Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 27.10.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-ви
въззивен брачен състав, в публично съдебно заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАТЯ ХАСЪМСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ
АЛЕКСАНДРОВА ТАНЯ КАНДИЛОВА
при секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа
докладваното от съдия Е. Александрова въззивно гражданско дело № 4123 по описа за 2021 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано
е по въззивни жалби на страните срещу Решение №
20283742/23.12.2020 г., постановено по гр. дело № 52569/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, III ГО, 91-ви състав.
Въззивницата И.В.Ц., с въззивна
жалба, вх. № 25005164/13.01.2021 г. по описа на СРС, обжалва решението в
частта, в която срещу нея и в полза на С.С.К., е издадена заповед за съдебна
защита, като са й наложени мерки по Закона за защита от домашното насилие
/ЗЗДН/, а именно – мярката по чл. 5, ал. 1, т.1 ЗЗДН – да се въздържа от
извършване на домашно насилие и мярката по чл. 5, ал. 1 т. 3, предл.1 ЗЗДН – да
приближава на по-малко от 100 метра С.К., нейното жилище и места за социален
отдих за срок от 12 месеца, предупредена е И.Ц., че при неизпълнение полицейският
орган е длъжен да я задържи и да уведоми прокуратурата; наложена й е глоба от
300 лв.; осъдена е да заплати държавна такса от 50 лв., а на С.К. - 500 лв. разноски.
В жалбата се излагат съображения,
като се моли решението да бъде отменено с последиците от това, претендират се
разноски.
Въззивницата С.С.К., с въззивна
жалба, вх. № 25010845/21.01.2021 г. по описа на СРС, обжалва решението в частта относно вида и срока на наложените
от съда мерки по реда на ЗЗДН, като твърди, че в тази му част решението е
неправилно, излагат се съображения. Моли се да се отмени решението само в
обжалваната част и да се наложат на ответницата всички поискани от молителката
мерки по реда на ЗЗДН за максимално допустимия срок. Претендират се разноски за
въззивната инстанция.
Жалбите са допустими. Подадени са
в законоустановените срокове, от страните, имащи правен интерес от обжалването
и са срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.258 ГПК вр. чл.17 ЗЗДН валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е
образувано по молба на С.С.К. от 12.09.2019 г., съдържаща искане за
предприемане на мерки за защита срещу дъщеря й И.В.Ц., за упражнени от страна
на последната актове на домашно насилие, както и по молба на И.В.Ц. от
25.10.2019г., съдържаща искане за предприемане на мерки за защита срещу майка й
С.С.К., за упражнен от последната акт на физическо насилие на 11.09.2019г.
Молителката С.С.К. е посочила в сезиращата молба от 12.09.2019 г. и в уточнителна
такава от 30.09.2019 г., че с ответницата И.Ц. живеят в обща къща, но на
различни етажи, с адрес: гр. София, кв. Симеоново, бул. „************ Изложила
е твърдения, че ответницата Ц. извършила насилие спрямо майка си, както следва:
-
на 30.08.2019 г., около 20,00 часа вечерта на втория етаж на къщата,
ответницата, държейки тояга, и сина й дошли при молителката. Обвинила я, че е
продала имот без нейно знание, като я наричала „откачена бабичка“,
„ненормалница“, „изкуфяла кучка“, „склеротичка“, „кукувица“, „тъпанарка с болен
мозък“. Последвали нецензурни псувни и закани „Аз ще решавам какво Ще бъде
оттук нататък“, „Горда съм, че научих сина си да те мрази“. Ответницата
поискала пълномощно да се разпорежда с имотите и пенсията й. Заканила се и че
ще наеме двама души «да й видят сметката“. След това и взела и мобилния
телефон, като заявила, че нямала нужда от разговори. Без знание на молителката,
ответницата е взела всички нейни медицински изследвания, както и рецептурната
книжка.
-
на 31.08.2019 г. И.Ц. отишла при майка си на втория етаж от къщата на посочения
по-горе адрес, като взела нейния домашен телефон, както и ключовете от входната
врата. Заканила се повторно, че ще наеме двама души „да й видят сметката“.
