РЕШЕНИЕ
№ 513
гр. Бургас, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА
ВЪЛКОВА
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА ВЪЛКОВА
Въззивно гражданско дело № 20242100500081 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод въззивната жалба на С. М. Г. и К. С. Г.,
действащ лично и със съгласието на своя баща и законен представител С. Г., против
Решение № 2415/04.12.2023 г., постановено по гр.д. № 690/2023 г. по описа на РС-Бургас, с
което съдът е признал за установено по отношение на С. М. Г., че В. В. К. е собственик на
поземлен имот - земеделска земя, представляващ имот № 110 по ПНИ за зоната по пар. 4 в
м. „Росенец“ в землището на с. Росен, с площ 469 кв.м., осъдил е С. М. Г. да предаде на В. В.
К. владението върху горепосочения недвижим имот и да премахне построената в същия
имот едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 51,70 кв.м., както и е отхвърлил
предявения от К. С. Г. против В. В. К. иск за приемане за установено, че К. Г. е собственик
на поземлен имот - земеделска земя, представляваща имот № 110 по плана на
новообразуваните имоти за зоната по пар. 4 в м. „Росенец“ в землището на с. Росен. В
жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно. Според въззивниците районният
съд неправилно е приел, че не е изтекъл предвиденият в закона десетгодишен давностен
срок, както и че не може да се приеме, че В. З. е упражнявал непрекъснато, спокойно, явно
владение върху имота в продължение на 10 години, съответно е неправилен изводът на съда,
че В. З. не е придобил собствеността върху имота. Считат за неправилен и крайният извод
на първоинстанционния съд, че К. Г. не е придобил процесния имот въз основа на
петгодишната давност, тъй като по делото били налице данни, че още през 2021 г. същият е
узнал, че сградата, която е придобил, е построена в чужд имот. Твърдят, че от събраните по
делото доказателства се налага изводът, че през периода от 29.11.1999 г. (датата на
1
придобиване на имот № 108) до 2000 г. процесният имот (№ 110) се е ползвал и стопанисвал
от Ж. Л. М., който го е владял като свой и е построил дървена барака в съседство (в имот пл.
№ 109) непосредствено след дерето и мостче над него за достъп до имот пл. № 110, т.е.
въпреки, че по документи е придобил правото на собственост върху имот с пл. № 108, Ж. М.
е владял и ползвал като свой процесния имот с пл. № 110. След смъртта на Ж. М.
наследниците му са продали имот пл. № 108 на В. З., но са му посочили и предали
владението на процесния имот пл. № 110, в който през 2005 – 2006 г. З. построил къща, като
от тогава е владял имота и постройката като свои, необезпокоявано от никого и спокойно, до
2017 г., когато ги е продал на К. Г.. Въззивниците считат, че е налице грешка относно
предмета на сделката и следва да се приложи кратката придобивна давност, като В. З. е
станал собственик на процесния имот на 29.11.2004 г. на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС - като
се присъедини неговото владение към това на праводателите му - Ж. М. и неговите
наследници (съгласно чл. 82 от ЗС). Дори и да се приеме, че кратката придобивна давност не
е приложима в настоящия казус, то В. З. е придобил правото на собственост върху
процесния имот на 29.11.2009 г., на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС. Сочат, че фактът, че през
2021 г., по повод на административна преписка на Община Созопол, се е установило, че
както праводателят В. З. (а преди него и Ж. М. и неговите наследници), така и последващият
приобретател К. Г., чрез неговия баща С. Г., фактически са владели и ползвали съседния
имот (пл. № 110), не опорочава владението на нито един от редицата владелци, тъй като още
Ж. М. и неговите наследници са осъществявали спокойно и явно фактическата власт върху
процесния имот с намерението да го държат като свой - същите не са знаели, че реално
владеят чужд (съседния) имот, като владението както на праводателите на К. Г., така и
самото негово владение е спокойно и явно и същото нито е отнето чрез насилие от
предишния владелец В. К., нито е скрито от нея. Считат, че от събраните по делото устни
доказателства е установено, че още от 1999 г. Ж. М. е установил владение върху процесния
имот, което е продължило до неговата кончина през 2000 г., респективно е продължено от
неговите наследници, а от 10.03.2004 г. В. З. е започнал да владее процесния имот и през
2005-2006 г. е построил в него едноетажната къща, без да подозира, че владее чужд имот и
че е построил в сградата в него. Сочат, че К. Г. също е добросъвестен владелец и е станал
собственик на процесния имот и построената в него сграда на основание чл. 79, ал. 2 от ЗС,
а ищцата е изгубила правото на собственост върху процесния имот на основание чл. 99,
предл. 1, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС, от което следва, че исковете й са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени, като същевременно се уважи насрещният иск (предявен по гр.д. №
1030/2023 г. на БРС) за признаване за установено, че К. С. Г. е собственик на процесния
имот, в каквато насока се моли да бъде постановено решение от въззивния съд след отмяна
на първоинстанционното решение. При условията на евентуалност се моли да бъде прието
