Р Е Ш
Е Н И
Е
Гр.Л., 5.02.2020 г.
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение в
открито заседание на десети януари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН
ГЮРЧЕВ
при секретаря
Цветомира Баева като разгледа докладваното от съдия Павлова в.гр.д. №668 по описа за
2019 година и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.258 и сл.
от ГПК.
С решение №387/20.09.2019 г. постановено по
гр.д.№336/19 г. РС-Л. е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск по
чл.439 във вр. с чл.124 от ГПК от Н.Н.П. ЕГН ********** с постоянен и настоящ
адрес *** чрез пълномощник адв. Б.
против „П.” АД с ЕИК ***** с адрес на управление гр.Л. х-л „Л.” ул.”Т.”
№12 да се постанови решение, с което да се приеме за установено в отношенията
между Н.Н.П. ЕГН ********** и ответното „П.” АД с ЕИК ***** , че Н.Н.П. не дължи на „П.” АД с ЕИК ***** следната сума 10 000 лв. дължима по
запис на заповед от 21.01.2013 г., за която сума е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№15179/13 г. по описа ан РС-Пловдив и е образувано изпъл.д.№283/13 г. по
описа на ЧСИ Т.Л.рег.№820 по КЧСИ, поради погасяване по давност и да им бъдат присъдени и направените в
настоящето производство разноски и адвокатски хонорар като неоснователен и
недоказан.
Производството по делото е образувано по
въззивна жалба от Н.Н.П., ЕГН: ********** - ищца, чрез
пълномощника адв. С.Л.Б. против
Решение №387/20.09.2019г.. постановено по гр.д. №336/2019г. по описа на Районен
съд. Твърди, че то е неправилно,
необосновано и постановено при нарушение на материалния закон.
Сочи,
че в противоречие с приетото в т. 14 от TP № 2/2015г. по ТД №2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, първостепенният съд е приел, че давността за вземането, предмет на
делото, е 5-годишна, като не е изложил собствени мотиви, а единствено е посочил
следното: „Не приема становището на ищеца за приложимост на тригодишната
погасителна давност, а приема ответниковото за приложение чл.117, ал.2 от ЗЗД.
"(абзац 3, стр.6 от решението).
Твърди,
че ВКС е дал задължително тълкуване на разпоредбите, касаещи давността, като е
приел че тя се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение
на вземането. Сочи, че погасителната давност се прекъсва на основание чл.116,
б."в" от ЗЗД от датата, на която е поискано или предприето валидно
изпълнително действие, реализиращо съответния изпълнителен способ - независимо
дали изпълнителният способ е посочен от взискателя или се реализира от частния
съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ.
Счита, че по аргумент от чл.115, ал.1, б."ж" от ЗЗД, давността не
тече докато трае съдебния процес. Излага, че предявеният иск е основан на
твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили
обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно
погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност. Твърди, че
съгласно TP № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/201 Зг. на ОСГТК на ВКС.
мотивите към т.14, новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение
не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване
на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 от ГПК предявяването на този иск има
обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК и ако иск не е
предявен, какъвто е и процесният случай, давността не се счита прекъсната със
заявлението. Наред с това счита, че заповедта за изпълнение по чл. 410 и чл.
417 ГПК и издаденият въз основа на заповедта изпълнителен лист нямат
последиците на съдебно решение за установяване съществуването на вземането по
смисъла на чл.117, ал.2 от ЗЗД, така че във всички случаи срокът на новата
давност по чл.117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на
вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал.2 от ЗЗД не намира приложение (в този смисъл са Решение № 94 от 27.07.20 Юг. на ВКС
по т. д. № 943/2009г.. I т. о.. ТК, и други, която практика е актуална и за
заповедта за изпълнение, тъй като не представлява съдебно решение, дори и да е
влязла в сила в хипотезата на чл.416 от ГПК).
Счита, че
давността в настоящия случай е тригодишна, съгласно чл. 531, ал.1 от ТЗ.
