№ 174
гр. Велики Преслав, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, IV СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена В. Хазарян
при участието на секретаря Женя С. Проданова
като разгледа докладваното от Милена В. Хазарян Гражданско дело №
20253610100285 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от А. Д. А., срещу „К."
ЕООД обективно кумулативно съединени положителни установителни искови претенции с
посочено пр. осн.чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр.
чл. 143 от ЗЗП и с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит №****** от
1.10.2024 год., сключен между ищеца А. Д. А., от една страна, в качеството му на кредитополучател
и ответника „К." ЕООД, от друга страна, в качеството му на кредитор, уреждащ начисляване на
неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД,
както и че договорът е недействителен на осн. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради
непосочване на действителен годишен процент на разходите.
Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за потребителски кредит №****** от
1.10.20243 год., сключен със „К." ЕООД. Сочи, че е била отпусната сумата от 2052,00 лева - обща
сума, дължима от кредитополучателя;
Твърди, че съгласно чл. 6. (1) от Договора за заем ищецът е следвало в срок от 2 (два) дни от
сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните
обезпечения:Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за
плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва;Поръчителство на едно
или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия:При един поръчител -
осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 3 (три) пъти размера на минималната
работна заплата за страната.; о При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки
един от тях следва да е в размер на не по-малко от 2 (два) пъти минималната работна заплата за
страната.; о Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора.; Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице
неизпълнение.; о Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна
1
от „Редовен", както по активни, така и по погА.и задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ.; Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Сочи също, че в чл. 18 (1) от Договора за заем
е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1,147.98 лв.
Излага, че е било невъзможно да се предостави обезпечение, което да отговаря на завишените
изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и
разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в
действителност общата сума, която ищецът следва да върне за използвания финансов ресурс не е
описаната в договора сума в размер на 904.02 лева, а значително по-голяма - в размер на 2,052 лева.
Счита, че т. нар. неустойка при непредоставяне на обезпечение е по същество разход, известен
на кредитора, който е следвало да бъде посочен в ГПР. Предвид това, намира че договорът за
потребителски кредит е недействителен поради неточно посочено ГПР. Обръща внимание, че
винаги е налице правен интерес за установяване със сила на присъдено нещо, дали договорите са
действителни или не - в т. см. т. 2 на ТР №8/12 г. на ВКС; Определение от 30.01.2019 г. по в. ч.гр. д.
175/20 г. на ПОС и др.
Намира, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение
след сключването на договора е нищожна, тъй като въпросното вземане, макар и именувано
„неустойка" няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на
неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка",
за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се
вземат предвид при изчисляване на ГПР. Набляга, че кредиторът си е гарантирал, че ще получи
това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение -
осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в двудневен срок. Това вземане е
допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за
търговеца, скрита под формата на неустойка.
Предвидената „неустойка" не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от
вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните
вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при
редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Не
ставало също ясно, какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор... Набляга, че
неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно
надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Доразвива тезата,
като намира, че от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може
да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на
Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на
санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че
кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на
дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася
неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при
неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е
претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна
функция. Допълва, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните
отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на
договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
кредитополучателя. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение
следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за
2
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест
на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл.
143, т. 3 от ЗЗП.
Излага, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания
към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения двудневен срок от сключването на договора за кредит,
като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1
ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение -недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Намира, че по този
начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции -обезпечителна и
обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява
допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на
добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява
неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал.
1 от ЗЗП.
Обръща внимание, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Допълва, че такова разрешение е
дадено и в Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 1 За, т. 9 от
ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/1 З/ЕИО, неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключвало приложението на чл. 3 от Директивата към останалата
част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато
продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално,
негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора
счита, че може да се направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при предварително
посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в
срок върху които потребителят не е могъл да влияе.
Намира, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение
следва да се счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително
завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.
Допълва, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Счита, че процесният
договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в
документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват
на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата
3
на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
В конкретиката и без да се ползват специални знания ставало ясно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 600.00 лв., а срокът за връщането й е на 18
месечни вноски от по 114 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер от 2,052 лева не съответства на посочените размери на
лихвения процент /50%/ и на годишния процент на разходите /63.28%/. При това положение е
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите
по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е
в пъти над допустимото.
Намира, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаша при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба
се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му
кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Акцентира, че да се приеме обратното,
означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от
задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. Счита, че при
сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са
взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат
на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Излага, че предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК,
съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор има явен опит за
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора
размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е нищожен. Счита, че договорът за
заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е
посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния
ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно
чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Ищецът моли да се признае за установено, че Договор за потребителски кредит №****** от
01.10.2024 г., е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.
. Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Моли да бъде присъден
адвокатски хонорар на процесуалния му представител (с включено ДДС) при условията на чл. 38,
ал. 1, вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е писмено
становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба и моли същата
да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който не оспорва
наличието на облигационно правоотношение, възникнало между него, в качеството му на кредитор
и ищеца, в качеството на кредитополучател, при посочените в исковата молба параметри.
4
Излага становище за неоснователност на предявените искови претенции като счита, че
договорената неустойка не накърнява добрите нрави. Настоява, че клаузите на договора са
съобразени с всички изисквания на ЗПК. Изтъква, че всички условия, включително за плащане на
неустойка, и параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния
е дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още
преди сключването на договора.
Счита, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. Прилага Лог файл по договор за паричен
заем № ******, който проследявал в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното
правоотношение. Прилага и попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за
кредит, както и изпратения на посочения от него имейл адрес ******* Стандартен европейски
формуляр (СЕФ).
С гореописаните писмени документи опровергава твърдението, че клаузите в договора са в
противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави, тъй
като още преди подписване на договора за заем, кредитополучателят е бил наясно с всички условия
по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Твърди, че договорът е сключен при
добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на
ЗПК.
Сочи, че с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение
на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, ясно било
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-
висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
определена с Постановление на МС на РБ." Акцентира, че при нормативно определен лимит на
ГПР към датата на сключване на договора от 67.15% и ГПР определен в процесния договор в
размер на 63.08%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е
длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното
вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от
закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Сочи, че ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на
потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следва
да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят е установил
императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят, да посочват
сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за
потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит". Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява
право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Счита, че в настоящия
случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по
договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно със
стойността й, още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Предвид изложеното, намира, че разходите по кредита и неустойката не бива да се смесват като
5
понятия, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция.
Сочи, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към
датата на сключване на договора. Твърди, че в случая, неустойката е индивидуално договорена
между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след
сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и
изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Обръща внимание, че търговецът е внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната
вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е недвусмислено уговорено в чл.
18, ал. 2 и ал. 3 от договора. Твърди, че в цитираните клаузи е направено и ясно разграничение
между задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично е посочено, че неустойката не се
включва в ГПР. В погасителния план ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един падеж.
В обобщение сочи, че от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на
сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се
задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им.
Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят
е бил наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да
било последици при сключването му, както и след това.
Изложеното доводи, оборвали и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на
кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. Излага, че ГПР е ясно посочен в договора, неустойката
не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от Стандартния
европейски формуляр било видно, че преди сключването и при подписването му
кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи,
ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържали
никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още
преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и
неустойка.
Твърди, че оспорената неустойка е действителна. Тя била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция
или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Обръща внимание, че съгласно чл. 11,
т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със
закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на
страните: дружеството е предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Сочи, че процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за
сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен
продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи
или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл
да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора,
задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК,
информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по
никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Излага, че именно чрез възможността за отказ от
6
договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши,
че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Сочи, че друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна
молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на
запис на заповед например. В конкретиката, ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Излага, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя
обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя
кредитор. Твърди, че длъжника по договора, е договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права
от неправомерното си поведение.
Счита, че няма как да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави,
поради изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването и, респективно върху цялостното и отпадане.
Обръща внимание, че при сключване на процесния договор, кредитополучателят не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем,
въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна оценка на
вредите от липсата на такова обезпечение, в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Твърди, че съобразно
практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на
неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената
неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД
е да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената
за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. В обобщение, намира че напълно
неоснователно ищецът се позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба урежда
правило при забава на погасяванията на потребителя. В случая, неустойката била уговорена за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на
потребителя.
Твърди, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Клаузите на договора, не били във вреда на
потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Не били налице нито
една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като клаузите били уговорени индивидуално с потребителя,
същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички
аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота била налице, както преди
сключване на договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, били посочени разходите по кредита,
размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в
договора за кредит. В Погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите
на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова
не бъде дадено. Сочи, че в самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение
и сроковете за това. Лихвата и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че
клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване, с цел потребителят да разбере с какво и при
какви условия се задължава. Стойността на неустойката били посочена в общ конкретен размер
чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължала били точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане
до крайния падеж на договора.
Намира, че кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта на
търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има
право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен
и индивидуално определен размер, тоест ищецът е бил предварително наясно с икономическите
7
последици от сключваните договора за кредит.