за установено по отношение на В. В. К., че К. С. Г. е придобил по давностно владение
правото на строеж в имот с пл. № 110 по плана на зоната за земеделско ползване на
местността „Върли дол“ в землището на с. Росен, общ. Созопол, на полумасивна жилищна
сграда със застроена площ от 62,82 кв.м., от които 10,72 кв.м. тераса – веранда. Претендират
присъждане на направените разноски за двете инстанции. В съдебно заседание се явява
процесуален представител на въззивниците, който поддържа жалбата, не са ангажирани
нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от лица, имащи право на
жалба и отговаря на изискванията на чл. 259 и сл. от ГПК, поради което е допустима.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор от въззиваемата В. В. К., в
който въззивната жалба е оспорена. Заявено е, че първоинстанционният съд е постановил
решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и съобразно
разпоредбите на материалния и процесуалния закон, поради което то следва да бъде
оставено в сила. Твърди се, че по делото е установено, че ищцата е носител на правото на
собственост върху процесния недвижим имот и не е изгубила това право, както се твърди
2
във въззивната жалба, а ответникът ползва имота без правно основание, като възпрепятства
достъпа на ищцата до него, тъй като с Нотариален акт № 174 т. I, peг. № 1866, д. № 131/2017
г. на нотариус Н. Маркова, К. Г. е закупил земеделска земя с площ от 368 кв.м.,
представляваща имот с пл. № 108 в м. „Върли дол“ в землището на с. Росен, а не собствения
на ищцата поземлен имот с пл. № 110. Въззиваемата счита, че решение, с което съдът е
уважил предявения иск по чл. 109 от ЗС, е правилно и законосъобразно, тъй като по делото е
установено, че тя е носител на правото на собственост на поземления имот, върху който е
построена процесната сграда, а ответникът се ползва от неоснователното въздействие върху
собствения й имот. По отношение на предявения насрещен иск въззиваемата счита, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че възражението за изтекла придобивна
давност е неоснователно и недоказано, тъй като ищецът по насрещния иск и неговият
праводател не са владели собствения й имот повече от 10 години, без прекъсване,
необезпокоявано и явно, демонстрирайки владението си пред нея и с намерение да го своят.
Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, както и да й бъдат присъдени
направените разноски по делото. В съдебно заседание въззиваемата не се явява лично, но се
представлява от упълномощен процесуален представител, който поддържа отговора, не са
ангажирани нови доказателства.
След преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази релевантните
разпоредби на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред РС-Бургас е образувано по искова молба на В. В. К. против С.
М. Г., с която са предявени иск по чл. 108 от ЗС – за осъждане на ответника да предаде на
ищцата владението на собствения й недвижим имот, а именно поземлен имот – земеделска
земя, представляваща имот № 110 по плана на новообразуваните имоти за зоната по пар. 4 в
м. „Росенец“ в земл. на с. Росен, с площ от 469 кв.м., който имот се владее от ответника без
правно основание, и иск по чл. 109 от ЗС – за осъждане на ответника да преустанови
неоснователните си действия, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на
собственост върху гореописания имот, като премахне построената в този имот без нейно
съгласие жилищна сграда, която той ползва. Претендира се и присъждане в полза на ищцата
на направените разноски по делото. Ищцата твърди, че на 23.01.1984 г. ОбНС – Созопол й
предоставил право на ползване върху имот № 110, а през 1999 г. на основание пар. 4, ал. 5
от ЗСПЗЗ тя е заплатила стойността на имота на Община Созопол и е придобила правото на
собственост върху него, като от момента на предоставяне на правото на ползване тя
стопанисва имота и го ползва по предназначението му – като дворно място. Първоначално
тя и съпругът й обработвали имота и добивали земеделска продукция, а след смъртта на
съпруга й започнал да й помага Ж. Л. М. - ползвател и впоследствие собственик на съседния
имот № 108. След смъртта на Ж. М. наследниците му продали имот № 108, като няколко
години след продажбата новият собственик започнал да изгражда жилищна сграда, но
поради липсата на стабилна ограда между двата имота навлязъл и в имота на ищцата, като
малко след това я помолил да му даде време да премести постройката. Това не било сторено,
поради което ищцата отишла на място и установила, че сградата се обитава от ответника по
делото, който завзел и ползвал целия имот в оградената му площ. Ищцата го поканила да
освободи имота й, което не било сторено, след което тя ангажирала геодезист, който да
заснеме точно западната граница на имота й, при което се установило, че сградата на
ответника е изградена не частично, а изцяло в нейния имот. Ищцата отново поканила
ответника да освободи имота й, но той не сторил това, поради което ищцата подала жалба в
Община Созопол за извършено незаконно строителство в имота й. Служители на общината
извършили проВ. и съставили констативен акт за незаконно строителство № 12/11.07.2022 г.