Твърди, че
влязлата в сила заповед за изпълнение има единствено преклудиращ ефект и
препятства оспорването на задълженията въз основа на обстоятелства или
доказателства, които са били известни на длъжника и с които е разполагал или е
можел да се снабди, до изтичането на срока за възражение. Сочи, че влизането на
заповедта в сила обаче не създава сила на пресъдено нещо между страните, както
влязлото в сила съдебно решение, а единствено поражда изпълнителната й сила и
аргумент в тази насока е предвиденият в чл.424 от ГПК самостоятелен ред за
защита срещу влязлата в сила заповед за изпълнение, който нямаше да е
необходим, ако тя се ползваше със сила на пресъдено нещо като решение по
делото, тъй като щеше да намери приложение чл.303,ал.1, т.1 ГПК, който
регламентира идентични предпоставки. Поради това, счита за неоснователни и
необосновани доводите на съда, които преповтарят възраженията на ответната
страна, изложени в писмения отговор, че в случая следва да намери приложение
нормата на чл.117, ал.2 от ГПК.
С оглед
гореизложеното твърди, че изводът на PC Л., че давността в конкретния случай е
5-годишна е неправилен, поради което решението му е неправилно, а искът следва
да бъде уважен от настоящия съд като основателен.
Счита за
изцяло погрешен и следващият извод на съда, а именно, че с влизане в сила на
заповедта за изпълнение, давността била прекъсната(стр.6. абзац 1 от
решението). Сочи, че влизането в сила на заповедта за изпълнение няма прекъсващ
ефект по отношение на давността и в случая не се касае за съдебно решение, а за
заповед за изпълнение. Сочи, че действията, които водят до прекъсване изрично
са посочени в чл. 116 от ЗЗД и са примерно изяснени в мотивите на TP №
2/26.06.2015 г., ТД № 2/2013 г., т. 14 ОСГТК, където е посочено, че съгласно
чл. 116, б. ,.в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Смята, че прекъсването се осъществява
само доколкото чрез изпълнителното действие се реализира един или повече
конкретни изпълнителни способи. Сочи, че давността по време на висящото ИД се
прекъсва многократно, което става с.предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на
съдебния изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ)..." и въз основа на горепосочената конструкция се посочват
неизчерпателно група действия в изпълнителното производство с прекъсващ за
давността ефект. Това са: 1/насочване на изпълнението чрез налагане на запор;
2/насочване на изпълнението чрез налагане на възбрана; З/присъединяване на
кредитора: 4/възлагане на вземане за събиране или вместо плащане; 5/извършване
на опис и оценка на вещ. 6/назначаване на пазач: 7/насрочване и извършване на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица и в този смисъл и този извод на PC Л. е неправилен, което
също е опорочило съдебния му акт.
Счита, че с
оглед постановките на посоченото TP на ВКС, PC Л. е трябвало да изследва действията,
предприети по изп. дело 283/2013г. на ЧСИ Т. Л., а не да
излага доводи за прекъсване на давността, касаещи влизане в сила на заповедта и
за пълнота посочва неправилния извод на съда в края на абзац 1 на стр. 6 от
решението, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение е прекъсната
погасителната давност за вземането на заявителя, считано от датата на
иницииране на заповедното производство.
Смята за
неправилно приетото от решаващия съд, че въведения с ИМ период, в който ищецът
счита, че давността е текла и изтекла, обвързвал съда и ако съдът приемел, че
давността е изтекла на друга дата, а не на тази, която е посочил ищеца, то би
се произнесъл надпетитум, което според съда било недопустимо.
В настоящия
случай твърди, че в ИМ са посочили конкретни дати, които са свързани с т.нар.
"перемпция"" и касаещи извършване на конкретни изпълнителни
действия доколкото предмет на иска по
чл. 439 ГПК е установяването със сила на присъдено нещо, че дадено изпълняемо
право не съществува, като обстоятелствата, които обуславят това следва да са
настъпили след издаване на ЗИ. то съдът трябва да изследва въведените от ищеца
основания и да направи извод за основателността на иска, като съобрази фактите
към датата на приключване на съдебните прения - чл.235, ал.З ГПК. Сочи, че в
настоящия случай, ответникът, сега въззиваем, не е релевирал факти, които да
сочат на прекъсване на давността по време на висящноста на гр.д. 336/2019г. на
PC Л., следователно съдът е следвало да отчете всички факти, касаещи прекъсване
на давността, вкл. случили се след завеждане на ИМ в съда. дококото има такива,
а не да се самоограничава до посочена в ИМ дата. която ние считаме за начална
дата на погасителната давност и това е така, тъй като и съдебното решение се
ползва със СПН.
