Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 56 04.01.2018 година град Пловдив
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, гражданско отделение, XI-ти граждански състав,
в публично заседание на четвърти декември две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ГЕОРГИЕВА-ТОЧЕВСКА
при участието на
секретаря Ангелина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 4997 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по предявен иск с правна
квалификация по чл. 422, вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД
и чл. 86 от ЗЗД
Ищецът Е.Г.Н.,
ЕГН: **********, действаща в качеството й на ЕТ „***”, ЕИК *** е предявил срещу
ответника Г.И.Ц., ЕГН: **********, действащ в качеството му на ЕТ „*** – .”,
ЕИК *** иск за признаване за установено, че ответникът му дължи сумите, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
№ 1043/07.02.2017г. по ч. гр. д. № 1640/2017г. по описа на ПРС, XXII-ри гр.
с-в, а именно: сумата 2 000 лв.
(две хиляди лева), ведно със законна лихва от датата на заявлението –
06.02.2017г., до окончателното плащане, представляваща неплатена част от наема
за периода от 01.11.2015г. до 28.02.2016г. (по 300 лв. за всеки месец), както и
800 лв. – неплатен остатък от наема за м. март 2016г., по договор за наем от
06.10.2005г. с *** заверка на подписите на страните рег.№***; сумата 211,66 лв. (двеста и единадесет
лева и 66 ст.) – обезщетение за забава в плащането на горните вноски за периода
от деня, следващ падежа на всяка вноска, до 05.02.2017г.; сумата 5 011,52 лв. (пет хиляди и
единадесет лева и 52 ст.), представляваща обезщетение за забава в плащането на
седемнадесет наемни вноски по същия договор за наем, от които 16 вноски по
1 800 лв. за периода от 01.06.2014г. до 30.09.2015г. и 1 вноска от 290 лв.
за периода от 01.10.2015г. до 05.10.2015г., което обезщетение се равнява на
законната лихва върху всяка неплатена вноска от деня, следващ падежа й, до
03.10.2016г.Претендира се държавна такса и разноски в исковото и заповедното
производство.
Ищецът твърди,
че между страните има сключен договор за наем от 06.10.2005г. с *** заверка на
подписите рег. № *** на ***, с който ищецът отдал на ответника за временно
възмездно ползване търговски обект, находящ се на адм. адрес:***, срещу месечен
наем в размер 1 800 лв., платим до 5-то число на месеца, за който се
отнася. За периода от 01.11.2015г. до 28.02.2016г. длъжникът е заплащал наем в
по-малък размер, като е останал неизплатен остатък от 300 лв. за всеки месец, а
за м. март 2016г. е платил наем с 800 лв. по-малко от дължимия. Считано от
деня, следващ падежа на всяка наемна вноска, същият е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатената част от всяка
вноска до 05.02.2017г., в размер на 211, 66 лева. За периода от 01.06.2014г. до
05.10.2015г. не е платен наем в общ размер 29 090 лв., присъден със
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№13187/2016г., ведно със законна лихва от
04.10.2016г. От деня, следващ падежа, до 03.10.2016г. длъжникът дължал законна
лихва върху всяка неплатена вноска в полза на заявителя, която възлизала на
5011, 52 лева, като същата в производството по чл. 417 от ГПК не била
претендирана.
За събиране
на горепосочените суми било депозирано на 06.02.2017г. заявление по чл. 410 от ГПК, била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1043/07.02.2017г. по ч. гр. д. №
1640/2017г. по описа на ПРС, XXII-ри гр. с-в, с която било разпоредено
длъжникът да заплати на заявителя търсените суми. В срока за депозиране на
възражение длъжникът възразил срещу заповедта, на заявителя било указано да
предяви иск за установяване на вземането си, като същият предявил настоящия иск
в указания срок. Ето защо се моли да се признае за установено, че длъжникът
дължи на заявителя горепосочените суми, законната лихва върху главниците, като
се претендира присъждане на разноските в заповедния и исков процес.
В срок е
постъпил отговор от ответника, с който се оспорват исковете като неоснователни.
