Р Е Ш
Е Н И
Е № 78
гр. Пловдив,
07.03.2019
год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито
заседание на тринадесети февруари две
хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Катя Митева, като разгледа докладваното от
съдията Костадинова в.т. дело № 758/2018 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 300 от 30.05.2017
година, постановено по т. дело № 722/2017 година по описа на Окръжен съд – П.,
е признато за установено по отношение на Е.Н.А., ЕГН **********,***, П.област, ул. „К.“ № 1, и
„Т. – З.и К.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***58, че запис на
заповед, издаден на 12.01.17 г. в гр. П.в полза на Е.Н.А. за сумата от 30 000
лева, платима на 31.05.17 год. с длъжник „Т. – З.и К.“ ООД и запис на
заповед, издаден на 03.04.17 г. в гр. П.в полза на Е.Н.А. за сумата от 30 000
лв., платима на 31.07.17 г., с длъжник „Т. – З.и К.“ ООД, са нищожни на основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.
38, ал.1, пр.първо от ЗЗД.
Признато е за установено по отношение на „Т. – З.и К.“ ООД ЕИК и И.Т., гражданин на И., в качеството му на
съдружник в същото дружество, че не съществува правото на вземане и самите
вземания, учредени в полза на Е.Н.А., инкорпорирани в запис на заповед, издаден
на 12.01.17 г. в гр. П.в полза на Е.Н.А. за сумата от 30 000 лв., платима на
31.05.17 г., с длъжник „Т. – З.и К.“ ООД и запис на заповед, издаден на
03.04.17 г. в гр. П.в полза на Е.Н.А. за сумата от 30 000 лв., платима на
31.07.17 г., с длъжник „Т. - З.и К.“
ООД.
Осъдени са Е.Н.А. и „Т. – З.и К.“ООД
да заплатят на И. Т., гражданин на И., направени по делото разноски в размер на
6 130 лв.
С решение № 519 от 08.10.2018 година, постановено по
реда на чл. 247 ал 1 от ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка
в решение № 300, постановено по т. дело № 722/2017 година по описа на ПОС,
както следва: вместо посочената дата на постановяването му – „30.05.2017
година“ да се чете „30.05.2018 година“.
И двете решения - първоначалното и решението за отстраняване
на очевидна фактическа грешка, са обжалвани с въззивни жалби от Е.Н.А. чрез
процесуалния й представител адвокат адвокат
Р.И..
Срещу решение № 300 от 30.05.2018
година, постановено по т. дело № 722/2017 година на ПОС е подадена въззивна
жалба с вх. № 19453/2018 година. В тази въззивна жалба са развити подробни
съображения за недопустимост, незаконосъобразност и неправилност на съдебното
решение, както и за допуснати съществени процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, които ще бъдат разгледани подробно от настоящия съдебен
състав в мотивите по-долу. Искането е за обезсилване на първоинстанционното
решение и прекратяване на производството, евентуално – за неговата отмяна и
постановяване на ново по същество, с което да се отхвърлят предявените искове. Жалбоподателката
Е.А. претендира присъждане на направените разноски пред първата и пред
въззивната инстанция.
С въззивна жалба вх. №
32885/09.11.2018 година Е.А. е обжалвала решението за отстраняване на
очевидната фактическа грешка - № 519 от 08.10.2018 година, постановено по т.
дело № 722/2017 година по описа на ПОС. Твърденията са, че не става дума за
очевидна фактическа грешка, която да може да бъде отстранена по предвидения в
чл. 247 ал. 1 от ГПК ред. Искането е за отмяна на обжалваното решение като
неправилно и необосновано.
Срещу двете въззивни жалби са
подадени писмени отговори от ищеца в първоинстанционното производство И.Т. чрез
процесуалния му представител адвокат И.П. с изразено становище за тяхната
неоснователност.
Страните не са направили
доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Съдът, съобразявайки оплакванията
във въззивната жалба, събраните по делото доказателства и доводите на страните,
приема следното:
Въззивните жалби са процесуално допустими, подадени са от лице, имащо правен интерес да обжалва, като
при подаването им е спазен срока по чл. 259 от ГПК.