- на 06.09.2019 г. ответницата заключила
молителката на втория етаж от къщата им в гр.София, кв. Симеоново, ул. ***********,
поради което не могла да излезе. Общувала със съседи и приятели от прозорците.
Идвали служители на СОТ, както и полицаи, но дъщеря ми отказа да ги пусне в
къщата. Дъщеря й не пускала никого до нея на втория етаж. Успяла да информира
сина си, който живее в Германия, както и адвокат за положението, в което се
намира.
- на 10.09.2019 г. И.Ц. се качила
на втория етаж от къщата на посочения по-горе адрес в кв. Симеоново при майка
си, за да й занесе храна. Заключила и балконската врата, за да не може
молителката да излиза на терасата и да получава храна. Молителката се опитала
да отнеме ключовете от балконската врата, при което ответницата й ударила
шамар, а след това я притиснала в ъгъла и започнала да я удря с юмруци,
вследствие на което получила множество кръвонасядания.
В молбата е изложено, че
молителката останала заключена за периода от 06.09.2019г. до 12.09.2019г.,
когато синът й В.В.се прибрал в България и отключил къщата, в която живеела С.К..
На следващия ден молителката била освидетелствана за получените наранявания.
Изложено е, че описаните актове на домашно насилие не са изолирани, а са част от
системен тормоз, на който била подложена от дъщеря си от около година, когато
се настанила да живее на първия етаж от съсобствената им къща на адрес ул. „*********,
като свидетели на тези актове на домашно насилие ставали екипи на СОТ, тъй като
собственият й етаж се охранява със СОТ, служители на полицията, както и
кварталния полицай.
В молбата си за защита, подадена
на 25.10.2019 г., И.Ц. е изложила твърдения, че майка й С.К. има признаци на
старческо психическо заболяване, но не желае да се изследва, като упреквала
молителката Ц., че иска да й вземе имотите. Кризите в последно време зачестили
- станала по-агресивна, налитала да я бие, удряла я с юмруци в гърдите, или
мълчала и гледала в една точка. На 11.09.2019г. С.К. се нахвърлила да я души в
къщата им в кв. Симеоново, за което си извадила медицинско удостоверение. В
допълнителна молба се описват и актове на насилие от 30.08. и 31.08.2019г.
По делото е издадена заповед за
незабавна защита по реда на чл.18 от ЗЗДН срещу И.В.Ц..
С Решение № 20283742/23.12.2020 г. по гр. дело №
52569/2019 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 91-ви състав,
е постановено да бъде издадена заповед по молба, вх. № 8000554/12.09.2019г. на С.С.К.
срещу И.В.Ц., като с издадената заповед е задължена, на основание чл. 5, ал. 1,
т. 1 ЗЗДН И.В.Ц. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение
на С.С.К.; забранено е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. I ЗЗДН, на И.В.Ц.
да приближава на по-малко от 100 /метра/ лицето С.С.К. нейното жилище, места за
социални контакти и отдих за срок от 12 /дванадесет/ месеца; предупредена е И.В.Ц.,
че при неизпълнение на издадената заповед, на основание чл. 21, ал. 2 от ЗЗДН
полицейският орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата.
Със същото решение е оставена без
разглеждане молба вх.№ 8000658/25.10.2019г. на И.В.Ц. срещу С.С.К., като
недопустима. Осъдена е, на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН, И.В.Ц. да заплати в
полза на държавата по сметка на СРС глоба в размер на 300 /двеста/ лева;
осъдена е да заплати на С.С.К., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 500
/петстотин/ лева разноски, както и по сметка на СРС държавна такса в размер на
общо 50 лв.
По въззивна жалба, вх. №
25005164/13.01.2021 г. по описа на СРС, депозирана от И.Ц., настоящата съдебна
инстанция намира следното:
Доводите в жалбата касаят
неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ.
неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото.