Признава се между страните да е сключен посоченият договор за наем, но се
твърди същият да е прекратен по взаимно съгласие на страните с писмено
споразумение, сключено на 1.06.2014г. Твърди се обаче този документ да е
погинал при наводнение на 23.07.2016г. в складовата база на ответника на адрес:***,
когато се е спукал магистрален водопровод. На този адрес се помещавал ответника
на осн. договор за наем от 01.04.2014г., сключен с друго дружество. В
наводнението погинал архива на ответното дружество. За тази щета била заведена
преписка по щета № 16030000027 на ЗАД „България” и на ответника било изплатено
застрахователно обезщетение. Сочи се, че договорът за наем бил прекратен, тъй
като наемодателката прекратила търговската си дейност на 07.03.2013г., което
било видно от ел. система на НАП, след което закрила банковата си сметка и
ответникът не могъл да плати наема за м. 05.2014г. След това ищцата сама
поискала договорът да бъде прекратен и това било сторено. Междувременно
наемодателката търсела купувач за имота, като ответникът поискал да го купи, но
му било отказано. Впоследствие имотът бил продаден на друг купувач, като през
цялото време от прекратяването на договора за наем до продажбата на имота
последният бил необитаем и празен. Ето защо се твърди всички ищцови претенции
да са неоснователни и се моли за отхвърлянето им.
В съдебно заседание
ищецът, чрез п. си п. адв. Н. поддържа предявените искове. Депозира писмена
защита, с която моли за уважаване на исковите претенции по изложените в нея
съображения, както и за присъждане на разноски в полза на ищеца.
В съдебно заседание
ответникът, чрез п. адв. В. моли за отхвърляне на исковете. Депозира писмена
защита, с която взема становище за недоказаност на исковите претенции.
Претендира присъждане на разноски в полза на ответника.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
следното:
Със заповед за
изпълнение на парично задължение № 1043/07.02.2017 г. по чл. 410 от ГПК,
издадена по ч. гр. дело № 1640/ 2017г. на ПдРС, XXII гр.
с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: главница
в размер на 2 000 лв., ведно със законна лихва от датата на заявлението –
06.02.2017г., до окончателното плащане, представляваща неплатена част от наема
за периода от 01.11.2015г. до 28.02.2016г. (по 300 лв. за всеки месец), както и
800 лв. – неплатен остатък от наема за м.март 2016г., по договор за наем от
06.10.2005г. с *** заверка на подписите на страните рег.№***; сумата 211,66
лв.– обезщетение за забава в плащането на горните вноски за периода от деня,
следващ падежа на всяка вноска, до 05.02.2017г.; сумата 5 011,52 лв.,
представляваща обезщетение за забава в плащането на седемнадесет наемни вноски
по същия договор за наем, от които 16 вноски по 1 800 лв. за периода от
01.06.2014г. до 30.09.2015г. и 1 вноска от 290 лв. за периода от 01.10.2015г.
до 05.10.2015г., което обезщетение се равнява на законната лихва върху всяка
неплатена вноска от деня, следващ падежа й, до 03.10.2016г., както и разноските
по заповедното производство в размер на 144,47 лв.– държавна такса; както и
сумата 500 лв.– адвокатско възнаграждение.
Препис от заповедта е
редовно връчен на длъжника на 17.02.2017г., като на 27.02.2017г. е изпратено по
куриер възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение. На заявителят е
указано да предяви иск за вземането си в едномесечния срок, като съобщението е
получено на 06.03.2017г. В изпълнение на указанията е указано на кредитора да
предяви иск за вземането си, като същият е предявен в срок – на 05.04.2017г.
Ето защо, предвид дотук изложеното съдът намира, че предявеният иск е допустим,
като подаден в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК.