Преди да пристъпи по същество към
разглеждане на оплакванията за
недопустимост и незаконосъобразност на постановеното от първоинстанционния съд
решение по съществото на спора,
настоящият съдебен състав ще се произнесе по основателността на въззивна жалба вх. № 32885/09.11.2018
година, подадена от Е.А. срещу решението за отстраняване на очевидната
фактическа грешка - № 519 от 08.10.2018 година, постановено по т. дело №
722/2017 година по описа на ПОС.
В решение № 300, постановено от
първоинстанционния съд по т. дело № 722/2017 година като дата на
постановяването е посочена 30.05.2017 година. Това е дата, към която делото още
не е било образувано – образуването му е на 29.11.2017 година. Последното
съдебно заседание по делото пред първата инстанция, в което е даден ход на
устните състезания и то е обявено за решаване, е 10.05.2018 година. От списъка
за изпратените на страните съобщения за изготвеното решение ведно с преписи от
същото е видно, че това е станало на 30.05.2018 година. Т.е. безспорно е, че
постановяването на съдебния акт е на 30.05.2018 година, а не както е посочено в
решението – 30.05.2017 година.
Спорният въпрос, въведен с въззивната
жалба на Е.А., е дали съдът е разполагал
с процесуалната възможност да поправи
погрешно посочената дата на съдебното решение по реда на чл. 247 ал. 1 от ГПК - като очевидна фактическа грешка. Според
настоящия съдебен състав отговорът на този въпрос е положителен. Безспорно е,
че е налице погрешно посочена дата, която не съвпада с действителната такава,
на която е постановен съдебния акт, т.е. налице е разминаване между
действителната дата и посочената такава, дължащо се на погрешно изписване. В
тази хипотеза също може да се приеме, че става дума да очевидна фактическа
грешка. В своята практика ВКС приема, че
и в случаите, когато има допусната техническа грешка при изписването,
процесуалният ред за отстраняването й е чл. 247 от ГПК - Решение № 199 от
15.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 153/2012 г., II г. о.; Решение № 63 от
29.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1260/2014 г., I т. о.
По изложените съображения съдът
намира, че постановеното в производството по чл. 247 от ГПК решение № 519 от 08.10.2018 година по т.
дело № 722/2017 година по описа на ПОС е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
По въззивна жалба с вх. № 19453/2018 година, подадена срещу решение № 300
от 30.05.2018 година, постановено по т. дело № 722/2017 година на ПОС :
Първата група оплаквания в тази
въззивна жалба касаят допустимостта на първоинстанционното решение и се свеждат
до това, че е постановено по нередовна искова молба, в обстоятелствената част
на която се съдържат неясни и противоречиви твърдения на ищеца, създаващи
затруднения за ответницата Е.А. да упражни в пълна степен правото си на защита
и нарушаващи принципа на равенство между страните. Поддържа се освен това, че
не е уточнена активната процесуална легитимация на ищеца и не са прецизирани
твърденията му, от които да се направи извод за наличие на правен интерес от
воденето на делото. Изложени са доводи за недопустимост на първоинстанционното
решение и поради това, че с втория диспозитив съдът се е произнесъл по искане
за установяване несъществуването на вземането както по отношение на ищеца И.Т.,
така и по отношение на търговското дружество „Т. – З.и К.“ ООД, без той да има правото
да представлява това дружество и да упражнява процесуалните му права.
Настоящият съдебен състав,
преценявайки първоначалната и допълнителната искови молби, подадени по т. дело № 722/2017 година по описа на ОС – П.намира следното:
По т. дело № 722/2017 година е
предявен иск от И.Т. против Е.Н.А. и „Т. – З.и К.“ ООД. При предявяване на иска
И.Т. е посочил, че го предявява в качеството си на съдружник в „Т. – З.и К.“
ООД. Съобразявайки конкретните обстоятелства, изложени в исковата молба, както
и формулирания петитум, съдът намира, че е безспорно, че искът се предявява от И.Т.
в лично качество, а посочването, че е съдружник
в ответното дружество е свързано с обосноваването на правния интерес от
предявяването на иска. Качеството „съдружник“ касае отношенията на И.Т.
