№ 11042
гр. София, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря ИННА Т. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Гражданско дело №
20241110143180 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба от АСВ, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. **********************,
представлявано от юрисконсулт КГ, срещу С. Т. С., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. *****************.
Ищецът АСВ твърди, че на 05.05.2023 г. е сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) между АТЕГ и АСВ. По силата на този
договор, вземането на АТЕГ, произтичащо от договор за потребителски
кредит № ******/01.11.2019 г., сключен със С. Т. С., е прехвърлено на АСВ.
Общите условия към договора за потребителски кредит съдържат клауза,
даваща право на кредитодателя да прехвърля правата си по договора на трето
лице. Длъжникът е уведомен за цесията. Ищецът посочва, че между АТЕГ и С.
Т. С. е сключен договор за потребителски кредит № ******/01.11.2019 г. за
сумата от 900 лева главница. Кредитополучателят се е задължил да върне
общата стойност на плащанията по кредита в размер на 1 075.62 лв.,
включваща договорна лихва в размер на 175.62 лв.. Кредитът е следвало да
бъде върнат на 10 равни месечни погасителни вноски до 01.09.2020 г.
Сочи се, че при забава се дължи законна лихва върху неплатената
главница. Начислена е лихва за забава в размер на 352.03 лева за периода от
02.12.2019 г. до датата на подаване на заявлението.
Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 от ГПК срещу С. Т. С., по което е образувано ч.гр.д. No 20074/2024
г. и е издадена заповед за изпълнение. Тъй като длъжникът е подал
възражение срещу заповедта за изпълнение, ищецът предявява настоящата
искова молба.
Ищецът моли съда да признае за установено по отношение на ответника,
1
че дължи сумите, присъдени в заповедта за изпълнение по ч.гр.д. №
20074/2024 г., а именно: 900.00 лв. главница, 175.62 лв. договорна лихва за
периода 01.12.2019 г. – 01.09.2020 г., 352.03 лв. обезщетение за забава от
02.12.2019 г. до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане.
Претендират се и сторените разноски по заповедното производство и в
настоящото производство
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника С. Т.
С., чрез адв. Н. К.. Ответникът оспорва изцяло исковата молба и счита, че
същата е неправилна поради нарушение на материалния и процесуалния
закон.
Ответникът възразява, че не е в договорни отношения с ищеца и не е
подписвал договор с него, нито е уведомяван за дълг към него. Твърди, че е
изплащал всички суми по сключени потребителски договори. Оспорва
дължимата сума и основанието, на което е предоставен кредита. Заявява, че не
е бил уведомен за договора за цесия, което е в нарушение на закона. Оспорва
да е получил кредита по описания договор, като липсва документ,
потвърждаващ усвояването му. Твърди наличие на порочна практика за
сключване и изменение на договори без уведомяване на потребителите.
Счита, че ищецът не е доказал претендираните суми по категоричен начин.
Ответникът навежда възражение за изтекла погасителна давност за
сумите, които са дължими на периодични вноски. Същото се отнася и за
дължимите лихви. Оспорва счетоводните вписвания като доказателство.
Ответникът счита, че договорът е нищожен, тъй като противоречи на
Закона за защита на потребителите (ЗЗПотр.). Твърди, че клаузи от договора са
неравноправни.
Моли съда да отхвърли предявените искове за главница, договорна лихва
и лихва за забава като недължими. Претендира присъждане на направените по
делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че
между ответника и АТЕГ е сключен договор за паричен заем №
******/01.11.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на
заемополучателя сума в размер на 900,00 лева. В договора бил посочен
годишен лихвен процент от 40,5515% и годишен процент на разходите (ГПР)
от 49,00%. Било уговорено, че сумата предмет на кредита ще бъде върната на
10 месечни вноски, първата от които на 01.12.2019г., а последната на
01.09.2020г. В чл. 5,6 от договора било прието, че заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 83,22 лв. месечно, видно от приложения
погасителен план, поради непредоставянето на посочено в общите условия
обезпечение.