От представения
договор за наем от 06.10.2005г. с *** заверка на подписите рег. №***, на ***,
район на действие Районен съд П., рег. № *** на *** се установява, че
дружеството- ищец, в качеството му на наемодател е предоставил на ответника-
наемател за временно и възмездно ползване недвижим имот, находящ се в ***,
представляващ търговски обект със застроена площ от 228 кв.м., ведно с прилежащ
терен и право на преминаване. Договорът бил сключен за срок от 10 години и
влизал в сила от датата на сключването му. Съгласно постигнатите в раздел III
от договора уговорки между страните наемната цена била определена в размер на
1800 лева месечно, като наемателят следва да я заплаща до всяко 5-то число на
текущия месец. Според чл. 17 от договора действието му може да бъде прекратено
от всяка от страните с тримесечно предизвестие, като по искане на някоя от
страните срокът за освобождаване на имота може да бъде удължен с още един
месец. В раздел VII- преходни и заключителни разпоредби е
уговорено, че договорът може да бъде изменян само с допълнителни споразумения,
подписани от двете страни, както и че за неуредените въпроси в договора се
прилага ЗЗД.
По делото е
представен и сключен между страните Анекс от 30.08.2006г, по силата на който
срокът на договора за наем бил продължен до 06.10.2016 г.
В полза на
дружеството- ищец е била издадена заповед № 7456/06.10.2016г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 13187/2016 на ПдРС, XVII
гр.с. срещу ответника за сумата от 29090 лева, представляваща дължим наем по
договор за наем с *** заверка на подписите от *** за периода от месец юни
2014г. до месец септември 2015г. включително и за пет дни от месец октомври
2015г., ведно със законните лихви върху главницата от 29090 лева, считано от
04.10.2016г. до окончателното й изплащане.
В о.с.з. от
12.09.2017г. в качеството на свидетел е разпит П. П., който заяви пред съда, че
познава Е.Н. от около 3 години. Същата му споделяла, че притежавала магазин в***.
Преди 3г. този магазин бил хранителен, а към настоящия момент бил магазин за
дрехи втора употреба „Ла фиеста“. Имало момент, в който магазинът не работел.
През лятото на 2016г. магазинът бил продаден от Е.Н.. През март 2016г. братът
на Г.Ц. дал сумата от 1000 лева на Е.Н., като предаването на сумата станало в
присъствието на свидетеля, който твърди, че парите били платени във връзка с
„последната вноска“ по договора. Също така свидетелят заяви, че Е.Н. му била
казала, че договорът за наем бил за срок до м. октомври 2015г., както и че
знаел, че договорът не е бил продължаван. Свидетелят заявява, че минавал
постоянно през магазина, като същият функционирал като магазин за дрехи втора
употреба „Ла фиеста“ и към настоящия момент.
Показанията на св. П. са в една част са противоречиви.
Свидетелят заявява, че знаел договорът, че е бил прекратен през октомври
2015г., но същевременно посочва, от месец август-септември 2015г. търговският
обект работил като магазин за дрехи втора употреба „Ла фиеста“ и до момента не
бил прекъсвал търговската си дейност. Прекратяването на договора има правен
характер и не може да бъде установено от заключение на свидетеля при липса на възпроизведени
пред съда конкретни факти от обективната действителност, от които да се направи
извод за волята на страните да преустановят действието на договора. Ето защо
като установен следва да се приеме възприетият от свидетеля факт, че през
периода август-септември 2015г. търговският обект работил като магазин за дрехи
втора употреба „Ла фиеста“ и до момента не бил прекъсвал търговската си
дейност, доколкото същия кореспондира с останалия доказателствен материал по
делото, а преценката дали договорът е бил прекратен или не да бъде направена с
оглед всички събрани доказателства.
Разпитан в о.с.з. на
02.10.2017г., свидетелят А. Л. заяви пред съда, че
помещението, което било собственост на Е.Н. *** се ползвало за магазин за
хранителни стоки. През есента на 2015г. свидетелката ходила последно в
магазина, но тогава на мястото се помещавал магазин за дрехи втора употреба „Ла
фиеста“. Свидетелката заяви, че знаела от Е. Н., че магазинът бил продаден през
2016г. Е. Н. й се била оплаквала, че Г.Ц. не й давал никакви ключове от
магазина и че не й давал някаква минимална сума за наем. Към настоящия момент
магазинът бил за дрехи втора употреба.
В същото о.с.з. е
разпитан и свидетелят Й. А., която заяви че работи като *** и изготвяла *** на Е.Н.
през 2013г. и 2014г. През 2013г. Е.Н. споделила на свидетелката, че данъците й
били „много“ и като физическо лице имала нормативно признати разходи.
Свидетелката заявява, че попълнила декларация за спиране на дейността на ЕТ в
полза на Е.Н., като последната единствено следвало да представи декларацията в
НАП П. лично. ЕТ „***“, който бил отдаван под наем на ЕТ „***“. Банковата
сметка на наемодателя била закрита през 2013г., като впоследствие плащането на
наемната цена се извършвало в брой.
Съдът кредитира
показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото същите се явяват
последователни, логични, без съществени противоречия помежду си, а и съответни
на останалите доказателства по делото.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
По предявените искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на част от наемни вноски за периода 01.11.2015г.- 31.03.2016г.
и обезщетение за забава върху тях.
От представените писмени доказателства по
делото се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по силата на сключен между тях договор за наем от 06.10.2005г. с
нотариална заверка на подписите, по силата на който ищецът в качеството на
наемодател е предоставил на ответника- наемател посочения в договора обект
срещу задължението на наемателя да заплаща наемна цена в размер на 1800 лева
месечно. Първоначално определения срок в договора бил за 10 години- до
06.10.2015г., като в последствие страните сключили анекс в писмена форма, по
силата на който договорът бил продължен до 06.10.2016г. Въпреки че подписаният
впоследствие между страните Анекс от 30.08.2006г. не е сключен с *** заверка на
подписите, следва да се счита, че е породил правно действие и е изменил
първоначално договорените от страните параметри на договора по отношение на
неговия срок. Аргумент в тази насока е уговорената клауза между страните в
преходните и заключителните разпоредби на договора за наем, съгласно която
страните са се споразумели, че договорът може да бъде изменян само с
допълнителни споразумения, подписани от двете страни, т.е. за да се породят
желаните от страните правни последици е необходимо да бъде спазена единствено писмената
форма на сключените впоследствие съглашения и липсва изискване за *** им
заверяване. Обстоятелството, че страните са продължили договора за наем след
06.10.2015г. се установява и от събраните по делото гласни доказателства. От
показанията на св. П. се установи, че през м. март 2016г. братът на Г.Ц. предал
сумата от 1000 лева на Е.Н., която сума била във връзка с изпълнение на
задължението на ответника по процесния договор за наем, както и че от месец
август-септември 2015г. търговският обект работил като магазин за дрехи втора
употреба „Ла фиеста“ и не бил прекъсвал дейността си и до момента. Също така от
разпита на св. Л. се установи, че свидетелката посетила през есента на 2015г.
процесния търговски обект, който тогава бил магазин за дрехи втора употреба,
като към настоящия момент в търговския обект се помещавал същия магазин. От
посочените факти се установява действителната воля на страните да продължат
действието на договора, съобразно подписания между тях Анекс от 30.08.2006г.
Отделно от гореизложеното, дори и в аванс на
ответника да се приеме, че подписания
между страните Анекс от 30.08.2006г. не е породил правно действие, то договорът
за наем следва да се счита за продължен като безсрочен на основание чл. 236,
ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 233, ал. 1 ЗЗД наемателят е длъжен да върне вещта след
прекратяването на договора. От събраните по делото доказателства не се
установява ответникът да е освободил помещението след 06.10.2015г., а дори
напротив, от свидетелските показания се установи, че в периода м. септември
2015г. до м. март 2016г. търговският обект е развивал дейност, като в него се
помещавал магазин за дрехи втора употреба, както и че през м. март 2016г. Е.Н.
получила сумата от 1000 лева от ответника в изпълнение на договора. Изложеното
обуславя извода, че с конклудентни действия страните са изявили волята си за
продължаване на срока договора за наем, при същите условия, при които е сключен
първоначалния договор от 06.10.2005г.
Не се споделят възраженията на ответника, че
процесния договор за наем е бил прекратен. В настоящия случай ответникът твърди
да е налице споразумение между страните, обективирано в писмен документ, по
силата на който страните прекратили договора, считано от 01.06.2014г, който
обаче документ е бил унищожен, вследствие на настъпила на 23.07.2016г. авария в
складовата база на ответника. От доказателствения материал по делото се
установява, че срещу ответника е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК за дължимите наемни вноски по процесния договор за
наем за периода юни 2014г. до месец септември 2015г. Срещу издадената заповед
за изпълнение не е постъпило възражение от длъжника, поради което, считано от
датата на влизането й в сила е настъпил нейният преклудиращ ефект, който
възпрепятства оспорването на задълженията въз основа на обстоятелства, които са
били известни на длъжника и на доказателства, с които е разполагал или е можел
да се снабди, до изтичането на срока за възражение. В настоящия казус
претендираното вземане произтича от същото основание- договор за наем от
06.10.2005г., а възражението на ответника касае факт настъпил преди влизане на
заповедта за изпълнение в сила, поради което посоченото възражение на ответника
е преклудирано, поради не следва да се обсъжда, както и представените в тази
насока писмени доказателства.
Следва да се отбележи, че обстоятелството
дали ищецът е подал заявление за спиране на търговската си дейност като ЕТ пред
НАП П. /в какъвто смисъл са и показанията на св. Й. А./ е ирелевантно за
процесните гражданскоправни отношения по сключения между страните договор за
наем, а касае единствено правоотношения от публичен характер. Същото се отнася
и за обстоятелството дали ищецът е издал или не данъчна фактура за задълженията
на ответника по процесния договор. Неиздаването на данъчна фактура не променя
падежа на настъпване на задължението за плащане на вноските по договора, който
падеж в случая е изрично определен от
страните.
Предвид гореизложеното и доколкото се
установява наемодателят да е изпълнил задължението си да предостави за
възмездно ползване процесния недвижим имот следва да бъде ангажирана
отговорността на ответника за заплащането на разликата между уговорените и
заплатените от наемателя наемни вноски за периода от 01.11.2015г. до
31.03.2016г. Съгласно чл. 4 от договора за наем от 06.10.2005г. договорената
наемна цена между страните е в размер на 1800 лева месечно. По делото не се
установи ответникът да е заплатил претендираната от ищеца част от наема в
размер на разликата от 1500 лева до уговорения размер от 1800 лева за периода
от 01.11.2015г. до 28.02.2016г. (по 300 лв. за всеки месец), както и 800 лв. –
неплатен остатък от наема за м.март 2016г. Ето защо искът по чл. 422, вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД се явява доказан
по основание и размер, поради което следва да бъде уважен. Уважаването на
главния иск обуславя и основателността на претенцията на ищеца за заплащане на
обезщетение за забава върху дължимите суми. Съгласно чл. 5 от договора за наем
плащането на наемната цена е следвало да се извърши до всяко 5-то число на
текущия месец, поради което от 6-то число на месеца, за който се дължи наемната
цена наемателят е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на законната
лихва. Общият размер на дължимите обезщетения за забава за периода от
06.11.2015г. до 05.02.2017г. се установява от представените от ищеца справки от
онлайн калкулатор (л. 28 – л. 32 от делото), като общата им сума възлиза на
211,11 лева, която сума съвпада с размера на исковата претенция, поради което
искът следва да бъде уважен изцяло.
По иска с правна квалификация чл. 422, вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК, вр. с
чл. 86 от ЗЗД относно претенцията за заплащане на сумата от 5011,52 лева-
обезщетение за забава върху 17 отделни неплатени наемни вноски- главници за
периода 01.06.2014г. до 05.10.2015г., съдът намира следното:
За да бъде уважен
предявеният иск, следва да бъдат установени обстоятелствата, от които произтича
дължимостта на обезщетението за забава, а именно наличието на главен дълг и
настъпването на падежа на главното задължение. В настоящия случай от събраните
по делото доказателства се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за дължимите наемни вноски по
процесния договор за периода от 01.06.2014г. до 05.10.2015г. Срещу подадената
заповед за изпълнение в
законоустановения срок не е постъпило възражение, поради което същата е влязла
в сила. С влизането в сила на заповедта за изпълнение е настъпило нейното
преклудиращо действие и в настоящия процес е недопустимо ответникът да релевира
възражения, че не дължи сумите по издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Ето защо в поради гореизложените съображения в настоящото производство се
доказва наличието на главно задължение в тежест на ответника. Съгласно чл. 5 от договора за наем плащането на
наемната цена е следвало да се извърши до всяко 5-то число на текущия месец,
поради което от 6-то число на месеца, за който се дължи наемната цена наемателят
е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва. Общият
размер на дължимите обезщетения за забава за периода от 06.06.2014г-
03.10.2016г, изчислени върху дължимите 17 бр. наемни вноски за месеците м. юни
2014г.-м.октомври 2015г. се установява от представените от ищеца справки от
онлайн калкулатор (л. 11 – л. 27 от делото), като общата им сума възлиза на 5011,52
лева, която сума съвпада с размера на исковата претенция, поради което искът
следва да бъде уважен изцяло.
В заключение следва да се приеме, че в полза
на ищеца съществува съответното парично вземане, по отношение на което вземане
вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за разноски по заповедта
също е дължимо, но според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК
на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен
осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение. Разноските по
заповедното производство възлизат на 644,47 лева, от които 144,47 лева държавна
такса, и 500 лева – адвокатско възнаграждение, и следва да се присъдят с
изричен осъдителен диспозитив в настоящото производство.
Предвид изхода на делото, на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, доколкото
исковете са уважени изцяло. Разноските надлежно се претендират и за тях е
представен списък по чл. 80 от ГПК, като са налице доказателства, че за
държавна такса по делото е заплатена сумата от 185,77 лева (л. 4 от д.), а за
адвокатско възнаграждение е заплатена сумата от 700 лева (л. 35 д.). Така
посочените разноски в общ размер на 885,77 лева следва да се възложат в тежест
на ответника.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между ЕТ„***”, ЕИК ***,
седалище и адрес на управление ***, представлявано от Е.Г.Н., чрез п. адв.И.Н. и
ЕТ„***“, ЕИК ***, седалище и адрес
на управление ***, представлявано от Г.И.Ц., чрез п. адв. Г.В., че ЕТ„***“, ЕИК *** дължи на ЕТ„***”, ЕИК *** следните суми: сумата 2 000 лв. (две хиляди лева), ведно със законна лихва от датата
на заявлението – 06.02.2017г., до окончателното плащане, представляваща
неплатена част от наема за периода от 01.11.2015г. до 28.02.2016г. (по 300 лв.
за всеки месец), както и 800 лв. – неплатен остатък от наема за м.март 2016г.,
по договор за наем от 06.10.2005г. с *** заверка на подписите на страните рег.№***;
сумата 211,66 лв. (двеста и
единадесет лева и 66 ст.) – обезщетение за забава в плащането на горните вноски
за периода от деня, следващ падежа на всяка вноска, до 05.02.2017г.; сумата 5 011,52 лв. (пет
хиляди и единадесет лева и 52 ст.), представляваща обезщетение за забава в
плащането на седемнадесет наемни вноски по същия договор за наем, от които 16
вноски по 1 800 лв. за периода от 01.06.2014г. до 30.09.2015г. и 1 вноска
от 290 лв. за периода от 01.10.2015г. до 05.10.2015г., което обезщетение се
равнява на законната лихва върху всяка неплатена вноска от деня, следващ падежа
й, до 03.10.2016г, за които суми е издадена заповед № 1043/07.02.2017 г за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК., по ч. гр. дело № 1640/
2017г. на ПдРС, XXII гр. с-в
ОСЪЖДА ЕТ„***“, ЕИК ***, седалище и адрес на управление ***, представлявано
от Г.И.Ц., чрез п. адв. Г.В. да заплати на ЕТ„***”,
ЕИК ***, седалище и адрес на управление ***, представлявано от Е.Г.Н., чрез п.
адв.И.Н., следните суми: сумата от 644,47
лева (шестстотин четиридесет и четири лева и четиридесет и седем стотинки) –
разноски в производството по № 1640/ 2017г. на ПдРС, XXII
гр.с. и сумата от 885,77 лева
(осемстотин осемдесет и пет лева и седемдесет и седем стотинки) – разноски по
настоящото производство.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала!ВГ