Отделно от
това посочва, че в петитума на ИМ ищецът не е длъжен да посочи на коя дата
счита, че вземането е погасено, нито има нужда в диспозитива на съдебното
решение да се посочва тази дата. а достатъчно е да се посочи основанието за
недължимостта на вземането, в зависимост от причината за погасяването -
плащане, давност, прихващане или друг способ за погасяване на правото. Сочи, че
съдът следва да отговори с решението дали приема твърдението на ищеца за
изтичане на давността, а оттам и за отричане на изпълняемото право, което да
доведе до прекратяване на изпълнителното дело на осн. чл. 433, ал.1, т.7 ГПК,
която е и крайната цел на иска по чл. 439 от ГПК и подобен подход, както е
подходил районният съд е неприемлив.
Излага, че
изводите, които съдът е направил, касаещи прекъсване на давността с влизане в
сила на ЗИ, както и за срока на давността за процесното вземане са изцяло
неправилни, поради което обжалваното решение е неправилно, постановено при
превратно тълкуване на ЗЗД и ГПК и на задължителната съдебна практика,
инкорпорирана в тълкувателни решения на ВКС.
С оглед
гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да отмени Решение
№387/20.09.2019г.. постановено по гр.д. №336/2019г. по описа на Районен съд Л.,
IV гр.с. и да постанови друго, с което да уважи отрицателния установителен иск
на Н.Н.П., против "П." АД, ЕИК: *****, за недължимост на сумата от
10000лв., дължима по запис на заповед от 21.01.201 Зг., поради погасяването й
по давност.
Моли да му се присъдят разноските за двете
инстанции, като за въззивното се определи адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38 от ЗА. доколкото на въззивника Н.П. се предоставя безплатна правна помощ
поради това. че същата е близка на адвоката, а също така е юрист. прилага Платежно
нареждане за внесена ДТ в полза на ОС Л. в размер на 200 лв. и ДПЗС от
28.10.2019г., ведно с удостоверение за юридическа правоспособност.
Настоящата въззивна жалба подава с препис
за въззиваемото дружество.
В срок не е
подаден отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание въззивницата редовно
призована не се явява и не изпраща представител. Представя писмено становище, с
което чрез своя пълномощник поддържа въззивната жалба и моли искът да бъде
уважен по изложените в исковата молба съображения, като цитира и съдебна
практика.
Въззиваемото дружество се представлява от
адв.К., който оспорва въззивната жалба и представя писмена защита, в която
излага съображения, че искът е неоснователен и правилно ЛРС го е отхвърил, като
моли решението на ЛРС да бъде потвърдено.
От събраните по делото
доказателства:гр.д.№336/19 г. на ЛРС, от становищата на страните, преценени
поотделно и в тяхната взаимна връзка и обусловеност съдът намира за установени
следните фактически обстоятелства:
От представеният
по делото договор кл.№41143/21.01.2013 г. съдът установява, че той е сключен
между „П.” АД-София в качеството му на продавач и „Е*****”ЕООД-Пловдив в качеството
на купувач, по силата на който първият продава на втория горива и други стоки и
услуги в своите бензиностанции с Т. марка „П.” на територията на страната, а
купувачът заплаща цената на стоките, като тези стоки се закупуват при условията
на отложено плащане и чрез използване на кредитни карти „Transcard Fleet”
за регистрация и авторизация на покупките.. В договора е дадена дефиниция на
понятията кредитна карта, оправомощено лице, транзакция, издател, ПИН, както и
правата и задълженията на страните по договора. В чл.5.7.1 страните са
договорили, че при подписване на договора купувача се е задължил да издаде и
предостави запис на заповед в полза на продавача, с който безусловно и
неотменимо се задължава да заплати сумата от 60 000 лв, представляваща
трикратния размер на месечния лимит, платими в случай на неизпълнение на
задълженията по договора, като този запис на заповед ще служи единствено за обезпечаване
изпълнението на задълженията на купувача по договора.
