№ 3735
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20251100501864 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 3967 от 05.03.2024 г., постановено по гр. д. № 57845/2021 г. по описа на
СРС, 123- ти състав, Комисия за финансов надзор е осъдена да заплати на И. Б. М. сумата от
49399 лв. – парично обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно задържане
на трудова книжка № 1142, издадена на 06.04.2010 г., серия Т № 536392, в периода от
29.10.2018 г. до 11.07.2019 г., на основание чл. 226, ал. 2 КТ, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 07.10.2021 г. до окончателното й плащане.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Комисия за
финансов надзор с излагане на съображения за неправилност на първоинстанционното
решение. Твърди се, че по делото не е установено незаконно задържане на трудовата
книжка, тъй като са събрани доказателства, че ищецът е бил поканен по телефона още на
06.11.2018 г., за да получи същата. В тази връзка се навежда, че ако ищецът е претърпял
вреди, то те са съпричинени от него. Посочва се, че ищецът не е навел твърдения да е бил
възпрепятстван в упражняване на трудовите си права поради задържането на трудовата му
книжка, като същият не е доказал и настъпването на вреди, които да са в причинно-
следствена връзка с незаконното задържане. Моли се съдът да отмени обжалваното решение
и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца И. Б.
1
М., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
Причинените на работника или служителя вреди в резултат на незаконно задържане
на трудовата книжка подлежат на обезщетяване съгласно чл. 226, ал. 2 КТ при наличие на
следните предпоставки: 1./ прекратено трудово правоотношение; 2./ незаконно задържане на
трудовата книжка на работника или служителя; 3./ наличие на причинени вреди и 4./
причинна връзка между незаконното задържане на трудовата книжка и причинените вреди
/така т. 2 от ТР № 1 от 02.12.20219 г. по т. д. № 1/2019 г. на ОСГК на ВКС/.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представената по
делото заповед № Р-07-575/25.10.2018 г., издадена от председателя на КФН, се установява,
че съществуващото между страните трудово правоотношение, по силата на което ищецът е
изпълнявал длъжността „директор“ на дирекция „Информационни технологии“, е
прекратено на 25.10.2018 г. на основание чл. 331, ал. 2 КТ – по предложение на работодателя
срещу обезщетение.
Между страните във въззивното производство не се спори, че трудовата книжка на
ищеца № 1142, издадена на 06.04.2010 г., серия Т, № 536392 е съхранявана от него, поради
което същият със заявление, входирано в КФН на 29.10.2018 г., я е предоставил на
работодателя ответник, за да бъде оформена, т. е. работодателят да впише данните, свързани
с прекратяването на трудовото правоотношение. В заявлението си ищецът не е декларирал
писмено волята си трудовата книжка да му бъде предадена чрез друго лице или по пощата.
От писмо с изх. № 92-00-471/04.07.2019 г. на председателя на КФН се установява, че
ищецът е бил писмено поканен да се яви в сградата на КФН, за да получи трудовата си
книжка. Писмото е получено от ищеца на 11.07.2019 г., видно от приложеното по делото
известие за доставяне, като между страните не е спорно, че още в същия ден ищецът е
получил лично трудовата си книжка.
Съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1 от 02.12.2019 г. по т. д. № 1/2019 г. на ОСГК
на ВКС при прекратяване на трудовото правоотношение съгласно чл. 350, ал. 1 КТ /в
2
приложима редакция изм., ДВ, бр. 100 от 1992 г., в сила от 01.01.1993 г./ и чл. 6, ал. 3 от
Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /НТКТС, в приложима редакция ДВ, бр. 48
от 13.06.2006 г./ за работодателя възникват две задължения – да впише данните, свързани с
прекратяването и да предаде трудовата книжка на работника или служителя. Двете
задължения са свързани и обусловени. Изпълнението им следва да е „незабавно”, т. е.