Ищцата заявява, че никога не е давала съгласие, нито е учредявала право на строеж в
собствения си имот, като построената сграда й пречи да упражнява правото си на
собственост. Ангажирани са доказателства.
Така предявените искове са с правни основания чл. 108 и чл. 109 от ЗС, като същите
3
са допустими.
Ответникът е оспорил исковете като твърди, че същите са неоснователни. Заявява, че
на 12.03.2004 г. К. Ж. С. и П . Н. М. са продали на В. С. З. поземлен имот с пл. № 108 по
плана на зоната за земеделско ползване на местността „Върли дол“ в землището на с. Росен,
община Созопол, като непосредствено след покупката З. оградил имота и построил в него
едноетажна къща, а впоследствие с нотариален акт от 30.03.2017 г. В. З. продал на
малолетния син на ответника - К. С. Г. правото на собственост върху имот № 108 и
построената в него сграда. Едва през 2022 г. по повод на образувана в Община Созопол
административна преписка било установено, че както праводателят В. З., така и
приобретателят К. Г., чрез баща си С. Г., фактически са владели и ползвали не имот № 108, а
съседния му имот № 110, т.е още през 2004 г. В. З. е оградил имот № 110 и през 2005 г. е
построил в него жилищна сграда, а от 2017 г. имотът и сградата се владеят от К. Г., чрез
неговия баща С. Г.. След присъединяване владението на продавача към това на купувача
владението върху процесния поземлен имот и построената в него сграда е продължило през
период от 18 години, като това владение е било постоянно, непрекъснато, несъмнено,
спокойно и явно, включително със знанието и без възражение на ищцата. Оспорени са
твърденията на ищцата, че е осъществявала периодичен надзор над имота, както и че го е
ползвала няколко години за добиване на сено. Заявено е, че в резултат на това
осъществяваното владение К. Г. е придобил правото на собственост въз основа на изтекла в
негова полза придобивна давност. При условие на евентуалност е заявено възражение, че К.
Г. е придобил по давност правото на строеж на процесната сграда, тъй като от
построяването й в чуждия имот през 2004 г. са изминали повече от 10 години, поради което
след присъединяване владението на В. З. върху ограниченото вещно право К. Г. е придобил
това право въз основа на давностно владение, което е допълнително основание за
отхвърляне на негаторния иск. Претендира се отхвърляне на предявените искове, както и
присъждане на направените от ответника съдебно-деловодни разноски. Ангажирани са
доказателства.
По делото е приет за съвместно разглеждане предявен от К. С. Г. срещу В. К. иск с
правно основание чл. 124 от ГПК, с който се моли да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ищецът е собственик на имот с пл. № 110 по плана на
зоната за земеделско ползване на м. „Върли дол“, в землището на с. Росен, община Созопол,
с площ от 466 кв.м., по силата на изтекла в негова полза придобивна давност,
присъединявайки и осъществяваното от В. З. владение върху имота.
В. К. иск е подала отговор в законоустановения срок, с който е оспорила иска на К. Г.
като неоснователен и недоказан и моли той да бъде отхвърлен, както и да й бъдат
присъдени направените съдебно-деловодни разноски. Оспорени са твърденията на ищеца за
изтекла в негова полза придобивна давност.
По искане на К. Г. като трето лице-помагач на негова страна е конституиран
праводателят му В. С. З.. Същият се явява лично в съдебно заседание, но не изразява
никакво становище по отношение на предявените искове и не ангажира доказателства, с
изключение на отговорите на поставените му въпроси по чл. 176 от ГПК.
С обжалваното в настоящото производство решение РС-Бургас е уважил предявените
от В. В. К. искове и е отхвърлил иска на К. С. Г.. Съдът е приел, че в полза на К. Г. не е
изтекъл десетгодишен давностен срок, тъй като по делото липсват доказателства В. З. да е
знаел, че строи в чужд имот, който да владее и държи като свой, нито има доказателства той
да е демонстрирал владението си пред ищцата, съответно не се е осъществило твърдяното от
К. Г. присъединяване на владението на праводателя към това на приобретателя.