с ответното търговско дружество и е свързано с наличието на правен интерес от
искането за прогласяване нищожността на двата записа на заповед, респ. от
предявяването на отрицателен установителен иск за несъществуването на вземането на Е.А. по тези записи на заповед, но не променя качеството му на физическо лице
в процесуалните отношения със съда при предявяването на иска. Единствената
процесуална възможност за участието на И.Т. като ищец по делото е в качеството
му на физическо лице, което не се променя от обстоятелството, че е посочено, че
той е съдружник в ответното дружество. Като съдружник в това дружество той не
би могъл да го представлява и да упражнява негови права, а има правен интерес и
процесуална възможност да упражнява само
своите собствени права.
Исковата молба, с която е сезиран
първоинстанционния съд, е предявена от И.Т. срещу двама ответници – Е.Н.А. и „Т.
– З.и К.“ ООД. В обстоятелствената част на същата е посочено, че ищецът И.Т. е съдружник
в дружеството – ответник и притежава 70
% от капитала му. Ответницата Е.А. притежава останалите 30% от капитала на
дружеството, като е и негов управител. Твърди се, че на 12.01.2017 година Е.А.
в качеството си на управител на „Т. – З.и К.“ ООД е подписала
на себе си като физическо лице запис на заповед за сумата от 30 000
лева. След това Е.А. като поемател по
този запис на заповед е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 т. 9 от ГПК по ч.гр. дело № 13972/2017 година
и такава и е издадена. На 03.04.2017
година по описания начин бил подписан и втори запис на заповед за сумата от
30 000 лева, въз основа на който била издадена заповед за незабавно изпълнение
по ч.гр. дело № 14839/2017 година на РС – П.. Въз основа на издадените по двете
дела заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове било образувано изпълнително
дело № 2017*0400735 по описа на ЧСИ Х.С.с рег. № *, с район на действие ОС – П..
Ищецът твърди, че двата записа на заповеди са нищожни на основание чл. 26 ал. 1
предложение първо от ЗЗД във вр. с чл.
38 ал. 1 от ЗЗД, тъй като са подписани от Е.А.
в качеството й на управител на „Т. – З.и К.“ ООД в нейна полза в
качеството й на физическо лице, т.е. в нарушение на забраната за договаряне сам
със себе си. Твърди се, че тъй като ищецът не
представлява ответното дружество, той не е разполагал с процесуална
възможност да подаде възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадените заповеди за
незабавно изпълнение и предприетите принудителни изпълнителни действия срещу
дружеството и единствената възможност за
защита на правната му сфера в качеството му на съдружник в това дружество била
чрез предявяването на исковете по настоящото дело. С исковата молба е
формулиран петитум за прогласяване нищожността на двата записа на заповед,
както и за признаване за установено на основание чл. 124 от ГПК по отношение на
„Т. – З.и К.“ ООД и И.Т. в качеството му на съдружник в това дружество, че не
съществува вземането на Е.А. по двата записа на заповед, издадени от „ Т. – З.и
К.“ ООД в полза на Е.А. – от 12.01.2017 година за сумата от 30 000 лева,
платима на падеж 31.05.2017 година и от 03.04.2017 година за сумата от 30 000 лева с падеж
31.07.2017 година.
При така изложените обстоятелства
и формулирани искания настоящият съдебен състав намира, че единственото
основателно оплакване, което се поддържа и във въззивната жалба, касаещо
допустимостта на предявените искове, е свързано с предявяването на отрицателния
установителен иск по чл. 124 от ГПК
освен от името на И.Т. и от името на „Т. -
З.и К.“ ООД, доколкото е поискано да се установи несъществуването на
вземането на Е.А. по двата записа на заповед по отношение освен на И.Т. и на „Т.
– З.и К.“ ООД. И.Т. в качеството си на съдружник в ответното дружество, макар и
притежаващ мажоритарния дял от капитала му – 70%, не разполага с
правомощия да го представлява и да
предявява от негово име искове за защита на правата му. Съгласно разпоредбата
на чл. 141 ал. 1 и ал. 2 от ТЗ правото да управлява и да представлява дружеството
принадлежи на неговия управител, в случая на Е.А.. В този смисъл искането да се
приеме за установено несъществуването на вземането на ответницата Е.А. и по отношение на „ Т. – З.и
К.“ООД е недопустимо, респ. недопустимо е и постановеното решение в тази му част
и същото следва да бъде обезсилено, а производството по делото по предявения
иск от името на „Т. – З.и К.“ ООД следва да се прекрати. Това производство е
недопустимо и поради факта, че търговското дружество участва в процеса като
ответник наред с Е.А. по предявените искове, а да се допусне предявяване на
иска по посочения начин би означавало „Т. – З.и К.“ ООД да има едновременно
качеството и на ищец, и на ответник по предявения отрицателен установителен иск
по чл. 124 ал. 1 от ГПК.
