Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, №………………/27.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на девети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Антоанета Луканова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело № 8088 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба подадена от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу решение №
77674/28.03.2019 г. постановено по гр.д.
№ 54130/2018 г. по описа на СРС, 51 състав, в частта,
с която са отхвърлени исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за горницата над 3,40 лева до
претендираните 209,83 лева, представляващи лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия /ТЕ/ и за периода от
16.09.2015 г. до 14.09.2017 г. и за сумата 10,54 лева – мораторна лихва върху
сумата представляваща възнаграждение за таксата дялово разпределение /61,60
лева/ –за периода от 16.09.2015 г. до 26.10.2017 г.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Б.Б.“ ООД.
В установителната част решението е
влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното
решение е постановено при нарушение на закона. Сочи, се че ищецът е предоставял
ТЕ при наличие на облигационни отношения по договор за предоставяне на ТЕ при
ОУ, съгласно които ответника е дължал лихва за забава след изтичане на срока за
плащане съобразно приложимите за съответникя период ОУ. Иска се отмяна на
решението в обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като въззивният
съд препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК, като във връзка с
възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните
съображения:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да проведе пълно и
главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна връзка и
количеството и цената на доставената на насрещната страна топлинна енергия за
процесния период. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и
размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
Районният съд правилно е установил
фактическата обстановка по делото.
По делото е установено, че процесният
имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесният апартамент/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. С оглед
доводите на въззивника, изложени във въззивната жалба настоящият съдебен състав
приема, за безспорно, че между страните в процесния период са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените
в него права и задължения.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не
е предвидено изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на
чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в
сила, тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
За процесния период 01.05.2014 г.-
30.04.2017 г. са действали различни ОУ на дружеството ответник уреждащи
отношенията между страните.
По отношение на задълженията за по – голямата част от процесния период
приложение намират общите условия на топлопреносното дружество, приети с
решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКВР, в сила от 12.03.2014 г. /приложими за
процесния период от м.05.2014 г. – м.07.2016 г. вкл./ В раздел IX от
горепосочените Общи условия са уредени въпросите свързани със заплащането на
топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2
от Общите условия след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В разпоредбата на чл. 33,
ал. 4 от Общите условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва, само за задължения по чл. 32, ал. 2 и то само
в случай, че същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2, т.е. с цитираната
разпоредба възникването на задължения за обезщетение за забава върху вземането
за потребено количество топлинна енергия е поставено под условия, доказването
на сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в настоящото
производство. По делото не са представени доказателства за сбъдване на
условието по чл. 33, ал. 4 от обвързващите страните по спора Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с
Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“
ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, поради което и
предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД с
предмет обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода дължима
върху цената на доставена и незаплатена топлинна при действие на ОУ от 2014 г. се явява
неоснователен.
Както правилно е посочил СРС по време
на исковия период обаче, са влезли в сила Общите условия, одобрени с решение №
ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, влезли в сила в край на месец юли 2016 г.
/приложими за периода от м.08.2016 г. до м.04.2017 г./. Съгласно чл. 33, ал. 4
от Общите условия от 2016 г., продавачът начислява лихва за забава само върху
задълженията по чл. 32, ал. 3 от същите общи условия, т. е само върху сумите по
изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия следва да
бъдат заплатени в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят.
Видно от представените съобщения към фактури при действието на общите условия
от 2016 г. е фактура от **********/31.07.2017 г. задължението по която за периода
01.05.2016г-30.04.2017 г. е 291,62 лева. За заплащането на тази сума ответникът
е изпаднал в забава едва след изтичане на 45 дни, следователно изпада в забава
за периода от 16.09.2017 г. до 26.10.2017 г., като дължимата лихва за забава
изчислена по реда на чл. 162 от ГПК се равнява на 3,40 лева,както е посочил и
СРС. Правилно е уважена претенцията за лихва върху главницата за ТЕ само за
периода от 16.09.2017 г. до 26.10.2017 г. за стойността от 3,40 лв. и е
отхвърлена за разликата до пълния претендиран размер от 209,83 лева и за
периода от 16.09.2015 г. до 14.09.2017 г.
На
следващо място, по отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради
което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото
не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на
това задължение от дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което
акцесорната претенция за сумата от 10,54
лв. се явява неоснователна и решението на СРС, макар и по други съображения
следва да бъде потвърдено.
В обобщение, поради неоснователността
на възраженията, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният
съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
При този изход на спора право на
разноски има въззиваемата страна, която обаче не е направила искане в такъв
смисъл, поради което не следва да ѝ се присъждат разноски.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
77674/28.03.2019 г. постановено по гр.д.
№ 54130/2018 г. по описа на СРС, 51 състав, в обжалваната
част.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Б.Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.