При извършване на служебна проВ. по чл. 269 от ГПК Бургаският окръжен съд
установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По съществото на иска и във връзка с наведените в жалбата оплаквания съдът намира
4
следното:
От представените по делото писмени доказателства (удостоверение № 11/23.01.1984
г. и договор за покупко-продажба на недвижим имот от 08.12.1999 г.) се установява, че през
1984 г. на В. К. е било предоставено право на ползване върху земеделска земя - нива с площ
от 0,500 дка в м. „Отманли“, земл. на с. Росен, а на 08.12.1999 г. тя е закупила имота от
Община Созопол по реда на пар. 4, ал. 5 от ЗСПЗЗ.
Представен е и Договор за покупко-продажба на недвижим имот във връзка с пар. 4,
ал. 5 от ЗСПЗЗ от 29.11.1999 г., с който Община Созопол е продала на Ж. Л. М. земеделска
земя с площ от 368 кв.м. – имот с пл. № 108 по плана на зоната за земеделско ползване в м.
„Върлия дол“, земл. на с. Росен. Впоследствие този имот е бил продаден от К. Ж. С. и П . Н.
М. (с нотариален акт от 10.03.2004 г.) на В. С. З., а с Нотариален акт от 30.03.2017 г. той е
продал имота на малолетния К. С. Г., представляван от баща си С. М. Г., ведно с находящата
се в него преместваема едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 51,70 кв.м., както
и ведно с всички подобрения и приращения в имота.
По делото е представена декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадената от В. З. в
Община Созопол на 01.12.2005 г., с която той е декларирал закупения през 2004 г. имот №
108, като е декларирал и налично в имота бунгало с площ от 70 кв.м., построено през 2005 г.
Представена е и подадената на 13.12.2021 г. от К. Г., чрез законния му представител
С. Г., декларация по чл. 14 от ЗМДТ досежно закупения през 2017 г. имот № 108, като е
декларирано, че в имота има едноетажна жилищна сграда (изградена през 2005 г.) с площ от
51,70 кв.м.
С жалба от 11.10.2021 г. В. К. е сезирала Община Созопол за извършено незаконно
строителство в собствения й имот с пл. № 110, а именно сграда, обитавана от С. Г., като е
поискала да бъдат предприети действия за нейното премахване.
След извършване на проверка от служители на Дирекция „УТИПЕП“ към Община
Созопол е издаден Констативен акт № 12/11.07.2022 г., съгласно който в западната част на
имот № 110 е изградена едноетажна жилищна сграда с приблизителни размери 5,00/6,00 м.
без необходимото разрешение за строеж, като са събрани данни, че сградата е изградена
през 2005 г. и се ползва от С. Г..
Със заповед № 8-Z-1198/02.12.2022 г. кметът на Община Созопол е прекратил
административното производство, образуваното въз основа на горепосочения констативен
акт, както и е разпоредил да бъде обследвана по-подробно собствеността на жилищната
сграда в ПИ № 110, както и да бъде съставен нов констативен акт след изясняване на всички
относими по случая факти и обстоятелства.
В съдебно заседание е изслушан В. З. по реда на чл. 176 от ГПК, като същият е
заявил, че е закупил имот № 108 през 2004 г. от наследници – майка и дъщеря. Имотът бил
празен, ограден и непочистен, като в периода 2005 г. – 2006 г. той построил в югозападната
му част жилищна сграда – на два метра от оградата със съседния имот. Първоначално З. е
заявил пред съда, че границите на имота му са били такива, каквито са посочени в
нотариалния акт, но след запознаване с приложената по делото скица на поземлен имот №
110 той е посочил, че при закупуването на имота са му предали владението върху имот 110,
като за ориентир му е послужил отразеният в съседния имот № 108 фургон, какъвто е имало
в съседния на неговия имот към момента на покупко-продажбата. Според З., когато е продал
имота през 2017 г. фургонът в съседния имот вече не бил там. З. сочи, че едва след обаждане
от новите собственици е разбрал, че е построил сградата в чужд имот. Заявява също така, че
преди да продаде имота (без да помни конкретната година) е ходил при В. К., за да я пита
какви претенции има, след това отишли заедно на място, уточнили, че той е в собствения си
имот и К. казала, че няма претенции. Признава, че е построил сградата без строителни
книжа.