Намира, че въз основа на изложените доводи, се изключвала възможността потребителят да не
е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Обръща внимание, че процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори.
Предвид изложените доводи, ответното дружество моли исковата претенция да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител, като в депозирано
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК излага, че поддържа отговора на исковата молба и
моли исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а и от представения Договор за кредит № ****** от 1.10.2024 год.,
сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на кредитор и ищеца, от друга
страна в качеството му на кредитополучател се установява, че кредиторът е предоставил на ищеца
кредит в размер на 600 лева. Видно от ангажирания погасителен план към договора падежът на
последната вноска е 1.04.2026 год. (общо 18 броя месечни погасителни вноски), в размер на 114
лева с включена неустойка. ГПР възлиза на 63,08 %. Уговорено е, че кредитът се олихвява с
фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит бил 50 % годишно.
В чл. 6 от договора е предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение -безусловна
банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
кумулативно изброените условия в двудневен срок от датата на сключването на договора, като при
непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в размер на 1147,98 лева (съгласно чл. 18 от
Договора).
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е положителен установителен иск с пр. осн. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр. чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП и с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, вр.
чл. 92 от ЗЗД.
По допустимостта на предявените установителни претенции:
Искът за прогласяване недействителността на процесния договор за кредит, респ. нищожността
на отделни негови клаузи, е допустим. Правният интерес на ищеца произтича от качеството му на
страна по договора, която е навела доводи и възражения относно недействителността на този
договор, респ. на отделни негови клаузи.
По основателността на предявените установителни претенции:
За да бъдат основателни предявените искови претенции ищецът следва в условията на пълно и
главно доказване да докаже: 1. че посочените клаузи от договора, сключен с ответника, са
нищожни на заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни
норми на закона, както и поради заобикаляне на императивни правни норми или поради
накърняване на добрите нрави, както и че същите имат неравноправен характер.
В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които основава своите искания или
възражения, в това число, че уговорените между страните по Договора за потребителски кредит
клаузи, включително за неустойка, са валидни и като такива обвързват страните, че оспорените
като неравноправни клаузи са индивидуално уговорени, че длъжникът виновно не е изпълнил
договорното си задължение, във връзка с което е била уговорена неустойката или го е изпълнил
лошо, или със забава.
8
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца (кредитополучател) и
ответника (кредитор), по повод сключения между тях Договор за кредит № ****** от 1.10.2024
год., при посочените в исковата молба параметри, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Спорът между страните е по отношение на действителността на договора за кредит, както и на
клаузите, уреждащи дължимостта на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Страните също
така имат разногласие и по въпроса дали тази неустойка за непредоставяне на обезпечение следва
да се включи при изчислението на ГПР или не, като ответникът категорично заявява, че тя не е
включена в ГПР и не следва да се включва, а ищецът поддържа, че размерът й следвало да се вземе
предвид при определяне на ГПР.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му от 20.08.2024 год., действаща
към момента на сключване на сделката), поради което правата и задълженията на страните се
регулират от разпоредбите на посочения специален закон.
Основните изисквания към всеки един договор за потребителски кредит са разписани в ЗПК в
нормите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 19, а в глава Шеста от същия закон е регламентирана
недействителността на договора за потребителски кредит. Според императивната норма на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът, след като анализира клаузите на оспорения договор за потребителски кредит, намира, че
е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за дължимото съдържание относно определяне
размера на годишния процент на разходите по кредита, в който не е включена договорената
неустойка, дължима от кредитополучателя, в случай, че не предостави на кредитора обезпечение.
Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следва да бъдат посочени основните
данни, които са послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни норми да
се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита. В конкретния
случай в процесния договор е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като
абсолютна процентна стойност - 63,08 %, като липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация как е формиран той. Освен това в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено,
че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на РБ. Цитираният
законов текст е насочен към избягване възлагането на несъразмерни тежести върху икономически
по слабата страна, като законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва
за предоставяне на средства на потребителя не винаги е константен, тъй като към него може да се
насложат допълнителни разходи като такси, комисионни и други разноски и те на практика да
увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който може
да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
Законната лихва по реда на чл. 86, ал.2 от ЗЗД се определя по следния начин: основния лихвен
процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на процесния договор за
кредит (1.10.2024 год.) - за периода след 01.08.2024 год. размерът на основния лихвен процент,
определен от БНБ е 3,53 на сто. Увеличен с 10 пункта означава, че ГЛП е 13,53%, трикратният
размер е 40,59 %, а петкратния размер е 67,65 %. На пръв поглед, с оглед нормата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на
9
договора договореният ГПР /63,08 %/ действително не надвишава петкратния размер на законната
лихва.