Не се спори, а и от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по процесния договор не са извършвани никакви плащания
2
от страна на кредитополучателя. Вещото лице е изчислило, че ако към общите
разходи по кредита се включи и неустойката за липса на обезпечение (която по
своята същност е разход, свързан с кредита съгласно ), като реалният ГПР по
договора възлиза на 134,01%.
От приложение по делото Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (договор за цесия) се установява от приложените писмени
доказателства, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания от
05.05.2023 г. и подписано към него Приложение №1 от 13.01.2022 г.
заемодателят е прехвърлил вземанията си по договора, сключен със С. Т. С. на
ищеца заедно с всички привилегии и обезпечения.
Съгласно константната практика на ВКС изискването за съобщение от
страна на предишния кредитор е с цел да бъде избегнато двойно плащане от
длъжника. Възражение за несъобщаване или съобщаване от ненадлежно
упълномощено лице може да бъде наведено от длъжника само при
изпълнение на задължението към предишния кредитор, в противен случай то е
ирелевантно. Такава е и практиката залегнала в Решение № 173 от 15.04.2004
г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК съгласно което:“ Неизпълнението му не се
отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата
непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за
сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния
кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено
за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било установено,
че задължението за главница по договора за заем не е погасено.“ и в
Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о.,
ГК: “ Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само
ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.“
При така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира, че
предявените искове имат за предмет установяване на вземания, чийто
правопораждащ факт несъмнено е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне, като не са налице изключенията
по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява потребител - лице, което при сключването
на договор за потребителски кредит, действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.3 ГПК Съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.
В случая страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят
дължи заплащане на възнаградителна годишна лихва в размер на 40, 55 % от
главницата по кредита.
3
Разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по
тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС приема, че автономията на
волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните
клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави
е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските
сделки. Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава
на принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала
изискване чрез договорите да не се злоупотребява.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3то
ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може
законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено
чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото
право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване - аргументи от чл. 63 о т ЗЗД, чл. 302 от
ТЗ, чл. 307 от ТЗ и чл. 289 о т ТЗ. Преценката за нищожност на договорни
клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. Въпросът дали
договорената лихва е несъвместима с добрите нрави се решава конкретно за
всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не
само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока
на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за
лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по
договора, които евентуално биха имали значение за размера й. Нарушение на
нравствения императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено
за генериране на свръхпечалба.
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за 2021
г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
4
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В съдебната практика са
установени субективните критерии за накърняване на добрите нрави при
злепоставяне на чужди интереси с цел извличане на собствена изгода
(Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК и
Решение № 128 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2017 г., I г. о., ГК,
Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК,
Решение № 183 от 21.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 542/2018 г., I т. о., ТК),
които принципно съвпадат с хипотезите на надмощно положение на
специализиран на съответен пазар търговец над неинформиран потребител,
поради което за да е налице по-общ състав на опорочаване на сдЕ.та, се налага
да се установи другия обективен критерий на толкова значителна и явна
несъразмерност на стойностите на насрещните престации, че полученото от
зависимата или фактически подчинената страна да е толкова незначително, че
да има практически нулева стойност. Нарушение на нравствения императив би
имало само, ако възнаграждението е предназначено за генериране на
свръхпечалба.
Съдът намира, че тъй като договорът има ясно дефинирани насрещни
престации, едната от които е нищожна, то сключването на договора е
опорочено. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД, нищожността на отделни части от
договора не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните части. Следва да се държи
сметка, че не съществува правомощие на съда да се намеси в отношенията
между страните като замества една нищожна клауза с друга нормативна
разпоредба на закона.
При това положение настоящият състав намира, че договорът за кредит
е недействителен.