5
Видно от изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, процесният имот №
110 е ограден с ограда от колове и оградна мрежа, като тази ограда не е на мястото,
посочено в плана на новообразуваните имоти и в издадените от общината скици с
координати. В западната част на имота има изградена полумасивна жилищна сграда върху
бетонна плоча със застроена площ от 62,82 кв.м., от които 10,72 кв.м. са тераса-веранда, а
около северната, източната и южната фасади на сградата има бетонирана пътека, с която
общата заета площ възлиза на 101 кв.м. Според вещото лице посочената в нотариален акт №
174 от 30.03.2017 г. сграда на купувача К. Г. е идентична със сградата, която понастоящем се
намира в имот № 110, като тази сграда е неподвижно прикрепена към земята чрез бетонова
плоча и не може да се премести без да се нарушат носещата и покривната й конструкции. В
експертизата е посочено също така, че в плана на новообразуваните имоти в имот № 108
има отразена паянтова жилищна сграда с площ от 21 кв.м. близо до границата с имот № 110,
като към момента тази сграда не съществува. Вещото лице е представило и извадки от
изготвените от АГКК ортофото карти за района от 2010-2011 г. и от 2016-2017 г., от които е
видно, че в ортофото картата за 2010-2011 г. се виждат сградите в имот 108 и в имот 110, а
във втората ортофоко карта се вижда само процесната сграда в имот 110, като сградата в
имот 108 вече я няма.
Пред районния съд са разпитани свидетелите С. К., Р. Р., С. К. и В. М..
Св. К. (без родство със страните) заявява, че познава В. К. и семейството й и много
често си гостуват. Знае, че В. има имот в м. Отманли, който е ползвала преди 1989 г., а след
това го е закупила. Ищцата и съпругът й оградили имота, обработвали го, гледали кокошки
там, а след смъртта на съпруга й В. възложила на възрастен мъж да обработва мястото
вместо нея. По-късно синът на ищцата - В. започнал да се грижи за имота. Свидетелката
твърди, че през 2010 г. била на гости в дома на ищцата, когато там отишъл един мъж и казал
на В., че е съсед на мястото й в Отманли, както и че преди няколко месеца е изградил
постройка, с която навлязъл с малко в нейния имот. Казал също така, че ще коригира
грешката, поради което В. се отказала да пуска жалба. Впоследствие синът на В. търсел този
човек на мястото в Отманли както през седмицата, така и в почивните дни, но не го
откривал. Срещнал се с него около 3 години по-късно, но постройката не била преместена,
което афектирало В.. След това синът на В. и свидетелят Р. Р. отново ходили там, но
постройката изглеждала необитаема. Когато силите на В. отпаднали, тя плащала на хора да
косят и да почистват мястото. В. също ходел, но след това и той се разболял и не можел да
се грижи за имота. Свидетелката заявява, че знае горното от В. и от В.. Твърди, че знае къде
се намира процесната къща, но не я е виждала, нито е ходила в имота на В. К., а само в
близост до него. Заявява, че В. няма друг имот в м. Росенец или в м. Отманли.
Св. Р. заявява, че е съпруг на внучката на В., като двамата се познават от 2013 г.
Твърди, че знае от В. за проблема с имота в Отманли – че съседът им е построил сграда, част
от която навлизала в техния парцел, като обещал да направи корекция, но не го сторил. През
лятото на 2013 г. свидетелят и В. ходили няколко пъти на мястото, за да се срещнат със
собственика на постройката, но не го открили, а постройката била необитаема. Срещнали се
с човека през лятото на 2014 г. като отново се разбрали с В. да го изчака да премести
сградата от имота на В.. След това ходили няколко пъти до имота, но нямало никаква
промяна, а къщата била необитавана. Според свидетеля, В. К. продължавала да стопанисва
имота си и плащала на хора да го почистват. През 2021 г. В. помолил свидетеля да намери
геодезист и да заснемат имота. При трасирането на имота от геодезиста станало ясно, че
построената от съседа им сграда попада изцяло в имота на В.. Тогава узнали също така, че
сградата има нов собственик, който се представил като С.. Последният бил много изненадан,
че трасират имота и казал, че го е закупил заедно с постройката. Показал им нотариален акт,
в който пишело, че е собственик на парцел № 108 и прилежащата му постройка. Свидетелят
твърди, че В. и синът й предложили на новия собственик на постройката да закупи парцела,
но той отказал по финансови причини, след което В. пуснала жалба. Заявява, че когато
6
посетил имота за първи път през 2013 г. оградата била от съчки и дървени колове и на много
места била компрометирана, като трудно се разбирало къде е границата между двата
парцела. В имота влезли през врата от парцел 107, която била отключена и отворена, а
мястото било тревясало. Заявява, че знае от В., че е плащала на хора да почистват мястото.
