. , с която В.Б.Н. е била задържана на 10.01.2023 г. в 13:55 ч. за срок до 24 часа , на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР във връзка с чл.70, ал.1, т.3 от ЗМВР – невъзможност да бъде установена самоличността на лицето.

С обжалваното решение ВРС е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган и в изискуемата от закона писмена форма , при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила доколкото задържаната била попълнила декларация, че е запозната с правата си , както и в съответствие с материалния закон, чието правилно приложение предполага наличието на оперативна самостоятелност на полицейските органи при установяване самоличността на лицата, както и на правомощия сами да преценят достоверността на конкретно представеното средство за легитимация.

Касационният съд намира, че не са налице изложените в жалбата основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неправилност на първоинстанционното решение - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С изложените в касационната жалба доводи за необоснованост се оспорват фактически констатации, които според касатора районният съд е направил във връзка с обстоятелствата по паркирането на управлявания от Н. автомобил, както и такива във връзка с момента на пристигане на извикания от нея адв. З.   спрямо момента на пристигане на служителите на Първо РУ. Така твърдените от касатора фактически констатации нямат каквото и да било отношение към фактите релевантни за законосъобразността на обжалваната пред ВРС заповед за задържане, съответно по тази причина те са неотносими и към законосъобразността на решението на първоинстанционния съд , който неправилно в касационната жалба е посочен като въззивен съд.

Не са допуснати от ВРС наведените с касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства, доколкото в случая липсва съществено различие между изложените от спорещите страни релевантни за делото факти. В този смисъл, спазването на съдебната процедура изобщо не може да бъде обусловено от недължимото от първоинстанционния съд събиране на доказателства за ирелевантните за законосъобразността на обжалваната заповед факти , свързани с изпълнението на същата заповед и дължимото според ЗА уважение към присъстващия на мястото на задържането адв. З.  .

Всъщност, основният релевантен за правилното приложение на материалния закон факт не е бил спорен по делото , като спорни са били изведените въз основа на него правни изводи, които неправилно в касационната жалба са свързани с касационното основание „необоснованост“, вместо с касационното основание „нарушение на материалния закон“. Не е бил спорен факта, че личната карта на Н. не е била предадена от нея във фактическо държане на проверяващия полицейски орган, т.е. спорът е по правото , а именно затова как според закона гражданите следва да изпълнят задължението си по чл.6 от ЗБЛД да удостоверят своята самоличност при поискване от определените със закон компетентни длъжностни лица - дали чрез възприетия от задържаното лице начин на представяне/показване/ на личната карта без нейното физическо предаване въпреки искането на компетентния полицейски орган или чрез предаване на документа за самоличност във физическо държане на проверяващия полицейския служител. Цитираната в обжалваната заповед норма на чл.70, ал.1, т.3 от ЗМВР дава правомощия на полицейските органи да извършват проверки за установяване самоличността на лице при осъществяването на контрол по редовността на документите за самоличност, т.е. при извършването на проверка на така посоченото в заповедта правно основание, правилното изпълнение от страна на гражданите на задължението им по чл.6 от ЗБЛД предполага именно предаване на документа за самоличност във физическо държане на проверяващия полицейски орган, тъй като само по този начин обективно е възможно същият да осъществи контрол върху редовността на документа за самоличност. Изцяло се споделят от касационния съд правните изводи на първоинстанционния съд за наличието на оперативна самостоятелност на полицейските органи при упражняване на правомощията им по извършването на проверки за установяване самоличността на лице, което означава, че в зависимост от конкретните условия те могат за прилагат някои от начините регламентирани в чл.70, ал.2 от ЗМВР. В случая , съобразно действителния факт за намираща се в Н. лична карта, изцяло в съответствие с правилното приложение на закона, полицейският орган е избрал прилагането на първият посочен в нормата на чл.70, ал.2 от ЗМВР начин за установяване на самоличност чрез представяне на документ за самоличност, което от своя страна прави изцяло неоснователно възражението на Н., че самоличността й била установена чрез предходно извършени полицейски справки. Така, като не е предоставила личната си карта във физическо държане на проверяващия полицейски орган, Н. е възпрепятствала установяването на нейната самоличност, поради което е било налице цитираното в обжалваната заповед основание по чл.72,ал.1, т.4 от ЗМВР за задържането й .

Не е налице и пропуск на ВРС да констатира допуснато от полицейския орган нарушаване на правото на защита на Н., предоставено й от нормата на чл.72, ал.5 от ЗМВР. Отразените в заповедта нейни изявления, че едва в 17.00 ч. била попитана дали желае адвокат, не са били опровергани от полицейския орган в хода на първоинстанционното производство, но правилно това нарушение на адм. орган не е било квалифицирано от районния съд като основание по чл. 146, т.3 от АПК за отмяна на обжалваната заповед – съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Нарушението не е съществено, тъй като фактите сочат, че още в самото начало на проверката Н. е била наясно с правото си на защита – именно с тази цел е бил извикан от нея адв. З.  , а след задържането на същият тя не е била възпрепятствана да ползва защита от друг адвокат, за което свидетелства фактът за осигуряването на такава възможност за задържания адвокат З.  , който е ползвал услугите на адвокат К.  - очевидно Н. сама е решила да не се възползва от услугите на друг адвокат, поради което правото й на защита не е било ограничено от страна на полицейския орган.

По тези съображения, като е отхвърлил жалбата на Н. срещу материално законосъобразната и постановена в съответствие с целта на закона заповед за задържане, ВРС е постановил материално законосъобразно решение.

Освен правилно като обосновано, поставено в съответствие с правилното приложение на материалния закон и при липсата на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, при служебно извършената от касационния съд проверка не се установиха пороци относно допустимостта и валидността на обжалваното решение, поради което същото следва да бъде изцяло оставено в сила, включително в частта му за разноските.

При този изход на делото, разноски на касатора не се дължат, а претенцията на ответника за разноски с оглед осъщественото пред касационната инстанция процесуално представителство от упълномощения юрисконсулт Г. е основателна. Съгласно разпоредбата на чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ , касаторът Н. следва да заплати на ЮЛ към което принадлежи адм. орган разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Предвид изложеното , съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ сила решение № 1090/14.07.2023 г. по адм. дело № 20233110200368/2023 г. по описа на ВРС.

ОСЪЖДА В.Б.Н. ***, ЕГН **********, адрес *** да заплати на ОД на МВР-Варна разноски в размер на 100,00 /сто лева/.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: