№ 21404
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯ. М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110169544 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК и иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищците М. Р. А. и Я. Й. Й. твърдят в подадената на 21.11.2024 г. искова молба и в
молба уточнение от 16.12.2024 г., че против тях бил издаден в полза на „Банка ДСК“ ЕАД
изпълнителен лист на 26.10.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 43749/2011 г., СРС, 38-ви с-
в, за солидарното заплащане на сумата от 9013,76 лв., главница по договор за банков кредит
от 13.04.2009 г., сумата от 2519,67 лв., мораторна лихва за периода 14.04.2011 г.-13.10.2011 г.,
и 480,67 лв. юрисконсултско възнаграждение и 230,67 лв. държавна такса. Впоследствие
вземанията по изпълнителния лист били прехвърлени на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, а
от последния – на ответника „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, като последната по
време цесия ищците твърдят, че не им била съобщена. Ищците твърдят, че за събиране на
вземанията било образувано изп.дело № 668/2012 г. на ЧСИ Ренета Милчева, по което от
ищцата М. Р. А. била събрана принудително сумата от 4655,52 лв., но недължимо, тъй като
към датата на събирането вземането било погасено по давност. Ищците поддържат, че хода
на изп.дело № 668/2012 г. на ЧСИ Ренета Милчева вземанията се погасили по давност, тъй
като кредиторът бездействал да извършва или иска валидни изпълнителни действия повече
от две години. Въпреки това взискателят образувал ново изпълнително дело № 990/2021 г. на
ЧСИ Ренета Милчева. Ето защо ищцата М. Р. А. моли съда да осъди ответника да й върне
сумата от 4655,52 лв., недължимо събрана по изп.дело № 668/2012 г. на ЧСИ Ренета
Милчева, а дете ищци молят съда да постанови решение, с което да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че не дължат останалите суми, предмет на
изпълнителния лист, поради погасяването на вземанията по давност. Претендират разноски.
Ответникът „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД оспорват исковете. Поддържа,
че давността не е изтекла, тъй като е своевременно прекъсвана с валидни изпълнителни
действия. Поддържа, че вземанията са валидно прехвърлени в негова полза. Заявява, че
добросъвестно е положил всички усилия да уведоми за цесията длъжницата Я. Й. Й. и
1
поръчителката М. А.. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК
Съгласно нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението.
Според господстващото у нас становище искът против принудителното изпълнение е
отрицателен установителен иск и предметът му е несъществуването на изпълняемото право,
удостоверено в изпълнителното основание, респ. неговата неизискуемост (т.нар.
установителна теория за същността на иска против изпълнението на длъжника). Независимо
от това, безспорно е, че с тези изрично уредени в закона искове се парира изпълнителната
сила на изпълнително основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на
изпълнителния процес, като след събиране на вземането установителен иск за
несъществуването или неизискуемостта на изпълняемото право е недопустим – допустим е
само осъдителен иск.
По допустимостта на исковете
Изпълнителният лист е издаден против ищците въз основа на заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена за събиране на
главния дълг на ищцата Я. Й. Й. по договор за банков кредит от 13.04.2009 г.
Независимо от факта, че в изпълнителния лист с големи черни букви стои думата
„солидарно“, от доказателствата по делото се установява, че главна длъжница е само Я. Й., а
М. А. е нейна поръчителка по договор за поръчителство от същата дата – вж. л. 165 от
делото, пък и изявленията на самия ответник, втори цесионер, в отговора му на исковата
молба.
Плащанията от страна на поръчителката, респ. удръжките от поръчителката, отишли
у взискателя, погасяват основния дълг и на основната длъжница. За принудително събраните
суми поръчителката предявява осъдителен иск – който е и единствено допустим за тези
принудително събрани суми. Върху гърба на изпълнителния лист, приложен по
изпълнително дело № 990/2021 г. на ЧСИ Ренета Милчева, са отразени удръжки от
поръчителката и плащания в полза на взискателя. Част от сумите са отишли за такси и
разноски по изпълнителното дело, част от тях и за разноски на взискателя по
изпълнителното дело. Тези суми – такси и разноски по изпълнителното дело и разноски на
взискателя по изпълнителното дело – не са предмет на изпълнителния лист, нито на
исковете по чл. 439 ГПК, нито погасяват вземания по изпълнителния лист.
От молбите на първия цесионер по първото изпълнително дело и за образуване на
второто изпълнително дело дело (л. 165 от настоящото дело и л. 222 от настоящото дело)
съдът намира, че от вземанията по изпълнителния лист погасени са вземанията за
разноски от 480,67 лв. юрисконсултско възнаграждение и 230,67 лв. държавна такса, както и
част от мораторната лихва – над 1636,84 лв. до 2519,67 лв. За остатъка от 9013,76 лв.,
главница и 882,83 лв. мораторна лихва, исковете по чл. 439 ГПК са допустими и следва да се
разгледат съобразно изявлението уточнение на адвоката Г. в с.з. от 29.10.2025 г.
По основателността на исковете
Заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК съдът намира за
влязла в сила 14 дни след 09.04.2012 г., когато на длъжниците в изпълнителния процес е
връчена покана за доброволно изпълненение.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането
по заповедта безспорно. По арг. за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на
пресъдено нещо. И наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1
2
ГПК, може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след изтичане
срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК и чл. 424 ГПК (така изрично
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Горното означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е
станала петгодишна, защото, макар тя да не представлява съдебно решение, постановено в
исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави вземането безспорно. Именно
защото тя се ползва с такава правоустановителна сила, преклудирана е възможността
длъжникът да оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с
аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за възражение по чл.
414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира само възражения за
осъществили се юридически факти след този момент.
Аргумент за наличието на сила на пресъдено нещо е и обстоятелството, че при влязла
в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът не може да предяви положителен
установителен иск за съществуването на вземането по заповедта, за разлика от кредитора,
снабден с изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по ГПК
(отм.), за когото винаги е било безспорно в теорията и съдебната практика, че може да иска
установяването на вземането си по съдебен исков ред със сила на пресъдено нещо.
Процесуална пречка за такъв иск не може да е само фактът, че кредиторът е снабден с
изпълнителен лист, т.е., че може да проведе принудително изпълнение, защото това
обстоятелство никога не е било отрицателна процесуална предпоставка за съществуването
на правото на иск за вземането по заповедта. Процесуалната пречка е формираната сила на
пресъдено нещо.
Да се поддържа, че влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение не
установява вземането със сила на пресъдено нещо (или поне с първата съставка на тази сила
– т.нар. „правоустановително действие“), означава да се приравнява тази заповед на
обикновено несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), а това е явно неправилно,
предвид коренните разлики в правната уредба на заповедното производство по ГПК и
производството по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по
ГПК (отм.). Целта на законодателя, въвел заповедното производство по чл. 410 ГПК, е да
даде на разположение на кредиторите втори, алтернативен и равнопоставен на исковия
осъдителен процес път за събиране на вземанията им, когато те не са оспорвани.
Не е убедителен довод в противен смисъл съображението, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД говори
за съдебно решение, а заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК не представлява съдебно
решение. Това е вярно, но също така е вярно, че макар заявлението за издаване на заповед да
не представлява искова молба, в съдебната практика е безспорно, че то изпълнява напълно
функцията на иск за целите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Също така е безспорно приложението на
нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на заповедно производство, макар заявлението
за издаване на заповед да не е искова молба, поради което никому не би хрумнала идеята, че
вземането, за което кредиторът е подал своевременно заявление по чл. 410 ГПК може да се
погаси по давност, докато заповедният съд се произнесе по него. Очевидно, както
разпоредбите на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и изобщо на ЗЗД е разумно да се
тълкуват разширително с оглед заповедното производство, въведено през 2008 г., така и
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е разумно да се тълкува разширително с оглед на същото
производство. Няма основание в едни случаи разпоредбите на ЗЗД да се тълкуват
разширително, а в други случаи да се тълкуват и прилагат буквално.
При тези мотиви съдът намира, че давността за вземанията по изпълнителния лист е
петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 417 ГПК
– арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
С влизането в сила на заповедта започва да тече нова давност за вземанията по нея –
чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
3
В случая ищцата излага твърдения за погасяване по давност на вземанията по
заповедта в хода на изпълнителния процес, които следва да бъдат обсъдени.
Молба за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсва давността по
чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя
по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ – каквото възлагане е налице в случая). В този смисъл т. 10 и т. 14 от
Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК. Съгласно чл. 116, б.
„а“ ЗЗД давността се прекъсва и с признание на вземането от длъжника.
За приключени изпълнителни дела към 26.06.2015 г. важи ППВС № 3/1980 г., според
което висящият изпълнителен процес спира течението на давността, т.е. новата давност тече
не от последното изпълнително действие, а от прекратяването на изпълнителното дело, т.е.