Св. М. (без родство със страните) заявява, че има имот и вила, които се намират на
стотина метра срещу процесния имот, като е там от 1980 г., ходил е целогодишно, а от
четири години е постоянно там. Заявява, че познава С. Г., който е купил процесната къща
през 2016 - 2017 г. и от тогава живее там – първоначално с жена на семейни начала, а сега
сам. Твърди, че познава визуално и предишния собственик В., който е отишъл в зоната през
2004 г. – 2005 г. и е построил вилата. Преди това там живеел възрастен мъж на име Ж. или
Ж., като в имота имало дървено бунгало. Свидетелят заявява, че В. е построил вилата, която
сега е собственост на С. Г., като в имота не е имало други хора, нито е чувал някой да е
предявявал претенции към него. Твърди, че контактува често със С., но той никога не му е
споменавал за проблеми със собствеността. Твърди, че в процесното място е имало
възрастен човек, който живеел в бунгало, но свидетелят не го познавал, нито знае от кого В.
е купил мястото. Заявява, че е наблюдавал процеса на строежа на къщата и е виждал много
пъти В. в процесното място преди да продаде къщата на С. и жена му, като според
свидетеля сградата никога не е изглеждала изоставена. Едва през м. юни 2023 г. разбрал, че
има претенции на други хора за собствеността върху мястото.
Св. К. (без родство със страните) заявява, че има имот в м. „Върли дол“ в с. Росен,
разположен на 200 – 300 м. от процесния имот, като имотът му е бил предоставен за
ползване през 1985 г. и от тогава до сега го ползва, а от 2000 г. има и къща в имота и го
посещава всяка седмица. Твърди, че процесният имот от 1986 г. – 1987 г. е бил ползван и
обработван от човек от *** на име Ж., като свидетелят знае това, тъй като често е ходил при
този човек за различни услуги, двамата били в много добри отношения и се посещавали
взаимно. Заявява, че познава и С. Г., който е купил този имот от В., а последният купил
имота от жената и дъщерята на бай Ж. след неговата смърт. Според свидетеля, къщата в
имота е построена от В. и баща му, като това е станало около 2005 г. – 2006 г. Твърди, че
бай Ж. е направил дървен мост към имота от другата страна на дерето и барака, в която си
прибирал инструментите, а В. направил железен мост с тръби. Заявява също така, че в имот
№ 108 е имало постройка – фургон, собственост на човек на име И., като сега този фургон го
няма. Свидетелят заявява, че не му е известно някой да е предявявал претенции за процесния
имот нито към Ж., нито към В. и неговия баща. В. посещавал имота със семейството си и с
приятели, но свидетелят не може да посочи колко често е ставало това, а след като го продал
на С. имотът се ползва от него. Свидетелят твърди, че не познава В. К. и не е виждал в
процесния имот нито нея, нито някой от свидетелите й. Твърди също така, че често е ходил
в процесния имот докато Ж. е бил жив, а когато дошли новите собственици отишъл да ги
види, като след това ходил по-рядко. Заявява, че Ж. не живеел в процесния имот и зимата го
посещавал рядко, но лятото ходел там всеки ден. Когато събирали пари за електрифициране
на имотите в местността В. К. не се явила, а бай Ж. платил сумата за процесния имот.
Твърди, че имот № 108 е бил собственост на лице на име И., а мястото на бай Ж. било
друго. Според свидетеля, преди 2-3 години бил изготвен план на местността, в който
номерата на имотите били объркани.
При така представените и относими към спора доказателства, въззивният съд намира,
че предявените от В. К. искове са неоснователни, а установителният иск за собственост на К.
Г. е основателен по следните съображения:
От представените документи за собственост на страните се установи, че на 08.12.1999
г. В. К. е закупила имот с пл. № 110 по плана на зоната за земеделско ползване м. „Росенец“
в земл. на с. Росен с площ от 466 кв.м., като липсват твърдения и доказателства
впоследствие и до настоящия момент тя да се е разпоредила с този имот в полза на трето
7
лице.
Установи се също така, че на 29.11.1999 г. трето за спора лице – Ж. Л. М. е закупил
имот с пл. № 108 по плана на зоната за земеделско ползване м. „Върлия дол“ в земл. на с.
Росен с площ от 368 кв.м., като през 2004 г. неговите наследници са продали този имот на
третото лице - помагач В. З., а през 2017 г. той е продал имота, ведно с построената от него в
имота сграда, на малолетния К. Г., който е син на ответника по първоначалните искове С. Г..
Между страните по делото липсва спор относно гореустановените факти, както и че
двата имота се намират в една и съща местност, въпреки разликата в имената й.
От приетото по делото експертно заключение (неоспорено от страните) се установи,
че продадената през 2017 г. на К. Г. сграда е построена в западната част на имот № 110,
който по документи е собственост на В. К., а не в собствения му имот № 108, като тази
сграда е непреместваема и понастоящем все още се намира в този имот.
По делото по несъмнен начин се установи от дадените от третото лице-помагач
отговори по реда на чл. 176 от ГПК, както и от показанията на водените и от двете страни
свидетели, че находящата се в имот № 110 сграда е построена от В. З. – праводател на К. Г.,
като сградата е построена в периода 2005 г. – 2006 г.
По отношение владението върху процесния имот № 110, съдът намира за доказано, че
най-късно от 1987 г. (съгласно показанията на св. К.) фактическата власт върху този имот се
е осъществявала от Ж. М., който по документи е бил ползвател, а след това и собственик на
имот № 108, като през 2004 г. тази фактическа власт е била предадена на В. З. – в съдебно
заседание по реда на чл. 176 от ГПК след запознаване със скицата на имот № 110 същият
изрично е посочил, че когато е закупил имот № 108 през 2004 г. продавачите (наследниците
на Ж. М.) са му предали владението върху имот № 110, а не върху имот № 108, т.е. от м.
март 2004 г. до продажбата му през м. март 2017 г. процесният имот е бил във фактическата
власт на В. З., като същият е считал, че владее собствения си имот № 108, т.е. държал е
имота като свой. В случая приложение намира и презумпцията на чл. 69 от ЗС, съгласно
която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи
за другиго, каквото доказване не е проведено по делото, нито са налице твърдения в тази
насока.
Съдът кредитира изцяло показанията на водените от ответника С. Г. свидетели, които
безпротиворечиво сочат, че имотът, в който В. З. е построил сградата и който се установи от
експертизата, че е процесният имот № 110, а не закупеният от него имот № 108, във времето
(от 1986 г. – 1987 г. до настоящия момент) е бил владян последователно от Ж. М., от
наследниците му (след неговата смърт до 2004 г.), от В. З. (от 2004 г. до 2017 г.) и от С. Г. –
лично и като законен представител на К. Г. (от 2017 г. до настоящия момент), тъй като тези
свидетели имат преки впечатления от начина на ползване на имота и лицата, които са го
ползвали във времето, а освен това те са изцяло незаинтересовани от изхода на настоящия
спор.
От показанията на водените от ищцата свидетели се установява, че тя е имала имот в
м. „Отманли“, който е стопанисвала заедно със съпруга, си, а след неговата смърт с помощта
на сина си и на други лица. Не се установи обаче чрез пълно и главно доказване, че В. К. е
била във фактическа власт и е ползвала именно собствения си имот № 110, а не друг,
съседен на него имот, тъй като свидетелите й не дават никакви конкретни показания в тази
насока – св. Коева заявява, че не е ходила в имота на В. и не е виждала къщата в него, а св.
Р. твърди, че е ходил многократно на мястото, но едва през 2021 г. при трасирането от
геодезист било установено, че процесната сграда е построена изцяло в имота на В., от което
се налага изводът, че до тогава В. К. е била със съзнанието, че нейният имот е друг, а не
този, в който е построена сградата, т.е. тя е стопанисвала имот, различен от процесния.
Следва да се посочи също така, че св. Р. има роднинска връзка с В. К., поради което и на
осн. чл. 172 от ГПК неговите показания следва да се ценят с оглед на всички други
8
доказателства по делото, имайки предвид възможната му заинтересованост в нейна полза.
Освен горното следва да се посочи, че от показанията на водените от ищцата
свидетели е видно, че В. К. – лично и чрез трети лица, е искала от В. З., а след това и от С. Г.
да премахнат частта от изградената от З. сграда, която е считала, че попада в нейния имот,
но не и да й предадат владението на стопанисвания от тях поземлен имот, т.е. тя по никакъв
начин не е смутила осъществяваната от тях фактическа власт върху имота, в който е
построена сградата и за който се установи, че е именно имот пл. № 110, а не имот № 108.
Предвид горното и тъй като се установи, че владението на В. З. върху процесния
имот № 110 е било явно и спокойно и демонстрирано спрямо цялото общество, следва да се
приеме, че той е демонстрирал намерението си за своене на имота и спрямо ищцата К..