Що се отнася до допустимостта на
исковете, предявени от името на И.Т., съдът намира, че те са допустими.
Безспорно е, че интересите на И.Т. като съдружник в ответното дружество се
засягат от двата процесни записа на
заповед и предприетото по издадените въз
основа на тях заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове
принудително изпълнение. Става дума за изпълнение срещу имуществото на
търговско дружество, което макар и да не
е насочено директно срещу имуществената сфера на И.Т., рефлектира върху нея с
оглед качеството му на съдружник в това дружество. Икономическият смисъл на
участието в ООД е получаването на
дивидент, т.е. потенциалната възможност
за съдружника да придобие право на вземане от реализираната печалба.
Принудителното изпълнение, насочено срещу имущество на дружеството, би
рефлектирало и върху имуществените права на съдружника, тъй като се отразява на
правото му на участие в разпределение на печалбата /право
на дивидент/, за чието възникване е
необходимо ООД да приключи годината на
печалба, както и на правото му на ликвидационен дял при евентуално решение за
прекратяване на дружеството.
Налице е правен интерес за ищеца
като съдружник в ответното дружество както от предявяването на иска за
прогласяване нищожността на двата записа на заповед, така и от предявяване на
отрицателния установителен иск за установяване несъществуването на вземането на
Е.А. от „Т. – З.и К.“ ООД, което е предмет на предприетото принудително
изпълнение. Ищецът сам преценява вида и интензитета на търсената от него
защита, като не съществува процесуална пречка за предявяването и на двата иска,
с които е сезиран съда, при наличие на правен интерес за ищеца. С решението по първия
иск се създава сила на пресъдено нещо по въпроса за валидността на записите на
заповед, а с втория – за несъществуването на вземането на Е.А. от ответното
дружество.
Неоснователно е и възражението за
недопустимост на исковете поради съществуващата възможност за съдружника да се
защити с предявяването на исковете по чл. 71 от ТЗ и чл. 74 от ТЗ. В случая не
са изложени обстоятелства и не са представени доказателства за проведено общо
събрание на дружеството, респ. за взети решения за издаването на записите на
заповед и снабдяването въз основа на тях със заповеди за изпълнение и
изпълнителни листове, за да се приеме, че ищецът е разполагал с възможността да
предяви иск по чл. 74 от ТЗ. Твърди се и се установява, че Е.А. е предприела в своя полза като физическо лице описаните
действия в качеството си на управител и представляваща ответното дружество.
Искът по чл. 71 от ТЗ касае защита на членство или отделни членствени права,
накърнени от органи на дружеството. Възможността за предявяване на такъв иск не
изключва възможността при наличие на правен интерес съдружникът в дружеството
да предяви и искове като тези по настоящото дело. В случая такъв правен интерес
е налице и съдът изложи мотиви за това по-горе.
Втората група доводи във въззивната
жалба касаят незаконосъобразността на първоинстанционното решение. Те са свързани с неправилност на изводите на
съда за нищожност на процесните записи
на заповед на основание чл. 26 ал. 1 във връзка с чл. 38 ал. 1 предложение
първо от ЗЗД, според която разпоредба представителят не може да договаря от
името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той
също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това.
От събраните по делото
доказателства е безспорно, че Е.А. е вписана като управител на ответното
дружество „Т. – З.и К.“ ЕООД в Търговския регистър от 15.07.2008 година до настоящия момент.
Към момента, в който са издадени
процесните два записа на заповед – на 12.07.2017 година и на 03.04.2017 година
тя е била управител на „Т. – З.и К.“ ООД
– издател и ги е подписала в това си качество. Поемател по двата записа
на заповед е Е.А. в качеството си на
физическо лице.
