РЕШЕНИЕ
№ 1087
гр. Варна, 02.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Мария Бончева
при участието на секретаря Мария Пл. Минкова
като разгледа докладваното от Мария Бончева Административно наказателно
дело № 20243110202552 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН и е образувано по жалба
на В. С. О. против Наказателно Постановление № 23-0002164/28.09.2023г.
на Директора на Регионална Дирекция "Автомобилна администрация"
гр.Варна, с което на В. С. О. е наложено административно наказание
"ГЛОБА" в размер на 2000 лева на основание чл. 2 ал.1 от Наредба №41 от
04.08.2008г. на МТ.
В жалбата се оспорват фактическите констатации в акта. В съдебно
заседание редовно призован жалбоподателя не се явява лично, не се
представлява, изпраща становище.
Въззиваемата страна, редовно призована не се представлява, изпраща
становище.
След преценка на доводите на жалбоподателя и с оглед събраните по
делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна
следното:
На 18.08.2023 г., в гр.Варна, подход за пристанища ПЧМВ, Петрол
Островна зона и пристанище Варна-Изток, служители при ОО"АА" – св. В. А.
М. и А*** Д*** М***, спрели за проверка Съчленено ППС Влекач модел
1
„ИВЕКО АС 440 ТП“ с рег.№ В 3444 ТМ от кат. N3 с прикачено към него
полуремърке модел „ГСХ ОПК 38 Т 43 00“, с рег.№ В 2513 ЕК от кат. 04,
извършващ обществен превоз на товари / в момента на проверката без товар/,
който бил управляван от въззивника.В хода на проверката въззивникът
представил карта за водач № 058501 за категория „С“. От направената справка
в информационната система ИА "АА" е установено, че на лицето не е
издавана карта за квалификация на водача за съответната категория „С+Е“,
валидна към момента на осъществяване на превоза. При така установените
факти е формиран изводът, че въззивникът е осъществил нарушение на чл. 2,
ал. 1 от Наредба № 41 от 04.08.2008 г. на МТ, за което му е съставен АУАН, въз
основа на който е ангажирана административно-наказателната отговорност на
въззивника на основание чл. 92, ал.1, т. 1 от ЗАвПр.
Гореописаната фактическа обстановка се установява от събраните по
делото доказателства по административно наказателната преписка, както и
със събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени
доказателства, които са последователни, взаимно обвързани и
безпротиворечиви и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи.
При така установената по делото фактическа обстановка и въз основа на
императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото
наказателно постановление относно законосъобразността му,обосноваността
му и справедливостта на наложеното административно наказание, съдът
прави следните правни изводи:
Въззивната жалба е депозирана в законния срок и от легитимен субект,
поради което е процесуално допустима.
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган- от
Директора на РД”АА”-Варна към изпълнителна агенция "Автомобилна
администрация", съгласно заповед на Министъра на транспорта, в шест
месечния преклузивен срок, като същото е съобразено с нормата на чл. 57 от
ЗАНН. Вмененото във вина на въззивника нарушение е индивидуализирано в
степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинен и срещу какво да се
защитава. Не са допуснати съществени процесуални нарушения при
постановяване на постановлението и по никакъв начин не е накърнено
правото на защита на жалбоподателя, което той е упражнил с подаването на
2
жалба до въззивната инстанция. Посочена е нарушената материално правна
норма, като наказанието за нарушението е индивидуализирано.