веднага, бързо, без отлагане, което означава в деня на прекратяване на трудовото
правоотношение. Този срок за предаване на трудовата книжка при прекратяване на
трудовото правоотношение е императивно определен. Доколкото точното /в срок/
изпълнение на задължението за предаване е в пряка зависимост от точното /в срок/
изпълнение на задължението за вписване на данните в трудовата книжка, за да е възможно
изпълнение, трудовата книжка трябва да е при работодателя в деня на прекратяване на
трудовото правоотношение. Ако работникът или служителят предаде трудовата си книжка
на работодателя след деня на прекратяване на трудовото правоотношение, какъвто е и
процесният случай, задълженията на работодателя да я оформи и предаде ще станат
изискуеми в деня, в който тя му е предадена. Ако по някаква причина работодателят не
изпълни в същия ден задълженията си, той изпада в забава. Ето защо, в разглеждания
случай ответникът е дължал предаване на оформената трудова книжка на ищеца в деня, в
който същата му е била предоставена от служителя, а именно на 29.10.2018 г., и като не е
изпълнил това си задължение в посочения ден, е изпаднал в забава.
Според разясненията на т. 1 от ТР № 1 от 02.12.20219 г. по т. д. № 1/2019 г. на ОСГК
на ВКС, за да се освободи работодателят от последиците на забавата си, той следва да
изпълни процедурата по чл. 6, ал. 3 НТКТС /в приложима редакция ДВ, бр. 48 от 13.06.2006
г./, като съобщи на работника или служителя с писмо с обратна разписка кога следва да се
яви, за да получи лично трудовата си книжка. В процесния случай ответникът е изпълнил
процедурата по чл. 6, ал. 3 НТКТС /в приложима редакция ДВ, бр. 48 от 13.06.2006 г./, като е
поканил ищеца писмено да получи трудовата си книжка едва на 11.07.2019 г. Следователно
за исковия период – 29.10.2018 г. – 11.07.2019 г., ответникът е бил в забава досежно
изпълнението на задължението си по чл. 350, ал. 1 КТ /в приложима редакция изм., ДВ, бр.
100 от 1992 г., в сила от 01.01.1993 г./.
Настоящата инстанция не споделя възраженията на ответника, че съобщаването по
телефона на ищеца, че трудовата му книжка е оформена и същият следва да се яви, за да я
получи, е достатъчно, за да се освободи работодателят от последиците на забавата. Това е
така, защото процедурата, регламентирана в чл. 6, ал. 3 НТКСТ /в приложима редакция ДВ,
бр. 48 от 13.06.2006 г./, е императивна, като в нея изрично е посочен и способът, по който
работодателят следва да уведоми работника или служителя кога следва да се яви, за да
получи лично трудовата си книжка, а именно чрез изпращане на писмо с обратна разписка.
Следователно устното уведомяване, макар и отразено в констативен протокол, какъвто е
представен по настоящото дело, не представлява по своето естество надлежно изпълнение
на императивната процедура по чл. 6, ал. 3 НТКСТ /в приложима редакция ДВ, бр. 48 от
13.06.2006 г./ и не може да обоснове извод за освобождаване на работодателя от
3
последиците на забавата.
Предвид изложеното, в приложение на разрешението по т. 2 на ТР № 1 от 02.12.2019 г.
по т. д. № 1/2019 г. на ОСГК на ВКС следва да се възприеме изводът, че трудовата книжка на
ищеца е била незаконно задържана по смисъла на чл. 226, ал. 2 КТ за исковия период –
29.10.2018 г. – 11.07.2019 г., поради което за ответника възниква задължение за заплащане на
обезщетение по чл. 226, ал. 3, изр. второ КТ.