Съобразявайки конкретните
оплаквания и доводи от въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира
следното:
Вярно е, че волята на органния
представител на ответното дружество не е воля на субект, различен от
юридическото лице, а воля на самото дружество,
с оглед изрично предоставените му правомощия по чл. 141 ал. 1 и ал. 2 от ТЗ. Предоставените на управителя на ООД по силата
на закона представителни функции / а не пълномощия по смисъла на общите
разпоредби на гражданското право/, са свързани с осъществяването на търговската
дейност на дружеството и с участието му в търговския оборот. В чл. 141 ал.
2 изречение трето от ТЗ / като и в чл.
235 ал. 4 от ТЗ, отнасяща се до
акционерните дружества/, е уредена по законодателен път непротивопоставимост на
въведените с дружествения договор или по решение на общото събрание ограничения
в представителните функции на
дружествените органи именно
поради необходимостта да бъде гарантирана сигурността на търговския
оборот, включително в съответствие с изискванията на европейското
законодателство. По този начин се гарантират интересите на трети лица,
участващи в търговския оборот, на които вътрешните отношения в търговското
дружество са чужди. При изразяване на воля
за сключване на сделката от едно и също физическо лице в качеството му
на управител на две различни търговски
дружества, всяко от тях представлява
самостоятелно обособен правен субект и поради това е външно за отношенията
между другото търговско дружество и неговия управител. По тази причина
забраната по чл. 38 ал. 1 предложение второ от ЗЗД се изключва от специалните
норми на чл. 141 ал. 2 изречение трето и чл. 235 ал. 4 от ТЗ. По отношение на двете търговски дружества –
страни по сделката и на всички останали трети лица сделката поражда действие, а
евентуалните вредоносни последици за дружествата – страни по сделката от действията на управителя се
уреждат по правилата на чл. 145
от ТЗ за ООД и чл. 240 от ТЗ за АД.
С т. 2 на ТР № 3/15.11.2013 година по т. дело № 3/2013 година на ОСГТК на ВКС е прието, че към
органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска
сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, не се
прилага забраната на чл. 38 ал. 1 ЗЗД. Това разрешение касае само
хипотезата на чл. 38 ал. 1 предложение второ от ЗЗД, при която едно и
също лице е органен представител на две търговски дружества и в това си
качество ги представлява при сключването на сделката. Разрешението, дадено от
ВКС по задължителен за съдилищата начин – с цитираното тълкувателно решение, е
неприложимо в хипотезата на чл. 38 ал. 1 предложение първо от ЗЗД - когато управителят на търговско дружество
сключва договор от негово име със самия себе си в качеството на физическо лице.
Пред такава хипотеза сме изправени по настоящото дело, доколкото процесните два
записа на заповед са издадени от името на „ Т. – З.и К.“ ООД чрез управителя Е.А.
в полза на самата Е.А. като поемател – физическо лице.
Правоотношението между търговското
дружество и неговия управител възниква
по силата на овластяване – с договор за възлагане на управление съгласно чл.
141 ал. 7 от ТЗ, който се сключва след решение на Общото събрание и се
урежда по правилата на договора за поръчка по ЗЗД. Правилно е посочено във въззивната жалба, с
която е сезиран настоящия съдебен състав, че представителната власт на
управителя не възниква нито от разпоредбата на закона, нито чрез упълномощаване
по чл. 36 от ЗЗД. Отношенията между дружеството и управителя му като физическо лице обаче са отношения между
представляван и представител, доколкото управителят действа от името и за
сметка на дружеството, придобива права и поема задължения, възникващи направо
за дружеството, както е и в случаите при
пълномощие съгласно разпоредбата на
чл. 292 ал. 1 от ЗЗД. При сключването на сделка със самия себе си като
физическо лице управителят действа в свой собствен интерес, а не в интерес на
търговско дружество, участник в търговския оборот. Поради това в тази хипотеза
са приложими общите гражданскоправни разпоредби, включително установената в чл.
38 ал. 1 предложение първо от ЗЗД забрана да договаря от името на
представлявания лично със себе си.
В този смисъл е и
непротиворечивата съдебна практика – решение № 14 от 27.01.2017 година на ВКС
по т. дело № 1453/2014 година на второ т.о.; решение № 217 от 10.03.2016 година
на ВКС по т. дело № 2296/2015 година на първо т.о.
