№ 116
гр. Сливница, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Паулина Бл. Велкова
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20251890100111 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от Д. Р. И. срещу „**, с която е предявен иск за
прогласяване за недействителен на договор за потребителски кредит № ********* от
22.03.2022 г., поради противоречие със законна, а именно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както и иск за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 26.70 лева – недължимо
платена сума по клауза за възнаградителна лихва по посочения договор за кредит, поради
нищожност на договора, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на исковата молба в съда -06.02.2025 г. до окончателното плащане.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен посоченият
по-горе договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на
1000 лева. В договора, наред с възнаградителна лихва са уговорени такса за бързо
разглеждане на искането и такса за експресно обслужване по кредита, които такси в общ
размер възлизат на 450 лева. Твърди се, че таксите не са включени в ГПР, а би следвало,
доколкото са разход по кредита, поради което и ГПР е неточно посочен, което е приравнено
от практиката на СЕС в липса на ГПР. С оглед изложеното е предявен иск за прогласяване за
нищожен на процесния договор за кредит. Предвид нищожността на договора се иска
връщане на недължимо платената по него възнаградителна лихва в размер на 26.70 лева.
Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който оспорва исковете..
Счита същите за неоснователни и моли за тяхното отхвърляне по подробни съображения,
изложени в отговора. Претендират се разноски.
Районен съд - Сливница, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация – чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
1
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да докаже твърдението
си за недействителност на договора за кредит, както и че е заплатил на ответника сума в
размер на 26.70 лева по клауза за възнаградителна лихва.
С Определение от 26.03.2025 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за потребителски кредит № ********* от 22.03.2022 г. с посоченото от
ищеца съдържание, в който е уговорена клауза за заплащане на такса за бързо разглеждане и
такса експресно обслужване, така както е посочена като съдържание в исковата молба, както
и че тези такси не са включени и не формира посочения в договора ГПР от 31.94 %. Не се
спори, че ищецът е заплатил на ответника по посочения договор за кредит сума в размер на
26.70 лева – възнаградителна лихва.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „** представлява
финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Спорно по делото е валидно ли е сключен договорът за кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.10, от
ЗПК, доколкото в посочения в договора ГПР не е включено вземането за такса за експресно
разглеждане и такса за бързо обслужване, които по своя характер представлявали скрита
лихва.
Съгласно посочената разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е
посочен Годишният процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит.
Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е
таксата за експресно разглеждане и такса за бързо обслужване, които по начина по който са
уговорени нямат за цел да предоставят реална услуга на потребителя, а представляват
допълнително възнаграждение за кредитора. Тези такси са уговорени във връзка с договора
и се заплащат от кредитополучателя като вноска по него, което показва, че са част от
договорните условия, по които ищеца се е задължил.
Наред с това не са посочени и взетите предвид допускания при определяне на ГПР и
какво конкретно се включва в неговия размер. Това условие не е изпълнено с посочването,
че в ГПР не се включват бъдещи разходи, които може да се дължат, поради неизпълнение на
2
договора, както и таксите по Тарифата на дружеството, доколкото следва да е посочено
какво включва ГПР и при какви условия е определен.
Като не е включена стойността на таксата за експресно разглеждане и таксата за
бързо обслужване към ГПР, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото не
е посочен коректен размер на ГПР, което се приравнява на липса на посочен ГПР. Тази
разпоредба е нарушена и поради непосочване на взетите предвид допускания при
определянето на ГПР в договора. Горното прави договора недействителен, поради
сключването му в противоречие със законна, на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК,
която нищожност ще бъде обявена с решението по искане на ищеца.
По предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД:
Доколкото съдът прие, че договор за потребителски кредит № ********* от
22.03.2022 г. е нищожен, то на основание чл.23 ЗПК по него се дължи само чистата стойност
на кредита, заплатеното в повече е платено без основание и подлежи на връщане. Такава е
платената сума в размер на 26.70 лева по клауза за възнаградителна лихва, поради което и
този иск ще се уважи и ще бъде присъдена горната сума като недължимо платена.
По отговорността за разноските:
Предвид изхода на спора право на разноски се поражда за ищеца, който е направил
своевременно искане за присъждане на такива.
Ищецът доказа следните разноски: 50 лева – платена държавна такса и 2000 лева –
платено адвокатско възнаграждение или общо 2050 лева.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие /л.34/, съгласно който
ищецът и ЕАД „Д. М.“ са уговорили адвокатско възнаграждение за представителство по
делото в размер на 2000 лева с ДДС, като в договора е обективирана разписка за
заплащането на това възнаграждение от ищеца на адвокатското дружество.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2020 от 22.04.2022 г. на
ОСГТК на ВКС "Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността
на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния
спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства", а според
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK съдът следи
служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която
опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на
договора /чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД/. Съдът е длъжен при констатирана свръхпрекомерност
на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ
факт, а именно - противоречието с добрите нрави, нищожността и липсата на действие на
договора.
Специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗА,
където е постановено, че уговореното адвокатско възнаграждение следва да е справедливо и
обосновано.
В случая съдът приема, че договорът за правна защита и съдействие, сключен между
ищеца и ЕАД „Д. М.“ е нищожен, поради противоречие с чл.36, ал.2 ЗА.
Това е така, доколкото уговореният размер на адвокатското възнаграждение е нито
справедлив, нито обоснован. Възнаграждението не отговаря на правната и фактическа
сложност на делото, каквато в случая липсва, като се има и предвид, множеството дела,
които се водят в страната и вече безпротиворечивата практика на съдилищата за нищожност
на договора за кредит, при некоректно посочен ГПР, след постановяване на няколко решения
на СЕС в този смисъл.