от перемпцията му – Тълкувателно решение от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК
на ВКС. Погасителната давност се прекъсва дори от изпълнително действие, извършено по
изпълнително дело, по което е настъпила перемпция – т. 3 от Тълкувателно решение от
04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК.
В същото Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК – т. 1
– е прието, че в случай на солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано
срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да
бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях,
срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите
длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по
отношение на всеки от солидарните длъжници в производството.
Следва да се има предвид обаче, че липсата или наличието на перемпция няма
отношение към давността – тя си тече, прекъсва се и спира, независимо един от друг за
всеки солидарен длъжник. Спирането и прекъсването на давността са материалноправни
действия, липсата на процесуална валидност и редовност на действията на съдебния
изпълнител няма отношение към тези действия и състояния, предвидени в ЗЗД, водещи до
спиране и прекъсване на давността.
По първото, а и по второто изпълнително дело има многобройни изпълнителни
действия и молби за извършването на такива действия, подавани ритмично, но по
отношение на М. А., за която, както се посочи, е поръчителка на Я. Й.. Съгласно чл. 148 ЗЗД
прекъсването на давността по отношение на длъжника или отказът му от изтекла давност
няма действие спрямо поръчителя; прекъсването на давността по отношение на поръчителя
или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо длъжника. Обаче изтичането на
погасителната давност по отношение на главния длъжник освобождава и поръчителя – арг.
чл. 139 и чл. 140 ЗЗД вр. чл. 119 ЗЗД.
В случая по първото изп.дело на 28.01.2014 г. главният длъжник Я. Й. и първият по
време цесионер са сключили споразумение за доброволно погасяване на дълговете по
изп.дело; въз основа на това споразумение изпълнителното дело е било спряно по чл. 432, т.
2 ГПК до 30.03.2015 г., когато е възобновено по искане на взискателя, по причина на това, че
длъжниците спрели да плащат по споразумението. Подир това повече от 5 години
изпълнителни действия и молби за такива действие по отношение на главния длъжник няма.
Даже на 22.04.2021 г. взискателят в молбата си за образуване на второто изпълнително дело
изрично моли да не се извършват изпълнителни действия против основната длъжница Я. Й.,
а само против поръчителката М. А..
Съдът намира, че вземанията по изпълнителния лист, непогасени чрез плащане, са се
погасили по давност както по отношение на главната длъжница, така и на поръчителката – 5
години след датата на последното изпълнително действие против главната длъжница –
4
30.03.2015 г., която се получава, като се съобрази краткия мораториум по време на ковид
пандемията - § 13 ЗИД към Закон за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (и за преодоляване
на последиците – ЗМДВИППП-2020), 17 дни след 16 април 2020 г., т.е. на 5 май 2020 г. –
преди датата на исковата молба по настоящото дело.
Установителните искове по чл. 439 ГПК за основателни.
Осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли –
видно от отбелязванията на гърба на изпълнителния лист плащанията (удръжките) от
поръчителката са до м.02.2018 г. – преди вземанията да са погасени по давност, при това
плащанията (удръжките) не са в полза на ответника по настоящото дело.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат и двете страни.
Ищците са сторили разноски от 756,26 лв. за държавна такса. Пропорционално на
уважената част от исковете на тях се дължат разноски от
(9013,76+882,83)/(9013,76+882,83+4655,52) х 756,26 = 514,32 лв.
Ответникът е сторил разноски в размер на 200 лв. за юрисконсулт, като съразмерно
на отхвърлената част от претенциите му се дължат разноски от
(4655,52)/(9013,76+882,83+4655,52) х 200 = 63,98 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Р. А., ЕГН **********, против „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 4655,52 лв., недължимо събрана по изп.дело № 668/2012 г. на ЧСИ
Ренета Милчева.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от М. Р. А., ЕГН **********, и Я.
Й. Й., ЕГН **********, против „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********,
искове с правно основание чл. 439 ГПК, че ищцата не дължи на ответника, поради
последващо погасяване по давност на вземанията, сумата от 9013,76 лв., главница по
договор за банков кредит от 13.04.2009 г., и сумата от 882,83 лв., мораторна лихва за периода
14.04.2011 г.-13.10.2011 г., предмет на изпълнителен лист, издаден на 26.10.2011 г. въз основа
на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 43749/2011 г., СРС, 38-ви с-в.
ОСЪЖДА „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
М. Р. А., ЕГН **********, и Я. Й. Й., ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
514,32 лв., разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА М. Р. А., ЕГН **********, и Я. Й. Й., ЕГН **********, да заплати на
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********,, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 63,98 лв., разноски, сторени по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
на страните пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6