Р Е Ш Е Н И Е
№ 261100 / 28.10.2021г.
гр.
Перник, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият районен съд,
гражданска колегия, Х - ти състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Съдия: Маринела Маринова-Стоева
като
разгледа гр. д. № 03730
по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Й.Б.Н., с която се иска да бъде установено, че ответникът дължи сумата в размер на 391,50 лева - главница по договор за паричен заем № 135624/18.07.2017 г. и сума от 85,02 лева - лихва за забава периода, считано от 26.09.2017 г. до датата на подаване заявлението – 14.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането. Претендират се разноски.
В исковата молба се посочва, че между
Й.Б.Н. (заемател) и „Сити
кеш” ООД (заемодател) е сключен договор за паричен заем № 135624/18.07.2017 г. По силата на този договор заемодателят
предоставил на ответната страна сума в размер на 650 лева, която следвало да
бъде върната заедно с договорна лихва. Главницата и лихвата следвало да се погаси
до 12.12.2017 г. Посочва се, че между „Сити кеш” ООД и ищеца е сключен договор
за цесия, по силата на който в полза на ищцовото дружество са прехвърлени
вземанията към ответника, произтичащи от цитирания договор за паричен заем.
Твърди се, че ответната страна е уведомена за извършената цесия.
Ответната страна е подала отговор на исковата молба, с който оспорва
исковете по подробно изложени съображения. Счита, че договорът не отговаря на
изискванията за валидност на ЗПК, същият е нищожен, поради което на осн. чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита.
Пернишкият районен съд, след
като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответницата, отнасящо се за вземанията, които са предмет на настоящите искови претенции. Районният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 01654 по описа за 2020 г. на Пернишки районен съд, за която е подадено посоченото заявление. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е подал възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, поради което на заявителя са дадени указания да предяви искове за установяване на вземанията си.
По делото е представен договор за паричен заем 135624/18.07.2017 г. , сключен между Йораданка Б.Н. и „Сити кеш” ООД, както и погасителен план и общи условия към него.
По силата на този договор „Сити кеш” ООД се задължило да предостави кредит в размер на 650 лева, а ответникът се задължил да я върне за срок от 21 седмици с падежни дати – вторник, считано от 25.07.2017 г. (първо плащане) и дата на последно плащане – 12.12.2017 г. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че подписването на договора представлява разписка за получаването на заемната сума.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен
процент по договора в размер на 40,08 %, а годишнен
процент на разходите – 49,326 %. В чл. 3.2 от
договора е уговорено, че седмична вноска е в размер на 33,64 лева. В т. 3.12 е
посочено, че общата дължима сума за главница и възнаградителна лихва възлиза на
706,37 лева. В чл. 8 от договора е предвидена неустойка в размер на 320,46 при
неизпълнение на задължението за предоставяне на поне едно от следните
обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на многобройни условия,
или предоставеното не отговаря на предвидените условия в чл. 9, ал.2, т.1 и 4
от ОУ към договора.
Съдът намира, че ответникът
е получил заемната сума, тъй като съгласно чл. 4, ал. 1 е записано, че договорът има силата
на разписка.
От изготвената и приета по делото
съдебно –счетоводна експертиза, която съдът намира за компетентно изготвена и я
кредитира, се установява, че ответникът е заплатил сумата от 675 лева, които са
отнесени от ищеца, както следва: сумата от 39, 67 лева за такси, сумата от 320,
46 лева – неустойка, сумата от 56, 37 лева – договорна лихва и сумата от 258,
50 лева – главница. Остатъкът от задълженито за главница е в размер на 391, 50
лева, а за претендирания период мораторната лихва върху тази сума в размер на
89, 13 лева. При отнасяне на платената сума само към погасяване на главница и
лихва вещото лице е посочило, че дължимата се след отнасянето на плащанията
сума е в размер на 31, 37 главница, като обезщетението за забава за нея е в
размер на 6, 81 лева.
По делото е представен рамков
договор за цесия от 25.03.2019 г. и приложение № 1 към него, от които е видно,
че „Сити кеш“ ООД е прехвърлило на ищцовата страна “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД всички вземания към ответната страна,
произтичащи от договора за паричен заем. Приложено е пълномощно, от
което се установява, че цедентът е упълномощил ищцовото дружество
да извърши всички действия по уведомяване на длъжниците за сключения договор за
цесия. По делото е приложено уведомително писмо на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в
качеството си на пълномощник на цедента. Писмото е
адресирано до ответника и чрез същото се извършва уведомяване за извършено прехвърляне на вземането. Съдът приема,
че ответникът е уведмен за цесията, което е извършено с получавнаето на
исковата молба и приложеното уведмоление към нея.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
Предявени са искове по реда на чл. 415,
ал. 1, вр. чл. 422 ГПК с правно
основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД
и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Фактическият
състав, от който възниква задължението на потребителя за връщане на заема,
включва кумулативното наличие на следните елементи: действителен договор за
потребителски кредит, предоставяне на
договорения заем, изискуемост на
задължението за неговото връщане, заедно
с размера на лихвата. В тежест на ищеца е да установи тези остоятелства.
От
предмета на процесния договор, страните и
съдържанието на правата и задълженията,
съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит.
Настоящият състав на
съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията
на сключения договор, намира за неоснователни доводите на ответника, че процесният договор не отговоря на изискванията на ЗПК за
действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена
форма и в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са
индивидуализиращи данни за страните, размера на получената сума, общия размер,
който потребителят следва да върне, лихвен процент, съдържа като приложение
погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. Не е приложимо изискването на чл. 11, ал.
1, т. 8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков кредит. Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за
целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК за
посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не
се отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния
план на всяка от погасителните вноски. В случая погасителният план към
процесния договор в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата и допълнителните разходи в рамките на
отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по
срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов
погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл.
11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания. От това следва, че хипотезата на чл. 11, ал.
1, т. 12 ЗПК не бива да
се смесва с тази, предвидена в т. 11, която е приложимата в настоящия случай и
съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния
план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското
законодателство изискванията на член 10, параграф 2, букви "з" и
"и" от Директива 2008/48. По повод на тълкуването на тази правна
норма действие има решение на съда на ЕС по дело С-42/15 от 09.11.2016 г., според което член 10, параграф 2, букви з) и
и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за
кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяването н тази главница. Тези разпоредби,
тълкувани във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат
държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в
рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението
на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните
две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не
предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат
изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се
използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част
от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл.
19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите
за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно
в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на
две групи. Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива
2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" приложение № 1 към ЗПК и
допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г,
д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания биха имали значение
за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят
определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за
кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква
"ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази
разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР
при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да
се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е
детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо
единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение
№ 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил
сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане
касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният
процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните
допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените
видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено
първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към
ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор
за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество
да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще
върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С
оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира, че между страните по делото е възникнало валидно
облигационно отношение по договор за заем. Договорът е сключен съгласно
законовите изисквания, в предвидената по закон форма и съдържание, поради което
и на основание чл. 20а ЗЗД има силата на закон между страните. При
установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по договора, а
именно да върне предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в сроковете,
уговорени в договора.
По делото се установи, че отпуснатият
кредит е в размер на 650 лева, а възнаградителната лихва възлиза на 56,37 лева.
Размерът на последната не противоречи на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да се отбележи, че е настъпил падежът на
всички вноски по кредита (последната е на 12.12.2017 г.).
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски
договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен правилата на ЗПК,
които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи,
приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на
сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи и
служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено задължително тълкуване,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции),
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения,
като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.
9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
В случая неустойката
в уговорения размер надвишава повече от пет пъти размера на възнаградителна
лихва и представляват значителна част (приблизително 1/2) от размера на
главницата. Предвид изложеното теза неустойка се явява несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и
противоречи на обезщетителната й функция. Същата по своя характер е единствено санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорни
задължения
(непредставяне на обезпечение), но същата не
зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Подобна клаузи задължават потребителя при неизпълнението на
договора да заплати необосновано висока неустойка. В този смисъл клаузата за
неустойка противоречи на закона и следователно е нищожна.
Отделно от
горното следва да се отбележи, че въведените многобройни изисквания за обезпечение на потребителски кредит, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде единствено и само предпоставки
за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател,
т. е. въвежда се още един сигурен източник на доход
на икономически по - силната
страна. Това
проличава и от обстоятелството, че неустойката е начислена предварително с
подписване на договора, без да е изчакан угоовреният тридневен срок за
изпълнение. В този смисъл клаузата за
неустойка се явява нищожна като
противоречаща на добрите нрави и справедливостта по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД.
С претенция за
неустойка съдът не е сезиран, но кредиторът неправомерно я е удържал от общата
стойност на предоставения кредит и тъй като е налице плащане от страна на
длъжника съдът следва да извърши преценка дали същото е погасило вземанията,
предмет на иска.
Главницата на
предоставения на ответника кредит е на стойност 650 лева. Общата стойност на
възнаградителната лихва е 56, 37 лева -
дължимата се сума по кредита е 706,37. От заключението на вещото лице се
установява, че от ответницата общо е заплатена сумата от 675,00 лева..
Същевременно, сумата от 320,46 лева,
отразена от експертизата, че е погасила задължения по погасителни вноски за неустойка
следва да се приеме, че е послужила за погасяване на дължимите главници и
договорни лихви по описаните в таблицата на лист 10 от заключението погасителни
вноски. Съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да
покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските,
след това лихвите и най-после главницата. В случая сумата от 675 лева е
послужила за погасяване на договорената лихва от 56, 37 лева, а остатъкът част от главницата на стойност 618,63
лева, като неплатена е останалата част от главница на стойност от 31,37 лева за
последната месечна вноска с падеж 12.12.2017 г. За тази сума иска за главница следва
да бъде уважен и съответно отхвърлен за разликата до целия предявен размер от 391,50
лева за главница. Следва да се присъди и законната лихва върху присъдената
главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до
окончателното изплащане на вземането като законна последица от уважаване на
иска и съобразно искането на ищеца.
Съгласно чл.
86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение се дължи обезщетение за
забава в размер на законната лихва от деня на забавата.