За пълнота следва да се посочи, че уговорената в чл. 8 от договора
неустойка по съществото не изпълнява функциите на неустойка по смисъла на
чл. 92 ЗЗД. Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи
неустойка на кредитора при неосигуряване на обезпечение, е уговорена във
вреда на длъжника и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Кредиторът, като професионалист,
е длъжен да направи преценка на възможността на кредитополучателя да
върне кредита, съответно да даде надлежно обезпечение на предоставения му
кредит. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не осигури
обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитора от изпълнение на
задължението му по чл. 16 от Закона за потребителския кредит и чл. 8 от
Директива 2008/48 и е опит за прехвърляне на същото в отговорност на
потребителя. В тежест на кредитора е да проучи предварително финансовото
състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по
договора за кредит най-късно към сключването му и да не допуска
предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последиците от неизпълнение на това
5
задължение на кредитора в патримониума на потребителя е в нарушение на
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Тази неустойка по съществото си представлява лихва и като такава
следва да се начислява към годишния процент на разходите по кредита,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и, ал. 2 ЗПК. На основание
чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
нищожни.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
При прибавяне на сумата по „неустойката“ към ГПР същият надвишава
изискуемите по закон пет пъти размера на законната лихва.
Въпреки че ищецът не претендира сумата по неустойката същата следва
да се вземе предвид, тъй като внесена сума е разпределена за погасяване на
клаузата за неустойка.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
От гореизложеното следа, основателен е единствено искът за главница.
Претендираният размер на главницата е 900,00 лева, като съгласно
заключението по съдебно-счетоводната експертиза ответникът не е извършвал
плащания по договора за потребителски кредит.
Ето защо следва да бъде уважен искът за сумата от 900 лева,
представляваща главница по договора за кредит, като исковете за заплащане
на договорна лихва в размер на 175,62 лв. и за обезщетение за забава в размер
на 352,03 лв. са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, тъй като при
недействителен договор потребителят не дължи такива разходи
По отношение на разноските.
С оглед изхода на спора, разноските следва да се разпределят съобразно
уважената и отхвърлената част от исковете. Общият размер на предявените
искове е 1427,65 лв. (900 + 175,62 + 352,03). Уважената част е 900,00 лв., което
представлява 63% от общата претенция.
Ищецът е направил разноски в заповедното производство в размер на
6
78,55 лв. и в исковото производство в размер на 428,55 лв. Ответникът следва
да му заплати 63% от тези суми, а именно 50,00 лв. за заповедното и 270,00 лв.
за исковото производство, или общо 320,00 лв.
Ответникът е представляван от адвокат, предоставил безплатна правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). На
основание чл. 38, ал. 2 ЗА, при отхвърляне на иска, ищецът дължи заплащане
на адвокатското възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от иска
(37%). С оглед материалния интерес, минималното адвокатско
възнаграждение е в размер на 442,77 лева за заповедното производство,
поради което ищецът следва да заплати на адв. Н. К. сума в размер на 163,82
лв. за заповедното производство. В исковото производство ответникът отново
е представляван от адв. Н. К., която е предоставила безплатна правна помощ
по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Доколкото материалния
интерес е идентичен, то ищецът следва да заплати на адв. Н. К. сума в размер
на 163,82 лв. за исковото произовдство.
Мотивиран от гореизложеното:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете предявени по реда на чл.
422, ал.1 ГПК че С. Т. С., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.
***************** ДЪЛЖИ на АСВ, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. **********************, сумата от 900,00 (деветстотин)
лева, представляваща чиста стойност на кредит по договор за потребителски
кредит № ****** от 01.11.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.04.2024 г.,
до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 20074/2024 г. на СРС, 66 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове за сумата от 175,62 (сто седемдесет и
пет лева и шестдесет и две стотинки) лева, представляваща договорна лихва
за периода от 01.12.2019г. – 01.09.2020г., и за сумата от 352,03 (триста
петдесет и два лева и три стотинки) лева, представляваща обезщетение за
забава, за периода от 02.12.2019 г. до датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК - 04.04.2024г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА С. Т. С., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на АСВ, ЕИК
****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50,00 лв. разноски в
заповедното производство и сумата от 270 лв., представляващи разноски,
направени в исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА АСВ, ЕИК ****, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Н. К. САК, с
л.н. ***********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, сумата от 163,82 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете за заповедното
производство и сумата от 163,82 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете за исковото
производство.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на
7
страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8