Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София,09.07.2021 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
юни през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр.дело
№ 6672 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 303444 от 17.12.2019 г. по гр.д. № 10354/2016 г. по описа на СРС, 46 състав, съдът е признал за установено на основание чл. 415 вр.
чл. 422 ГПК, че Б.Н.М. от гр. София, ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД ***,
ЕИК *******, сумата от 628,73 лв. /главница/, представляваща стойността на
доставена и незаплатена топлинна енергия за имот с аб. № 249207 (ап. № 32,
находящ се в гр. София, р-н „Слатина“, ж.к. „*******) за периода м. декември
2012 г. - м. април 2014 г., ведно с мораторната лихва в размер на 122,15 лв. за
периода 31.01.2013 г. - 10.08.2015 г., както и законната лихва върху главницата
от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 18.09.2015 г. до окончателното
изплащане, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 12.10.2015 г. по ч. гр. д. № 56700/2015 г. на СРС,
46-ти състав, като е отхвърлил исковете за разликата до пълните предявени
размери от 647,90 лв. за главницата и 124,96 лв. за мораторната лихва.
С решението е признато за установено на основание чл. 415
вр. чл. 422 ГПК в отношенията между страните, че Н.И.К. от гр. София, ЕГН **********,
дължи на „Т.С.” ЕАД ***, ЕИК *******, сумата от 628,73 лв. /главница/,
представляваща стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия за имот с
аб. № 249207 (ап. № 32, находящ се в гр. София, р-н „Слатина“, ж.к. „*******)
за периода м. декември 2012 г. - м. април 2014 г., ведно с мораторната лихва в
размер на 122,15 лв. за периода 31.01.2013 г. - 10.08.2015 г., както и
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
18.09.2015 г. до окончателното изплащане, за които вземания е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.10.2015 г. по
ч. гр. д. № 56700/2015 г. на СРС, 46-ти състав, като е отхвърлил исковете за
разликата до пълните предявени размери от 647,90 лв. за главницата и 124,96 лв.
за мораторната лихва.
Със същото решение Б.Н.М. от гр. София, ЕГН **********
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 104,
ал. 2 ЗЗД (по компенсация) направени в исковото производство разноски в размер
на 122,65 лв. и направените в заповедното производство разноски в размер на 39,33
лв., а Н.И.К. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
вр. чл. 104, ал. 2 ЗЗД (по компенсация) направени в исковото производство разноски
в размер на 122,65 лв. и направените в заповедното производство разноски в
размер на 39,33 лв.
Недоволни от решението, с което установителните искове
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150
ЗЕ и чл. 86 ЗЗД са уважени са останали ответниците в производството Б.М. и Н.К.,
които в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалват при твърдения, че решението в
обжалваната част е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По-конкретно
поддържат, че липсва облигационна връзка между страните по делото, тъй като в
процесния имот има запазено пожизнено ползване на лицето С.Т.. Искането към
въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и да отхвърли исковете
изцяло. Претендират разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока по чл. 263 ГПК депозира
писмен отговор на въззивната жалба, с който се оспорва същата по подробно
изложени съображения. Искането към съда е да потвърди обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца "Т.с." ЕООД не
взема становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Решението в отхвърлителната част по отношение и на
двамата ответници, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответниците като
стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след даване на указания в
полза на заявителя да предяви вземанията си, поради което и съобразно
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
По делото не се спори, че ответниците са съсобственици
на процесния недвижим имот.
От приетият обаче, като доказателство пред
първоинстанционния съд нотариален акт за дарение на недвижим имот № 24, том 9,
дело № 111823/1993 г., на Нотариална служба при СРС, се установява, че върху
процесния недвижим имот трето по делото лице С.П.Т.има запазено вещно право на
ползване. По делото няма данни вещното право на ползване в полза на С.Т. да
е било прекратявано за периода, за който се претендират вземанията /м.12.2012
г. – м.04.2014 г./. По делото е представена справка за предоставяне на
данни по реда на Наредба 14/18.11.2009 г., видно от която С.П.Т.е починала на
03.08.2015 г., но това не променя обстоятелството, че за исковия период същата
е имала валидно учредено вещно право на ползване върху процесния имот, което
няма данни да е прекратявано. Ето защо за настоящият съдебен състав се налага
изводът, че ответниците Б.М. и Н.К. нямат качеството на потребители на енергия
за битови нужди по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /отм./. Действително с изменението на посочената дефиниция на
§ 1, т. 42 ЗЕ /отм./ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от
приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за
битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право
на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр
на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла,
който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр
на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията,
дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то
само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент.
При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на
имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота
или лицето, притежаващо вещно право на ползване. Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
/отм./ през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост. Наличието на валидно
учредено в предписаната от закона форма вещно право на ползване изключва
възможността да се претендират вземания за доставена до имота топлинна енергия
от собственика, тъй като при конкуренция на права, потребител, по смисъла на
закона се явява лицето – вещен ползвател.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
решението в обжалваната част следва да бъде отменено, а исковете по отношение
на ответниците Б.М. и Н.К. - отхвърлени изцяло.
При този изход на спора право на разноски имат въззивниците
ответници на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
в размер на по 300 лв. за Б.М. и Н.К. за заплатен адвокатски хонорар в
първоинстанционното производство и в размер на по 300 лв. за Б.М. и Н.К. за заплатен адвокатски хонорар във
въззивното производство.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 303444 от 17.12.2019 г. по гр.д. №
10354/2016 г. по описа на СРС, 46 състав, в частта, с която е признато за
установено по предявените от „Т.С.” ЕАД обективно, кумулативно съединени
установителни искове с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че Б.Н.М.,
от гр. София, ЕГН ********** и Н.И.К. от гр. София, ЕГН **********, дължат на
ищеца „Т.С.” ЕАД всеки един от тях по ½ от сумата 1 257,45 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за имот с аб.
№ 249207 (ап. № 32, находящ се в гр. София, р-н „Слатина“, ж.к. „*******) за
периода м. 12.2012 г. - м. 04.2014 г., ведно със мораторната лихва в размер на 244,30
лв. за периода 31.01.2013 г. - 10.08.2015 г., както и законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.09.2015 г. до
окончателното изплащане за които вземания
е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
12.10.2015 г. по ч. гр. д. № 56700 / 2015 г. на Софийски районен съд, 46-ти
състав, както и в частта за разноските и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че Б.Н.М., от гр. София, ЕГН ********** и Н.И.К. от гр. София, ЕГН **********, дължат
поотделно на ищеца по ½ от сумата 1 294,17 лв., представляваща
стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.12.2012
г. до м.04.2014 г. за имот с аб. №
249207 (ап. № 32, находящ се в гр. София, р-н „Слатина“, ж.к. „*******), ведно
с мораторната лихва в размер на 249,91 лв. за периода 31.01.2013 г. -
10.08.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 18.09.2015 г. до окончателното изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 12.10.2015
г. по гр.д. № 56700/2015 г. по описа на СРС, 46 състав.
Решението в останалата отхвърлителна част по отношение
и на двамата ответници, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** да заплати на Б.Н.М.
от гр. София, ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 300 лв., представляваща разноски в исковото производство за
адвокатско възнаграждение и сумата от 300 лв., представляваща разноски във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** да заплати на Н.И.К.
от гр. София, ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лв.,
представляваща разноски в исковото производство за адвокатско възнаграждение и
сумата от 300 лв., представляваща разноски във въззивното производство за
адвокатско възнаграждение
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "Т.с." ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.