По делото не се събраха доказателства течащата в полза на В. З. придобивна давност
да е била прекъсвана, тъй като хипотезите на прекъсване на погасителната давност са
лимитативно изброени в чл. 116 от ЗЗД, вр. чл. 84 от ЗС, а в случая не се установи
настъпването на някое от тези условия. В Решение № 180/20.03.2024 г. на ВКС по гр.д. №
1173/2023 г., I г.о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова е посочено следното:
„Придобивната давност не може да се счита за прекъсната с извънсъдебните спорове по
повод упражняването на фактическа власт…Нормата на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД следва да се
тълкува стеснително, защото въвежда изключения от правилото за непрекъснато течение на
давността и има изчерпателно изброяване. Подаването на молби и заявление до
административни органи от лице, което заявява собственически права върху имота, няма за
последица прекъсване на течението на придобивната давност в полза на последния, защото е
извън кръга на действията, визирани в горепосочената хипотеза“.
С оглед на горното съдът намира за доказано, че най-късно от м. март 2004 г. е
започнала да тече придобивна давност в полза на В. З. по отношение на процесния имот,
като същата не е била прекъсвана и е изтекла през м. март 2014 г. Поради това и тъй като К.
Г. се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност върху имот № 110,
присъединявайки и осъществяваното от праводателя му В. З. давностно владение, съдът
намира, че към момента процесният поземлен имот е собственост на К. Г., а не на В. К.,
която е изгубила правото на собственост върху него на осн. чл. 99 от ЗС - поради
придобиването на това право от друго лице.
Предвид гореизложеното, настоящият въззивен състав намира, че собственик на
процесния поземлен имот № 110 по силата на изтекла в негова полза 10-годишна
придобивна давност е К. Г., което налага уважаване на предявения от него установителен
иск по чл. 124 от ГПК, съответно отхвърляне на предявените от В. К. против С. Г. искове по
чл. 108 и чл. 109 от ЗС, тъй като първата предпоставка за уважаване на тези искове е ищецът
да е собственик на имота, чиято ревандикация се претендира и за който се твърди, че е
засегнат от неоснователно действие на друго лице.
С оглед на горното и тъй като правните изводи на въззивната инстанция не съвпадат
с изводите на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено
изцяло и вместо него следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора.
Предвид уважаването на предявения от К. Г. против В. К. иск и отхвърлянето на
нейните искове против С. Г., същата следва да заплати на К. Г. и на С. Г. направените от тях
разноски пред двете инстанции, а именно: в полза на С. Г. – общо 4 440 лв. и в полза на К. Г.
- общо 4 548 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ Решение № 2415/04.12.2023 г., постановено по гр.д. № 690/2023 г. по
описа на Районен съд - Бургас, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. В. К., ЕГН **********, от ***, против С. М. Г., ЕГН
**********, от ***, иск за осъждане на ответника да предаде на ищцата владението на
следния недвижим имот: земеделска земя, представляваща имот № 110 (сто и десет) по
плана на новообразуваните имоти на зоната по пар. 4 в м. „Росенец“ в земл. на с. Росен, с
площ от 469 кв.м. (с площ по документ за собственост 466 кв.м.), при граници: север – река,
изток – имот № 113, запад – имот № 108 и юг – път.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. В. К., ЕГН **********, от ***, против С. М. Г., ЕГН
**********, от ***, иск за осъждане на ответника да преустанови неоснователните си
действия, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост имот № 110 (сто
и десет) по плана на новообразуваните имоти на зоната по пар. 4 в м. „Росенец“ в земл. на с.
Росен, като премахне построената в имота без нейно съгласие жилищна сграда.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. В. К., ЕГН **********, от ***, че
К. С. Г., ЕГН **********, действащ със съгласието на своя баща и законен представител С.
М. Г., ЕГН **********, от ***, е собственик на поземлен имот № 110 (сто и десет) по плана
на новообразуваните имоти на зоната по пар. 4 в м. „Росенец“ („Върли дол“) в земл. на с.
Росен, с площ от 469 кв.м., при граници: север – река, изток – имот № 113, запад – имот №
108 и юг – път, на основание изтекла в негова полза придобивна давност.
ОСЪЖДА В. В. К., ЕГН **********, от ***, да заплати на С. М. Г., ЕГН
**********, от ***, сумата от 4 440,00 лв. (четири хиляди четиристотин и четиридесет лв.),
представляваща направените от него съдебно-деловодни разноски в двете инстанции.
ОСЪЖДА В. В. К., ЕГН **********, от ***, да заплати на К. С. Г., ЕГН **********,
действащ със съгласието на своя баща и законен представител С. М. Г., ЕГН **********, от
***, сумата от 4 548,00 лв. (четири хиляди петстотин четиридесет и осем лв.),
представляваща направените от него съдебно-деловодни разноски в двете инстанции.
Решението е постановено при участието на В. С. З., ЕГН **********, от ***, като
трето лице-помагач на страната на К. С. Г., ЕГН **********, действащ със съгласието на
своя баща и законен представител С. М. Г., ЕГН **********.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10