По изложените съображения съдът
намира, че първоинстанционното решение в частта, с която е прогласена
нищожността на двата записа на заповед
на основание чл. 26 ал. 1 предложение първо от ЗЗД поради това, че са
подписани в нарушение на чл. 38 ал. 1 предложение първо от ЗЗД, е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Прогласяването на нищожността на
записите на заповед обуславя и основателност на предявения отрицателен
установителен иск за несъществуването на вземането на Е.А. от „Т. – З.и К.“ ООД
въз основа на прогласените за нищожни записи на заповед.
По изложените съображения
настоящият съдебен състав намира, че следва да потвърди първоинстанционното
решение с изключение на частта, в която
отрицателния установителен иск е уважен и по отношение на „Т. – З.и К.“
ООД, а не само по отношение на ищеца И.Т.. В тази част решението следва да бъде
обезсилено като недопустимо по изложените по-горе съображения.
Съобразявайки крайния изход на
спора – основателност и на двата иска, предявени от И.Т. против ответниците Е.А.
и „Т. – З.и К.“ ООД и искането за разноски, съдът намира, че такива се дължат
на И.Т. за въззивната инстанция. Общият размер на направените разноски, видно
от представения списък по чл. 80 от ГПК и приложените доказателства е 4536
лева, от които 4476 лева адвокатско възнаграждение с ДДС и 60 лева пътни
разходи. Направени са възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение
и недължимост на пътните разноски, които според настоящия съдебен състав са
неоснователни. По делото е осъществена от адвокат И.П. *** процесуална защита и
съдействие на И.Т. по два обективно съединени иска, всеки с цена 60 000
лева. Минималният размер на адвокатското възнаграждение по всеки един от тях,
определен съобразно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, е 2330 лева, или общо 4660 лева. С дължимия ДДС
тази сума става 5592 лева. Претендираният размер на адвокатското възнаграждение
е по-нисък – 4476 лева и следва да бъде
присъден изцяло. Пътните разходи за придвижването на процесуалния представител на И.Т.
от С.до П.и обратно също са разноски, свързани с производството по делото и
жалбоподателката дължи тяхното заплащане. От представения фискален бон се
установява, че заплатеното гориво е на стойност 60 лева и тази сума също следва
да бъде присъдена като разноски.
По изложените съображения П.ският
апелативен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 300 от 30.05.2018 година, постановено по т. дело № 722/2017 година по описа
на Окръжен съд – П./ в което с решение № 519/08.10.2018 година е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка досежно годината на постановяване/, В
ЧАСТТА, С КОЯТО е признато за установено по отношение на „Т. – З.и К.“ ООД,
ЕИК *, че не съществува правото на
вземане и самите вземания, учредени в полза на Е.Н.А., ЕГН **********, инкорпорирани
в запис на заповед, издаден на 12.01.17 г. в гр. П.в полза на Е.Н.А. за сумата
от 30 000 лв., платима на 31.05.17 г., с длъжник „Т. – З.и К.“ ООД и запис на
заповед, издаден на 03.04.17 г. в гр. П.в полза на Е.Н.А. за сумата от 30 000
лв., платима на 31.07.17 г., с длъжник „Т. -
З.и К.“ ООД и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 300 от 30.05.2018 година, постановено по т. дело № 722/2017
година по описа на Окръжен съд – П./ в което с решение № 519/08.10.2018 година
е допусната поправка на очевидна фактическа грешка досежно годината на
постановяване/ В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 519 от 08.10.2018 година,
постановено по т. дело № 722/2017
година по описа на Окръжен съд – П.по реда на чл. 247 ал 1 от ГПК, с което е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в решение № 300 , постановено по
т. дело № 722/2017 година по описа на ПОС, като е посочено, че вместо вписаната дата на постановяването му –
„30.05.2017 година“ следва да се чете „30.05.2018 година“.
ОСЪЖДА Е.Н.А.,
ЕГН ********** и „Т. – З.и К.“ООД, ЕИК *, да заплатят на И. Т., гражданин на И., роден на *** година, притежаващ
паспорт тип ******, със съдебен адрес ***,
офис 2, адвокат И.П., направените
разноски пред въззивната инстанция в общ размер на 4536 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.