Съдът намира, че правилно административнонаказващият орган е
констатирал нарушение по чл. 2 ал.1 от Наредба №41 от 04.08.2008г. на МТ за
условията и реда за провеждане на обучение на водачите на автомобили за
превоз на пътници и товари и за условията и реда за провеждане на изпитите
за придобиване на начална квалификация, като е отнесъл фактите към
хипотезата на правната норма. Цитираната разпоредба задължава водачите на
моторни превозни средства, за управлението на които се изисква свидетелство
за управление на моторно превозно средство от категории и подкатегории C1,
C1+E, C, C+E, D1, D1+E, D или D+E, когато с тези превозни средства се
извършват обществени превози или превози за собствена сметка, да
притежават карта за квалификация на водача. От приложените по делото
писмени доказателства се установява, че жалбоподателят е управлявал
товарен автомобил категория N 3, за управлението на който се изисква
СУМПС от категория „С+Е“, каквото същия притежава, но не притежава
карта за квалификация на водача за съответната категория. От приложените
по делото писмени доказателства е видно също, че на процесната дата
въззивникът е осъществил превоз на обществен превоз на товари. При това
положение жалбоподателят е бил натоварен със задължението по чл.2, ал.1 от
Наредбата, а именно- да притежава карта за квалификация на водача за
категорията на управляваното от него МПС. Предвид приобщената по делото
разпечатка от информационна система за преглед на DQC карти съдът приема
за безспорно установено, че жалбоподателя не е притежавал карта за
квалификация на водача не само на датата на извършване на превоза, но и
изобщо, с което действително е осъществил състава на нарушение по чл. 2,
ал.1 от Наредба № 41/04.08.2008 г. на МТ за условията и реда за провеждане
на обучение на водачите на автомобили за превоз на пътници и товари и за
условията и реда за
Предвид събраните по делото доказателства обаче съдът не намира
основания да се съгласи с доводите, че в хода на АНП не са събрани
необходимите доказателства и наказващият орган се е произнесъл при спорна
фактическа обстановка.
Съдът намира обаче, че наказващият орган неправилно е определил
3
санкционната норма на чл. 93 ал.1 т. 1 от ЗАП.
Поради това, съобразно указанията на Административен съд-Варна,
дадени в Решение № 102/07.02.2022г., съобразявайки Тълкувателно решение
№ 8/16.09.2021г. на ОСС от І и ІІ колегия на ВАС, в което е посочено, че в
производството по реда на ЗАНН, районния съд има правомощие да
преквалифицира описаното в наказателното постановление изпълнително
деяние, когато се налага да приложи закон за същото, еднакво или по-леко
наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на
нарушението, и като взе предвид, че съгласно чл.130 ал.2 от ЗСВ
тълкувателните решения са задължителни за приложение за органите на
съдебната власт, съдът намира, че следва да измени основанието, на което на
жалбоподателя е наложена ГЛОБА от чл.93 ал.1 т.1 от ЗАП в чл.105 ал.1 от
ЗАП. Нормата на чл.93 ал.1 т.1 от ЗАП няма установени изисквания към
самите водачиизвършващи обществен превоз или превоз за собствена сметка
на пътници и товари, каквото изискване е установено в нормата на чл. 2 ал.1
от Наредба №41 от 04.08.2008г. на МТ, по отношение на водачите да
притежават карта за квалификация. Според новата редакция на нормата на
чл.93 ал.1 т.1 от ЗАП от 07.07.2020г.- ДВ бр. 60 от 2020г. инкриминираното
поведение на водача е обусловено само от условието да извършва превоз без
издаден за МПС документ, изискуем от подзаконов нормативен акт по
прилагането на ЗАП. Картата за квалификация на водача несъмнено не се
явява такъв документ, тъй като не касае моторното превозно средство, а самия
водач. Според нормата на чл.105 ал.1 от ЗАП за нарушение на този закон и на
подзакановите актове издадени въз основа на него, за които не е предвидено
др. наказание се налага Глоба или Имуществена санкция в размер на 200 лева.
Съобразно всички обстоятелства, свързани с конкретното нарушение и като
взе предвид разпоредбата на чл.27 от ЗАНН, съдът намира, че на
жалбоподателя следва да се наложи „ГЛОБА“ в минималния предвиден в
наредбата размер от 200лв., като това наказание в цялост ще изпълни целите
на ЗАНН
Съдът намира, че в конкретния случай не се касае за маловажен случай.
Неспазването на законовите норми, свързани с ЗДП, независимо от липсата на
реално настъпили щети не може да бъде възприето като маловажност на
допуснатото нарушение. Извършеното нарушение по нищо не се отличава от
други подобни нарушения. Следвало е жалбоподателят да има дължимото
4
законосъобразно поведение за спазване на принципите, условията и реда на
ЗДП. Поради изложеното до тук, съдът намира че извършеното нарушение не
следва да се приема като маловажно.
Позовавайки се на влязлата в сила разпоредба на чл.63, ал.3 от ЗАНН на
04.12.2019г. процесуалния представител на жалбоподателя е направил искане
преди края на съдебното заседание за присъждане на разноските по делото.