От приложеното
копие от изпъл.д***** на ЧСИ Т.Л.съдът установява, че е издадена заповед
№9403/26.09.2013 г. по ч.гр.д.№1579/13 г. по описа на РС-Пловдив, съгласно
която е разпоредено длъжниците „Е*****”ООД-Пловдив и Н.Н.П. *** да заплатят
солидарно на кредитора „П.”АД-София сумата 10 000 лв частично предявена
претенция от общо дължимата сума от 60 000 лв. дължима по запис на
заповед, издаден от първия длъжник на 21.01.13 г. и авалиран от втория с падеж
на предявяване, предявен за плащане на 21.01.2013 г. ведно със законната лихва
от 24.09.13 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 200 лв. ДТ за
производството. Посочено е, че вземането произтича от запис на заповед, който е
редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на кредитора
против длъжника. Разпоредено е да се издаде незабавно изпълнителен лист, като
на задната страна на заповедта е отбелязано, че такъв е издаден за сумата от
10 000 лв. на 30.09.2013 г. На база на този изпълнителен лист „П.”АД-София
е подал молба до ЧСИ-Т.И.Л. вх.№12278/7.10.2017 г. за образуване на
изпълнително дело срещу длъжниците „Е*****”ООД-Пловдив и Н.Н.П. ***, което е
образувано под .№20138200400283. Като изпълнителни способи са посочени запори
върху банкови сметки, МПС и възбрани върху недвижими имоти.На л.87 и сл. от
изпъл.дело са приложени уведомление, и
покана за доброволно изпълнение, адресирани до Н.П., от които се установява, че
връчителя не е могъл да връчи лично поканата за доброволно изпълнение, тъй като
Н.П. е напуснала адреса и е отпътувала за Англия, а живущият на адреса неин син
Ст.М. е отказал да получи поканата, адресирана до майка му. На л.118 и сл. от
изпъл.дело са приложени втора покана за доброволно изпълнение и уведомление, от
което се установява, че връчителят отново не е могъл да открие на адреса ищцата
и е залепено второ уведомление на 20.06.2015 г. на информационното табло на
адреса, след като се установило, че тя е в Ирландия и рядко пребивава в
България.
По изпълнителното дело е подадено искане вх.№01497/30.01.2017
г. от адв.Б., за запознаване с делото.
Следва второ искане от същия адвокат с вх.№21567/17.10.2018 г. отново за
запознаване с делото и молба с вх.№ с вх.№23100/8.11.2018 г., от адв. Б. в
качеството му на пълномощник на Н.П. за издаване на удостоверение, от което да
е вилно какви запори са наложени на длъжника.
От издаденото удостоверение №16235/12.22.2018 г. съдът установява, че
ЧСИ Луков е наложил запор върху МПС, собственост на П., а именно л.а. марка „Опел”
модел „****”2,0 рег. №РВ ***** ** с разпореждане от 22.05.2014 г.
От писмо рег.№103000-12306/26.07.19 г. л.57 от делото
съдът установява, че запорът е наложен на 2.06.2014 г.
С постановление за прекратяване от 14.03.2019 г. ЧСИ Т.Л.е
прекратил изпълнителното производство по изпъл.д.№***** на основание чл.433
ал.1 т.8 от ГПК с мотиви, че е изтекъл двугодишен срок от последното
изпълнително действие, поискано от взискателя. От приложеното на л.55
удостоверение от ЧСИ Л. се установява, че постановлението за прекратяване на
делото е влязло в закона сила на 25.03.2019 г, тъй като няма постъпили жалби
срещу същото, а то е съобщено чрез лицето Е.Х.на 18.03.2018/ вероятно печатна
грешка/ след като то е изпратено на 14.03.2019 г. чрез лицето Е.Х..
При
тези данни настоящата инстанция намира, че е сезирана с предявен отрицителен установителен иск с правно основание чл.124
от ГПК във вр.чл.439 от ГПК от Н.Н.П. *** против „П.”АД-Л. с искане да се да се
приеме за установено в отношенията между Н.Н.П. ЕГН ********** и ответното „П.”
АД с ЕИК ***** , че Н.Н.П. не дължи на „П.”
АД с ЕИК ***** следната сума 10 000
лв. дължима по запис на заповед от 21.01.2013 г., за която сума е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д.№15179/13 г. по описа на РС-Пловдив и е образувано
изпъл.д.№283/13 г. по описа на ЧСИ Т.Л.рег.№820 по КЧСИ, поради погасяване по
давност. В исковата молба ищцата заявява, че погасителната давност е изтекла в
хипотезата на чл.531 от ТЗ на 4.06.2017 г., тъй като последното изпълнително
действие по изпъл.д.№283/13 г. по описа на ЧСИ Т.Л.рег.№820 по КЧСИ е било
извършено на 2.06.2017 г, а именно запор на притежаван от нея лек автомобил.