Наведените доводи са
неоснователни. Безспорно от събраните по делото доказателства е установено, че
между страните е налице явно неразбирателство, битови конфликти, като до това
положение се стигнало по повод имуществени спорове и обвинения от страна на
ответницата, че молителката продава имуществото си и ще я лиши от наследство,
като по делото не са ангажирани доказателства за извършени разпоредителни
действия от страна на молителката, но са събрани такива, от които е видно, че
ответницата И.Ц. депозира молби за поставяне под запрещение на нейната майка,
както и за иницииране на производство по реда на Закона за здравето.
Изслушаните показания на свидетелките, които макар и да не се очевидци на акта
на самото заключване на молителката от 06.09.2019г., се потвърждават и от
ответницата с признанието й /видно от депозирания отговор от И.Ц. чрез адв. Т./,
че от началото на месец септември заключва майка си да не излиза на улицата,
когато тя самата пазарува. В този смисъл са и представените по делото докладни
записки на 06 РУ-СДВР и удостоверение на „СОТ- сигналноохранителни системи“
ЕООД.
Правилно първоинстанционният съд
е приел, че е доказан и твърдения на 10.09.2019г. акт на физическо насилие,
осъществен от ответницата Ц. на втори етаж в къщата на адрес гр. София, ул. „*********.
Същият е извършен без присъствието на очевидци, поради което подадената декларация
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН е годно
доказателствено средство в случая, която при липса на други доказателства,
следва да бъде кредитирана (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН). В подкрепа на горния извод
на съда е и приетото по делото СМУ, от което е видно, че получените от
молителката травматични увреждания - кръвонасядания по двете предмишници могат
да бъдат получени от упражнения акт на насилие — нанесен от ответницата побой.
Съгласно разпоредбата на чл. 13,
ал. 3 ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита
само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3. Декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е доказателствено средство, чрез което
се доказва конкретният насилнически акт и неговото авторство, както и
евентуалните последици от този акт. Декларацията е частен свидетелстващ
документ, който притежава материална доказателствена сила за удостоверените от
пострадалия изгодни за него факти. За да е годно доказателствено средство, тази
декларация трябва да индивидуализира акта на насилие по начина, по който в
редовната молба за защита актът е описан, както бе посочено по-горе.
Когато актът на насилие е извършен в
отсъствието на очевидци (“на четири очи”), декларацията е достатъчна, за да се
приложат спрямо ответника мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН), именно предвид нейната материална доказателствена сила. Ако обаче в
обективния мир има други доказателства за извършеното насилие (напр. очевидци)
и носещата доказателствената тежест страна не положи дължимата грижа за
събирането им, съдът не може да уважи молбата за защита. В случай че са събрани
и други доказателства, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да се цени
във връзка с тях, и ако съдът намери доказателствата, противоречащи на
декларацията, за по-убедителни от нея, отхвърля молбата за защита (т.е.
материалната доказателствена сила на декларацията е оборена).
Относно оплакването във
въззивната жалба по повод искането по чл. 229, ал. 1, т. 3 и т. 4, настоящият
съд намира същото за неоснователно, тъй като видно от протокол от открито
съдебно заседание, проведено на 23.09.2020 г. в производството по делото пред
Софийски районен съд, първоинстанционният съд се е произнесъл по искането за
спиране на делото с протоколно определение от същата дата, като е мотивирал
отказа си за спиране с обстоятелството, че исковата молба, по която е
образувано гр. дело № 16010/2019 г. по описа на СГС, е депозирана в съда на 06.12.2019 г. /това се установява
от преписа от съдебно удостоверение, издадено на 08.02.2020 г. от Софийски
градски съд, ГО, VI брачен
състав/, а молбата по ЗЗДН, депозирана от молителката С.С.К., е подадена близо
три месеца преди това / 12.09.2019 г./, както и че към датата на подаване на
молбата по ЗЗДН, не е имало висящо производство за поставяне под запрещение, поради което не е налице и условието за
приюдициалност.