Въззиваемата страна не е направила подобно искане. Съгласно разпоредбата
на чл. 63, ал.3 ЗАНН страните имат право на разноски. Въпроса за възлагането
на разноските в административно наказателния процес е изрично уреден в чл.
63, ал.3 ЗАНН, а именно по реда на АПК, което изключва приложението на
принципа на чл. 189, ал.3 НПК. В АПК въпросът за възлагането на разноските
е уреден в чл. 143, в който е посочено, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един
адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета
на органа, издал отменения акт или отказ. Подателят на жалбата има право на
разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на
оспорения от него административен акт. Когато съдът отхвърли оспорването
или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която
административният акт е благоприятен, има право на разноски. Когато съдът
отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на
жалбата заплаща всички направени по делото разноски, включително
минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно наредбата
по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако другата страна е ползвала такъв.
Съдът намира, че съгласно препращащата норма на чл. 144 АПК
приложение намират общите правила на чл. 78 ГПК, в който е проведен
принципът, че страните имат право на разноски съразмерно с уважената,
респективно отхвърлената част от искането. Свидетелство, че именно това е
законовата идея е и нормата на чл. 136 АПК, съгласно която разноските за
общия представител се понасят от административния орган съобразно
уважената част от оспорването. При приложение на този принцип и двете
страни в настоящото производство биха имали право на разноски по
съразмерност, пропорционално на уважената/отхвърлената част от жалбата.
Искания за разноски са направени от двете страни. Според съда с оглед
изхода на делото следва да се присъдят разноски на жалбоподателя и
въззиваемата страна направени пред настоящия съдебен състав по
съразмерност.
5
В случая жалбоподателя е направил разходи за защитник по настоящото
дело в размер на 550 лева, което е около минимума определен в Наредбата за
размера на адвокатските възнаграждения. Тъй като санкцията наложена на
жалбоподателя се намалява от 2000 лева на 200 лева следва и частично да се
уважи искането на разноски за защитник. Затова съразмерно с размера на
изменената част на НП следва да се уважи претенцията на процесуалния
представител на въззивника, като на последния следва да бъдат присъдени
съд. разноски за адв. възнаграждение, намалени пропорционално съобразно
изменения размер на административната санкция, а именно сумата 450 лева.
В контекста на приложението на цитираната разпоредба към конкретния
казус, съдът намира, че следва да уважи претенцията на процесуалния
представител на АНО, съизмеримо с размера изменената част на НП.
Съгласно чл.37, ал.1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида
и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Като взе предвид, че
производството по делото не представлява фактическа и правна сложност
изискваща специални процесуални усилия по поддържане на обвинителната
теза на АНО, но като съобрази, че по делото е проведено едно съдебно
заседание, в което не е участвал процесуален представител на въззивника, но е
изпратил становище намира, че следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в минималния размер, предвиден в нормата на чл.27е от
Наредбата, а именно сумата от 100 лева. В съответствие с правилото на чл.
78а ал.3 вр. с ал.1 от ГПК, съдът намира, че следва да присъди заплащане на
разноските за юрисконсултско възнаграждение, намалени пропорционално
съобразно изменения размер на административната санкция, а именно сумата
от 10 лева.
Водим от горното и на основание чл. 63 ал. 1 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Наказателно Постановление № 23-0002164/ 28.09.2023г. на
Директора на Регионална Дирекция "Автомобилна администрация" гр.Варна,
6
с което на В. С. О. е наложено административно наказание "ГЛОБА" в
размер на 2000 лева за нарушение по чл. 2 ал.1 от Наредба №41 от
04.08.2008г. на МТ на основание чл.93 ал.1 т.1 от ЗАП, като налага на В. С. О.
административно наказание "ГЛОБА" в размер на 200 лева на основание
чл.105 ал.1 от ЗАП.
ОСЪЖДА Регионална Дирекция "Автомобилна администрация"
гр.Варна да заплати на В. С. О. сумата от 450 лева, представляваща съдебни
разноски по НАХД №2552/2024г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА В. С. О. да заплати на Регионална Дирекция
"Автомобилна администрация" гр.Варна сумата от 10 лева, представляваща
съдебни разноски по НАХД №2552/2024г. по описа на ВРС.
Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от
получаване на съобщението за изготвянето му пред Административен съд
гр.Варна по реда на АПК.
След влизане в сила на съдебното решение, АНП да се върне на
наказващия орган по компетентност.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7