Настоящата
инстанция счита, че съгласно разпоредбата на чл.531 от ТЗ, приложима и при
записа на заповед съобразно чл.537 от ТЗ, исковете срещу платеца на записа на
заповед се погасяват с 3 годишна давност, считано от падежа. Тази давност може
да бъде с по-дълъг срок от 5 години само в хипотезата на чл.117 ал.2 от ЗЗД-
ако вземането бъде съдебно признато.С установяване на вземането съобразно
чл.117 от ЗЗД започва да тече нова давност и тя е петгодишна, като за нейното
прекъсване е необходимо да се предприемат действия по принудително изпълнени по
смисъла на чл.116 б.”в” от ЗЗД. Според съдебната теория и практика заповедта по
чл.410 и чл.417 от ГПК и издадения изпълнителен лист нямат последиците на
съдебно решение за установяване на съществуването н вземането на кредитора по
смисъла на чл.117 ал.2 от ЗЗД. Подаването на заявление за издаване на
изпълнителен лист не води до промяна на давностния срок, с който се погасява
задължението, за което тези съдебни актове са издадени,-срокът на новата
погасителна давност съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет
на това производство по чл.417 и сл. от ГПК, като разпоредбата на чл.117 ал.2
от ЗЗД не намира приложение. В тази хипотеза изпълнителен лист се издава без да
се провежда исково производство, в което със сила на присъдено нещо да е
установено съществуването на вземането на кредитора, следователно вземането на
кредитора в този случай произтича от несъдебно изпълнително основание и
съществуването на вземането може да се оспорва, както по отношение на
действителността на основанието, така и относно погасяването му. Следователно
издаденият изпълнителен лист в тази хипотеза няма последиците на съдебно
решение за установяване на съществуването на вземането на кредитора по смисъла
на чл.117 ал.2 от ЗЗД и срокът на новата давност по чл.117 ал.1 от ЗЗД съвпада
с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство,
като разпоредбата на чл.117 ал.2 от ЗЗД не намира приложение. В казуса
вземането е с основание запис на заповед, същото не е съдебно признато по
смисъла на чл.117 от ЗЗД, поради което и настоящата инстанция приема, че
погасителната давност за задълженията по процесния запис на заповед, авалиран
от ищцата е 3 години. Тази погасителна давност започва да тече от момента на
настъпване на падежа на задължението, в случая при предявяване на плащането на
21.01.2013 г, каквито са данните по делото.
Погасителната
давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента:бездействие на
титуляра на правото и изтичането на определен период от време, като съгласно
чл.114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, като според ал.2 на същия член, ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало. В чл.116 б.”б” от ЗЗД е посочено, че давността се прекъсва с предявяване
на иск или възражение, като ако същите бъдат отхвърлени давността не се счита прекъсната,
а съгласно б.”в” от чл.116 от ЗЗД давността се прекъсва с предприема на
действия по принудително изпълнение.
Както
вече се посочи-по-горе подаването на заявление за издаване заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК не е част от исковия
процес и не прекъсва погасителната давност за вземанията. Датата на подаване на
заявлението би имало значение за прекъсване на погасителната давност само при
хипотеза, в която в срока по чл.415 от ГПК се предяви иск по чл.422 от ГПК за
установяване на вземания по заповедта и със влязло в сила съдебно решение този
иск бъде уважен, какъвто обаче не е настоящият казус. В този смисъл е и т.10 и
т.14 от ТР от ТР №2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на тези мотиви,
съдът приема, че в случая молбата на ответника за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист от 26.09.2013 г., издаването на изпълнителен
лист от 30.09.2013 г. не са прекъснали или спрели погасителната давност за
вземанията по записа на заповед. Същото се отнася и подаване на молбата за
образуване на изпълнително дело от взискателя на 7.10.2013 г. и за връчване на
призовката за доброволно изпълнение на 28.07.2014 г. при условията на чл.47
ал.1 от ГПК на ищцата. Давността се прекъсва с предприемането на което и да е
изпълнително действие, като в хода на принудителното изпълнение тя може да бъде
прекъсвана многократно. Такива действия са примерно изброени в т.10 от ТР
№2/26.06.2015 г. на ВКС по т.д.№2/13 г. като едно от тях е именно насочване на
изпълнението чрез налагане на запор /възбрана върху определена вещ, в случая
това е запор по отношение на МПС собственост на ищцата на датата 2.06.2014 г.