Отделно от това въззивният съд
намира за уместно да отбележи, че съгласно чл. 8 от ЗЗДН, молба за издаване на
заповед за защита може да бъде подадена от пострадало лице дори и да е
поставено под ограничено запрещение, както и от настойник или попечител на
пострадалото лице, като видно от данните по делото, към датата на сезиращата
молба, подадена от С.К., не е било налице висящо производство по чл. 5 от ЗЛС.
Относно въззивната жалба,
депозирана от С.С.К., настоящият съд намира следното:
Във въззината жалба е посочено, че съдът не е
наложил поисканата от С.К. мярка по т. 2, която би била най-ефективната, а
именно да бъде отстранена ответницата от съвместно обитаваното от тях жилище –
обща къща с административен адрес: гр. София, кв. „Симеоново“, ул. „*********,
както и да бъдат наложени мерките за защита за максималния срок съгласно закона
– 18 месеца. Твърди се, че е налице противоречие между мотивите на СРС и
постановеното в диспозитива на решението, тъй като СРС в мотивите бил приел, че
мерките следва да бъдат налажени за 18 месеца, а в диспозитива бил вписан срок
от 12 месеца.
Относно искането да бъде наложена мярката по
чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЗДН, съдебният състав намира, че при определяне на мярката
за защита, съдът не е обвързан с искането на молителя-жалбоподател, а преценява
с оглед степента на извършения акт на домашно насилие, каква мярка следва да се
наложи. В конкретния случай правилно е преценено, че с оглед характера и
интензитета на акта на насилие, подходяща мярка за защита е наложената по чл.
5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН /задължаване на извършителя да се въздържа от извършване
на домашно насилие/ и наложената мярка
по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН /забрана на извършителя да приближава
пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и
отдих на пострадалото лице при условия и срок, определени от съда/.
Настоящата въззивна инстанция
намира, че наложените защитни мерки са адекватни и правилно определени от
първоинстанционния съд – едновременно е осигурена защита на всяко от
пострадалите лица и същевременно е
дадена възможност на съответния извършител да преосмисли както извършеното
деяние, така и своето бъдещо поведение.
Не е налице и твърдяното
противоречие относно срока на наложените мерки за защита. Видно от издадената
заповед за защита /лист 151 от първоинстанционното дело/, относно мярката по
чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН не е отбелязан срок, и това е така, защото тази
мярка е безсрочна. Определеният срок от 12 месеца очевидно се отнася до втората
наложена мярка – по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, с която е забранено на ответницата
И.Ц. да приближава на по-малко от 100 метра лицето С.К., нейното жилище, места
за социални контакти и отдих.
По
изложените по-горе съображения настоящият съд намира, че въззивните жалби са
неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение, а обжалваното съдебно
решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила.
Настоящият съд напълно споделя
подробно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените
изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за
необходимо да преповтаря тези изводи.
Съобразно с така установената
фактическа обстановка, въззивния съд достигна до следните правни изводи:
Първоинстанционното решение е правилно.
Неоснователни са наведените доводи в жалбите на страните за незаконосъобразност
и неправилност на постановеното съдебно решение. При постановяване на решениетосъщото
е съобразено с всички ангажирани и относими по спора доказателства.
Предвид
горното, обжалваното решение на Районния съд следва да се остави в сила.
Съдът постанови всяка една от
страните – въззивницата И.В.Ц. и С.С.К., всяка една от тях да заплати държавна
такса по сметка на Софийски градски съд в размер на по 12.50 лв.
С оглед изхода на делото, съдът
оставя без уважение претенциите на страните за присъждане на направени разноски
по делото, като неоснователни.
Така мотивиран, Софийски градски
съд
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 20283742/23.12.2020 г., постановено по гр.
дело № 52569/2019 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 91-ви
състав.
ОСЪЖДА И.В.Ц., ЕГН
**********, да заплати държавна
такса по сметка на Софийски градски съд в размер на 12.50 лв.
ОСЪЖДА С.С.К. с
ЕГН **********, да заплати държавна
такса по сметка на Софийски градски съд в размер на 12.50 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на
страните за присъждане на разноски по делото, като неоснователни.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.