Неоснователни се явяват доводите на ответника, че ищецът не е доказал настъпването
на вреди, които да са в причинно- следствена връзка с незаконното задържане. Това е така,
защото в хипотезата на чл. 226, ал. 3, изр. второ КТ законът презумира настъпилите от
незаконното задържане вреди от препятстване на работника или служителя да постъпи на
работа при друг работодател и да реализира трудов доход; същите са нормативно
определени и работникът или служителят дължи доказване единствено на базата, на която се
изчисляват вредите. Тъй като презумпцията е оборима, ако работодателят твърди, че в
периода на задържане на трудовата книжка работникът или служителят е реализирал
социално осигурен доход, в негова тежест /на работодателя/ е да установи това
обстоятелство, както и размера на реализирания доход /в този смисъл решение № 519 от
09.01.2012 г., постановено по гр. д. № 1741/2010 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 606 от
27.09.2010 г., постановено по гр. д. № 908/2009 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 38 от
29.03.2011 г., постановено по гр. д. № 1276/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 133 от
25.06.2020 г., постановено по гр. д. № 2734/2018 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50052 от
26.04.2023 г., постановено по гр. д. № 2204/2022 г. на ВКС, III г. о.; решение № 335 от
07.07.2003 г., постановено по гр. д. № 3118/2001 г. на ВКС, III г. о./. В разглеждания случай
не се установява, че в исковия период ищецът е реализирал социално осигурен доход.
Напротив, от представените по делото писмени доказателства /писмо с изх. № 37-00-
29#1/25.03.2022 г., справка за актуално състояние на действащи трудови договори за
ЕГН/ЛНЧ ********** за период от 29.10.2018 до 11.07.2019 г., писмо с вх. № 04-3-
5/12.11.2021 г./ е видно, че в периода 29.10.2018 г. – 11.07.2019 г. ищецът не е сключвал
трудови и/или граждански договори, съответно не е бил и социално осигурен. Едва на
23.07.2019 г., след връщане на процесната трудова книжка същият е бил назначен по
служебно правоотношение в Министерството на здравеопазването. Следователно
въззивникът ответник не е изпълнил възложената му доказателствена тежест да обори
презумпцията за настъпване на вреди от незаконното задържане на трудовата книжка.
Твърденията на ответника, че ищецът притежава и други трудови книжки, освен
процесната, като в тях е отразен професионалният му опит и поради това не е бил
възпрепятстван да започне нова работа, се навеждат за първи път пред въззивната
инстанция, поради което се явяват преклудирани. Все пак за пълнота настоящият съдебен
състав намира за необходимо да посочи, че дори и работникът или служителят да притежава
повече от една трудова книжка, това обстоятелство само по себе си не освобождава
работодателя от задължението му по чл. 350, ал. 1 КТ /в приложима редакция изм., ДВ, бр.
100 от 1992 г., в сила от 01.01.1993 г./, както и от отговорността му по чл. 226, ал. 3, изр.
4
второ КТ, доколкото законодателят не е разграничил изрично случаите на незаконно
задържане на трудова книжка, когато тя е единствената притежавана от работника или
служителя, от случаите на незаконно задържане на трудова книжка, когато тя не е
единствената притежавана от работника или служителя. Следователно работодателят ще
носи отговорност на основание чл. 226, ал. 3, изр. второ КТ във всички случаи, без значение
дали незаконно задържаната трудова книжка се явява единствена за работника или
служителя. Освен това, по делото не се установява, че в някоя от другите притежавани от
ищеца трудови книжки е бил отразен целият му професионален опит.
Между страните във въззивното производство не е формиран спор относно размера
на дължимото обезщетение за незаконното задържане на процесната трудова книжка, поради
което и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269, изр. II ГПК, въззивният съд не
разполага с правомощия да го измени без изрично наведени доводи в този смисъл.
Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с
предявената искова претенция, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК,
съдът приема, че решението на СРС следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
1 800 лева. Съдът намира своевременно направеното от страна на въззивника възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за неоснователно с оглед на
обстоятелството, че размерът на последното кореспондира с фактическата и правна
сложност на делото, както и с реално извършената от адвоката работа. Ето защо,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата в размер на 1 800 лева,
представляваща разноски за въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3967 от 05.03.2024 г., постановено по гр. д. №
57845/2021 г. по описа на СРС, 123- ти състав
ОСЪЖДА Комисия за финансов надзор, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Будапеща“ № 16 да заплати на И. Б. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул.
**** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 1 800 лева, представляваща разноски
за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС при условията на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6