Това конкретно действие води до прекъсване на давността, но не и до спирането й,
като след това прекъсване започва да тече нова погасителна давност.
В казуса
по издадения на 30.09.2013 г. изпълнителен лист е образувано изпъл.дело на
7.10.2013 г. по искане на взискателя срещу длъжниците, посочени в изпълнителния
лист. С молбата са посочени и изпълнителните способи, като един от тях е именно
за запор на МПС-ва, собственост на длъжниците. Както вече се посочи по-горе
запорът е наложен на 2.06.2014 г., от когато по горните съображения започва да
тече нова 3 годишна давност, която безпрепятствено е изтекла на 2.06.2017 г.
Следва да се отбележи, че предприетите изпълнителни действия срещу солидарния
длъжник „”Е*****”ЕООД не са от естество да прекъснат погасителната давност на
задълженията на Н.П.. След като солидарните длъжници са обикновени другари,
прекъсването на погасителната давност по отношение на единия от тях не води до
прекъсване на погасителната давност на задълженията на другия длъжник-аргумент
от разпоредбата на чл.532 от ТЗ, а и от общата разпоредба на чл.125 от ЗЗД.
По
тези съображения настоящата инстанция приема, че по делото е установено, че
задълженията на ищцата П. към ответното дружество „П.” Ад-Л. за заплащане на
сумата 10 000 лв. са погасени по
давност, поради което и решението на ЛРС следва да бъде отменено като
неправилно и следва да се постанови друго, с което искът да бъде уважен като се
признае за установено в отношенията
между Н.Н.П. ЕГН ********** и ответното „П.” АД с ЕИК ***** , че Н.Н.П. не дължи на „П.” АД с ЕИК ***** следната сума 10 000 лв. дължима по
запис на заповед от 21.01.2013 г., за която сума е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№15179/13 г. по описа на РС-Пловдив и е образувано изпъл.д.№283/13 г. по
описа на ЧСИ Т.Л.рег.№820 по КЧСИ, поради погасяване по давност по предявения
иск с правно основание чл.124 от ГПК във връзка с чл.439 от ГПК.
При този изход от процеса и на основание чл.74 ал.1 от ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено за заплати всички сторени разноски от ищцата и за двете инстанции в размер на сумата 1309 лв. за първа инстанция и 200 лв.ДТ за втора инстанция. Освен това с оглед на това, че ищцата е ползвала адвокатска защита при условията на чл.38 ал.1 т.3 пред.2 и 3 от ЗА за втората инстанция и са представени писмени доказателства за това- договор за правна защита и съдействие от 28.10.2019 г. и удостоверение за правоспособност, настоящата инстанция намира, че следва да се определи заплащане на възнаграждение на адв.С.Л. *** размер на сумата 830 лв, определена съгласно Наредбата по чл.36 ал.2 от ЗА чл.7 ал.2 т.3.
Воден от горните мотиви съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло като неправилно съдебно
решение №387/20.09.2019 г. постановено по гр.д.№336/19 г. по описа на ЛРС
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения иск с правно основание чл.124 от ГПК във връзка с чл.439 от ГПК в
отношенията между Н.Н.П. ЕГН **********,*** и ответното „П.” АД с ЕИК ***** с
адрес и седалище гр.Л., х-л Л. ул.”Т.” №12, че Н.Н.П. ЕГН ********** не дължи
на „П.” АД с ЕИК ***** следната сума 10 000 лв. дължима по запис на
заповед от 21.01.2013 г., за която сума е издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д.№15179/13 г. по описа на РС-Пловдив и е образувано изпъл.д.№283/13 г. по
описа на ЧСИ Т.Л.рег.№820 по КЧСИ, поради погасяване по давност.
ОСЪЖДА „П.” АД с ЕИК ***** с адрес и седалище гр.Л.,
х-л Л. ул.”Т.” №12 да заплати на Н.Н.П. ЕГН **********,*** разноски по делото
за двете инстанции в размер на сумата 1509 лв.
ОСЪЖДА „П.” АД с ЕИК ***** с адрес и
седалище гр.Л., х-л Л. ул.”Т.” №12 да заплати на адв.С.Л. *** сумата
830 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.1 т.3
пред.2 и 3 от ЗА.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
2.