Безспорно се установи, обаче, че договорената неустойка, дължима от
кредитополучателя, в случай, че не предостави на кредитора обезпечение не е включена при
изчисляване на ГПР, а доколкото тя представлява част от разходите по кредита, е следвало
да бъде включена при изчисляването на ГПР, като твърденията на ответника в обратна
насока са абсолютно несъстоятелни и недоказани.
Според настоящия съдебен състав, единственото, което кредиторът се е стремил да постигне с
невключване на договорената неустойка, дължима от кредитополучателя, в случай, че не
предостави на кредитора обезпечение при изчисляване на ГПР, е да заобиколи императивната
норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Невключването в ГПР
на предвидени от закона компонентни, какъвто е настоящия случай, съдебната практика
приравнява на липсващ ГПР. Съгласно възприетото в решение на СЕС по дело С-714/2022, когато
в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени разходи, този
договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница, откъдето се извлича и твърдяната от ищеца нищожност на целия договор за кредит
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Нещо повече, очевидно е, че отразеният в договора ГПР е много по-нисък от действително
прилагания между страните (доколкото неустойката неоснователно не е включена в ГПР), няма
яснота относно методиката на формирането му, а всичко това дава невярна информация на
потребителя относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна, в
частност заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава, или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата, уреждаща формирането на
ГПР (чл. 3, ал. 2, т. 4 и ал. 4 от Договора) е неравноправна и по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕО.
Предвид всичко изложено предявеният иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК е
основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
Само за пълнота на изложението, съдът намира за необходимо да отбележи, че атакуваната
клауза на чл. 18 от договора, в която е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, или ако предоставеното обезпечение не отговаря на предвидените в
договора условия, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1147,98 лв.,
действително е неравноправна.
Както по-горе се посочи, ищецът е потребител и процесният договор има елементите на
потребителски такъв, поради което спрямо него се прилагат разпоредбите на ЗЗП.
Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна клауза в
договор, сключван с потребител", а именно - уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС, въпросът дали дадена договорна клауза трябва
да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и
съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС.
В конкретния случай, безспорно се установява, че клаузите относно обезпечеността на кредита
10
(чл. 6 и чл. 18 от Договора за заем) не сочат на доброволност при избора на обезпечение, дори
напротив: от формулировката им става ясно, че ако потребителят желае да заплаща реалната
стойност на отпуснатия му кредит, трябва да осигури обезпечение (1 или 2 физически лица
гаранти, отговарящи на посочените условия, а именно: при един поръчител - да има осигурителен
доход в размер на не по-малко от 3 пъти размера на МРЗ за страната; при двама поръчители - всеки
от тях да има осигурителен доход не по-малко от 2 пъти размера на МРЗ за страната; да не е
поръчител по друг договор за кредит, сключен с кредитора; да не е заемател по договор за заем,
сключен със заемодателя, по който е налице неизпълнение; да няма кредити към банки или други
финансови институции с класификация, различна от „Редовен", както по активни, така и по погА.и
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си за размера на получавания от тях доход или банкова гаранция), в противен случай
ще следва да заплаща неустойка за неизпълнение на задължението си в немалък размер.
От прочита на цитираните по-горе клаузи от договора се налага и изводът, че същите имат за
цел единствено обезвреда на кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност
на длъжника, което влиза в пряко противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга - да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Не без значение е и обстоятелството, че кредитополучателят не е имал реална възможност за
избор на "поръчител" по договора за паричен заем. Въведен е изключително кратък срок за
представяне на тези обезпечения - 2-дневен от сключване на договора, което задължение не е
уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от
предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Прави
впечатление, че изискванията на които следва да отговарят гарантите, които длъжникът следва да
осигури в изпълнение на договореностите между страните, са изключително високи, предвид
обстоятелството, че се касае за кредитна институция, предоставяща бързи кредити, обикновено на
ниска стойност, както е и в настоящия случай -600 лева.
Следва да се обърне внимание още и на обстоятелството, че уговорената неустойка при
непредоставяне на изисканото обезпечение се дължи, независимо дали отговорността на
поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не (арг. чл. 6, ал. 5
от Договора).
Не на последно място следва да се акцентира и върху стойността на уговорената неустойка –
1147,98 лева. Съпоставено с размера на отпуснатия кредит от 600 лева, съдът намира, че същата е
несъразмерно висока (по-висока от размера на отпуснатия кредит) и безспорно поставя в
неравноправно положение потребителя.
Предвид изложеното, клаузата, с която е договорена неустойка за неизпълнение на задължение
на длъжника по процесния договор за заем за осигуряване на поръчители - 1 или 2 физически лица,
отговарящи кумулативно на подробно изброените в чл. 6, ал. 2 от договора условия или за
предоставяне на банкова гаранция, е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от
ЗЗПотр. и плащания по същата не се дължат.
Коментираната клауза се явява неравноправна и на основание чл. 146, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЗПотр.,
доколкото липсват доказателства същата да е индивидуално уговорена. Освен това чрез нея на
практика заемодателят се стреми да получи парични суми над отпуснатата главница и
договорената възнаградителна лихва, които не му се следват, което от своя страна води до
допълнително неоснователно обременяване на потребителя на финансова услуга по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗПотр.
Не на последно място, клаузата за неустойка е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД,
поради накърняване на добрите нрави, тъй като единствената цел, за която е уговорена излиза
извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна (така ТР №
1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., т. 3 ОСТК).
11
Ирелевантно за предмета на доказване в настоящото производство е обстоятелството, че
ищецът е можел да удължи двудневния срок за осигуряване на обезпечение чрез предоставянето на
нарочна молба до кредитора, още повече, че на практика условията, на които трябва да отговаря
обезпечението са изначално неизпълними, защото са твърде завишени.
Въпреки твърденията на ответника, в договора за заем не е предвидена възможност за
предоставяне на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед, например.
Обстоятелството, че ищецът не се бил възползвал от възможността в рамките на 14 дни да
упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл. 29 ЗПК, не
прави цитираните по-горе клаузи от договора действителни и не променя изводите на съда досежно
тяхната неравноправност, респ. нищожност.
По изложените по-горе доводи, сключеният между страните по делото Договор за кредит №
****** от 1.10.2024 год. е недействителен, поради неточно посочен в него ГПР, а главната искова
претенция за прогласяване на недействителността му се явява основателна и доказана и следва да
бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски - заплатена държавна такса в размер на
50,00 лева. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Г. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищеца, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл.
36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа. Представен е списък на разноските, с който адв. Г. претендира адвокатско възнаграждение в
размер на общо 480,00 лева с ДДС. Адвокатската работа изисква заплащане, като размерът на
адвокатското възнаграждение следва да бъде справедлив (арг. чл. 36 ЗАдв.). Този справедлив
размер, се определя от съда, като се вземе предвид фактическата и правна сложност на
производството, както и материалният интерес, а според настоящия съдебен състав
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева удовлетворява положения от адвоката труд.
При определяне на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат, оказал безплатна правна
помощ по реда на чл. 38 от ЗА, същото следва да бъде присъдено с дължимия ДДС, ако
пълномощникът е регистриран по ЗДДС. По делото надлежно са представени писмени
доказателства, установяващи наличието на регистрация на адв. Г. по ЗДДС, която към
настоящия момент е валидна, съгласно служебно изготвена проверка в регистъра за лицата,
регистрирани по ЗДДС, поместен на следния интернет адрес
https://ec.europa.eu/taxation_customs/vies/#/vat-validation-result, поради което към
определеното му възнаграждение от 400 лева следва да се начисли и ДДС в размер на 80
лева.
Водим от горното, Районен съд - Велики Преслав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА, на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК на
Договор за кредит № ****** от 1.10.2024 год., сключен между „К." ЕООД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. ******, общ. С., обл. ****** (столица), бул. „Ц.Ш." № 115Е,
ет.5, представлявано от законния си представител Н.П.П. Управител, от една страна в качеството на
кредитор, и А. Д. А., ЕГН: **********, с пост. адрес: гр. С., общ. С., обл. Ш., ул. „А.В." № 49, от
друга страна в качеството на кредитополучател.
ОСЪЖДА „К." ЕООД, ЕИК: *******, представлявано от законния си представител Н.П.П.
Управител ДА ЗАПЛАТИ на А. Д. А., ЕГН: **********, сумата от 50,00 лева, представляваща
заплатена държавна такса в първоинстанционното производство, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
12
ОСЪЖДА „К." ЕООД, ЕИК: *******, представлявано от законния си представител Н.П.П.
Управител ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., Адвокатска колегия - Л. адвокатско възнаграждение за
първа инстанция в размер на 480 лева с включено ДДС, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2
от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.
Решението подлежи на обжалване пред Ш.ски окръжен съд, в двуседмичен срок от връчване на
страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Велики Преслав: _______________________
13