Следва да се посочи, че в случая злоупотребата с права е отявлена, доколкото от
3
същия ищец срещу същия ответник са образувани общо 5 дела с предмет процесния договор
за кредит с № ********* от 22.03.2022 г., а именно гр.д. № 281/2023 г. по описа на РС –
Сливница – с който е предявен иск за нищожност на клауза за такса за експресно
разглеждане по същия договор, гр.д. № 46/2024 г. по описа на РС – Сливница иск по чл.55
ЗЗД за връщане на недължимо платено по клауза за такса за експресно разглеждане по същия
договор, гр.д. № 884/2023 г. по описа на РС – Сливница – иск за нищожност на клауза за
бързо обслужване по същия договор за кредит, гр.д. № 490/2024 г. по описа на РС –
Сливница – иск по чл.55 ЗЗД за връщане на недължимо платено по клауза за бързо
обслужване по същия договор за креди и настоящото дело гр.д. № 111/2025 г. по описа на РС
– Сливница – иск за нищожност на целия договор за кредит и връщане на заплатената
договорна лихва.
По всеки един от така предявените искове в отделни производства е претендирано
адвокатско възнаграждение и е присъдено такова, като съдът счита, че присъденото вече
адвокатско възнаграждение е достатъчно с оглед правната и фактическа сложност на делата,
отнасящи се до един и същи договор за кредит. Ищецът е могъл да постигне задоволяване
на интереси си като предяви единствено иск за нищожност на целия договор и за връщане
на недължимо платеното по него в едно производство. Като единствената цел да са
образувани 5 отделни производства е не задоволяване на интерес на ищеца, защитен от
закона, а генериране на разноски за адвокатско възнаграждение и обогатяване на
Адвокатското дружество „Д. М.“ за сметка на ответната страна.
Съдът счита, че не следва да се толерира такава злоупотреба, независимо, че от
ответната страна не е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, а е длъжен да не допуска и да осуети необосновано и непропорционално
разместване на имуществени блага. /В този смисъл е Определение № 300 от 19.03.2025 г. по
ч.гр.д. № 23/2025 г. на ОС - София/
Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.3 ГПК както страните, така и
техните процесуални представители следва да упражняват добросъвестно и съобразно
добрите нрави своите процесуални права.
Във връзка с горното следва да се посочи, че това не е изолиран случай, доколкото в
РС – Сливница са заведени множество дела от същия ищец срещу същия ответник с предмет
един и същ договор за кредит, като се образуват отделни дела за нищожност на всяка
отделна клауза и след това искове по чл.55 ЗЗД и накрая иск за нищожност на целия договор,
по който се претендират адвокатски възнаграждения в същия размер.
От горното прозира желанието на страните по договора за правна защита и
съдействие да договорят във вреда на ответната страна като определят несправедлив и
необоснован размер на адвокатско възнаграждение, за което ответникът да носи тежестта за
заплащане.
Действително страните по договор за правна защита и съдействие могат свободно да
уговарят размера на адвокатското възнаграждение, но спрямо лицето, което понася
отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по
смисъла на чл. 36, ал. 1 ЗА, за да се гарантира принципа на справедливост и
добросъвестност и изключване възможността да се вреди другиму чрез неоснователно
обогатяване, в случая на страната, носеща отговорността за разноски.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът за правна защита и съдействие,
сключен с ЕАД „Д. М.“ е нищожен, доколкото противоречи на добрите нрави, предвид
уговореното свръхпрекомерно адвокатско възнаграждение, поради което не поражда правно
действие за страните. В този смисъл Решение № 125 от 10.10.2017 г. по гр.д. № 4497/2017 г.
по описа на ВКС III ГО.
В тази връзка следва да се обоснове, че в случая съдът не следва да определя
4
адвокатското възнаграждение, което да е справедливо и обосновано с оглед правната и
фактическа сложност на делото и извършените правни действия от страна на адвоката,
доколкото липсва повелителна правна норма в тази насока. Неотносимо е прилагането на
минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 г., тъй като същите са предвидени
единствено като база за определяне на възнаграждението за конкретни процесуални
действия и тази наредба няма задължителен характер и не обвързва съда, докато меродавен
за определяне на възнаграждението по всеки конкретен случай е постигнатото между
страните съгласие.
Страните по договора, по тяхно желание, могат да продължат да са обвързани от него
и да приемат последиците му и размерът на адвокатското възнаграждение от 2000 лева с
ДДС, но същият не следва да се възлага в тежест на ответника по делото.
След като договорът за правна защита и съдействие не поражда правно действие за
страните той не поражда действие и по реда на чл.78 ГПК за ответната страна и от нея
отпада тежестта от заплащане същото като разноска по делото.
С оглед изложеното в полза на ищеца няма да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение.
На ищеца ще се присъдят разноски в рамзер на 50 лева за платена държавна такса.
Така мотивиран, Районен съд - Сливница
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит № ********* от
22.03.2022 г., сключен между Д. Р. И., ЕГН ********** и „**“ ООД, ЕИК **, поради
противоречие със закона, а именно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „**“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: г** ДА
ЗАПЛАТИ НА Д. Р. И., ЕГН **********, с адрес: г** сумата в размер на 26.70 лева,
недължимо платена възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *********, ведно
със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 06.02.2025 г. до окончателното плащане, както и 50 лева – разноски в
производството.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд - София.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
5