Претенцията на
ищеца за лихва за забава е основателна върху сумата от 31,37 лв. за периода от
13.12.2017 г – моментът, в който ответникът е изпаднал в забава за плащането й
до датата на подаване на заявлението /до 14.02.2020 г. / в размер на 6,81 лв. съобразно заключението
на вещото лице, а искът за разликата от тази стойност до предявения размер от 85,02 лева и за периода от 26.09.2017 г. до
13.12.2017 се явява неоснователен.
По делото се
установи, че между «Сити кеш» ООД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД е сключен договор
за цесия по смисъла на чл. 99, ал. ЗЗД, с който в полза на ищцовото дружество
са прехвърлени вземанията по процесния договор за потребителски кредит.
В този смисъл
цесионерът (ищцовото дружество) става титуляр на вземането в отношението със
стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от
съобщаване на прехвърлянето от цедента.
Договорът
за цесия е произвел действието си и към датата на подаване на заявлението от
ищеца за снабдяване със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата,
тъй като за прехвърлянето на вземането на цедента на цесионера /ищецът по
делото/ не е необходимо съгласие или уведомяване на длъжника. Доколкото
длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие същият /т.
е. вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е
необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в
смисъл, че длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил
уведомен от цедента за прехвърлянето на вземането /включително чрез
пълномощник/, но само ако е платил на цедента, вместо на цесионера /т. е.
освобождава се от отговорността по чл. 75 ЗЗД/ -така решение № 139 по гр. д. №
4025/2008 г. на ВКС и др. Изпратеното по пощата от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД до длъжника е останало
неполучено, видно от отбелязването върху приетата по делото обратна разписка,
че пратката е "непотърсена". Съобщаването на извършеното прехвърляне
на вземането спрямо цедирания длъжник е направено с връчването му на препис от
исковата молба по настоящото дело и приложенията към нея, включително препис от
гореописания договор за цесия заедно с Приложение № 1, пълномощно, дадено от
законния представител на цедента за упълномощаване на цесионера "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД за извършване на действия по уведомяване по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжниците, уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
потвърждение от цедента, с което правата и законните интереси на длъжника са
гарантирани. По тези съображения следва, че активно материалноправен носител на
процесните вземания по процесния договор за кредит срещу ответницата е именно
ищецът "Агенция за събиране на вземания" ЕАД.
По разноските:
С оглед изхода на делото и съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да му се присъдят разноски в исковото и заповедното производство съответни на уважената част на исковите претенции. В заповедното производство са направени следните разноски: 25 лева – държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение, а в исковото производство: 25 лева – държавна такса, 180 лева – депозит за експертиза като се претендира юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство в размер на 350 лева. Съдът намира за основателно възражението за прекомерност на възнаграждението, направено от ответника, като с оглед фактическата и правна сложност на делото, намира, че същото следва да се определи в минималния размер, предвиден в чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - 300 лева.
Предвид изложеното в полза на ищцовото дружество следва да се присъди сумата от 40,40 лева - направени разноски в исковото производство и сумата от 6,00 лева – разноски в заповедното производство.
На ответника следва да се присъдят съразмерно с уважената част от иска разноски. Той е сторил такива в заповедното производство - 100 лв. заплатен адв. хонорар, видно от отбелязването върху приложения договор за правна защита и съдействие на л. 15. Съразмерно следва да му се присъдят 92 лева. В исковото производство процесуалното представителство на ответника е осъществено при условията на чл. 38 ЗА, поради което съразмерно с отхвърлената част от иска на адв. М. следва да се заплати възнаграждение в размер на 276 лв., при основа 300 лв. съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредбата.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл..
422 ГПК, вр. С чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл.
99 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
Й.Б.Н., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ на цесионера „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2,
офис 4 сума в размер на 31,37 / тридесет и един лева и тридесет и седем
стотинки/ лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 135624/18.07.2017 г., сключен между цедента «Сити кеш» ООД и Й.Б.Н. и сумата в размер на 6,81 лева, мораторна лихва за периода от
13.12.2017 г. до датата на подаване заявлението – 14.02.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по
чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, които вземания са
прехвърлени на цесионера “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователна исковата
претенция за главница за разликата над 31,37 лева до предявения размер от
391,50 лева, и за мораторна лихва за разликата над 6,81 лв. до
предявения размер от 85,02 лв. и за периода от 26.09.2017 г. до 13.12.2017 г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 01654 по
описа за 2020 г. на Пернишки районен съд.
ОСЪЖДА Й.Б.Н., ЕГН **********,***
ДА ЗАПЛАТИ на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“
№ 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2, офис 4 сумата в размер на 40,40 лева
- направени разноски в исковото производство и сумата от 6,00 лева –
разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2,
офис 4 ДА ЗАПЛАТИ на Й.Б.Н., ЕГН **********,*** сумата в размер 92,00 лева – разноски в
заповедното производство.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабаринт, ет. 2,
офис 4 ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.М. *** на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата
от 276 лева - адв. възнаграждение в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване
пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане на решението в
сила, изисканото ч. гр. д. № 01654 по описа за 2020 г. на Пернишки районен съд
да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи и препис от
влязлото в сила решение по настоящето дело.
Съдия: