О П Р
Е Д Е Л Е Н И Е-112
Гр.В.
.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Видинският
окръжен съд гражданско отделение в закрито заседание на ………………………….ноември две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател : Г. Й.
Членове :1.
2.
при
секретаря ....................................................................
и с участието на прокурора.....................................................................
изслуша
докладваното от съдията Й. т. дело № 61
по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
В срока за произнасяне след извършена служебна
проверка в деловодството на Окръжен съд-В. съдът констатира ,че срещу Г.Н.Г.
–трето лице помагач на страната на ответника е внесен обвинителен акт в Окръжен
съд-В. и образуваното НОХД №171/2020 г. е насрочено в разпоредително заседание
на 24.11.2020 г.
Правото на иск е средство за защита на материалното
право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. За да
породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални действия и да
разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск, като всяко субективно
право, трябва да е възникнало, да съществува в полза на лицето, от чието име се
предявява искът и да бъде надлежно упражнено. Възникването, съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието
на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на
отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е
длъжен да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на
производството до приключването му със съдебен акт.
Сред абсолютните процесуални предпоставки за
възникването и упражняването на правото на иск са надлежната процесуална легитимация на
страните, тяхната процесуална правоспособност ,наличието на влязло в сила
решение по същия спор и между същите страни и др.,сред които е наличието в същия или друг съд на дело,решението по
което ще има значение за правилното решаване на спора /Чл.229 ал.т.4 ГПК/.
Основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на
производството по делото се разглежда в правната теория (в преобладаващата
част) като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на
иск. По същността си спирането на производството представлява временна
недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през
известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и
страните по делото, насочени към решаване на спора по същество. Конкретно,
разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира
производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по
което "ще има значение за правилното решаване на спора". Нормата е
аналогична на отменената по чл. 182, ал. 1, б. "г" ГПК (1952 г.), съгласно
която съдът спира производството, "когато в същия или в друг съд се
разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на
предявения иск"; както и на уредбата в ЗГС - отм. (чл. 520, т. 2 ЗГС -
1907 г.; чл. 366, т. 3 ЗГС - 1930 г.) предвиждаща, че във всяко положение на
делото страните могат да повдигнат отвод, а служебно съдът е длъжен да не
приема делото за решаване, когато в същия или друг съд се разглежда дело, което
"има тясна връзка с предявения иск". Използваните в цитираните норми
изрази са правнотехнически термини с утвърдено в практиката и теорията
значение. Законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи
дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се
зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело .
В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014
г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че
основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ
процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено
нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното
право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на
връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като
съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР
№ 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и
със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което
разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното
действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното
правоотношение.
От изложеното следва, че връзката между делата, която
има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни
правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е
конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или
основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага
различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази
зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно
препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата
на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови
процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по
съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на
преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното
делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на
процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали
страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това,
наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско,
административно, наказателно дело) и
кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да
бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 - чл.
298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за
упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното
дело.В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2017 г., ОСГТК, докладчик съдията М. Г.,в което се приема ,че въззивно
решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т.
4 ГПК, е недопустимо и че делото следва да се върне за ново разглеждане и
решаване от друг състав на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване
- в случаите, когато резултатът по обуславящото дело е от значение за
допустимостта на иска по обусловеното), с указания за извършване на
необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се
намира обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството,
ако междувременно (след приключване на съдебното дирене при първоначалното
разглеждане на делото до връщането му за ново разглеждане) пречката за
разглеждането му е отпаднала - решението по преюдициалния спор е влязло в сила.
В мотивите на ТР № 5/05.04.06 г. по тълк. д. № 5/05 г.
на ОСГК и ОСТК на ВКС е посочено, че ако наказателното производство е в
досъдебната фаза, до приключването му гражданското дело следва да се спре
съгласно чл. 182, б. "д" ГПК (отм.). Ако наказателното производство
бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело
следва да се възобнови, като се запазва ефекта от спиране на давността. Ако
подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на
административно наказание, актовете на наказателния съд съгласно чл. 413 НПК -
ДВ, бр. 86/2005 г. и чл. 222 ГПК (отм.) са задължителни за гражданския съд,
разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта.
Производствата по действащия Закон за застраховането
не разкриват каквито и да било особености по отношение на разпоредбата на
Чл.229 ал.1 т.4 ГПК ,тъй като предвиждат нещо друго в отклонение от общата
разпоредба на процесуалния закон . В
своята константна практика / напр. определение № 616/21.07.2014 г. по ч. т. д.
№ 1732/2014 г. на ВКС, І т. о., определение № 85/15.02.2016 г. по ч. т. д. №
3451/2015 г. на ВКС, II т. о., определение № 134/2.04.2020 г. по ч. т. д. №
468/2020 г. на ВКС, I т. о. и др. / ВКС, в различните си състави е разгледал
подробно въпроса за предпоставките за спиране на производството по гражданско
дело, в което се реализира гражданската отговорност на застрахователя по
застраховка "Гражданска отговорност" спрямо пострадалото лице. В тези
актове е прието, че предвид уредбата на задълженията на застрахователя по
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" и фактите,
обуславящи неговата отговорност, присъдата на наказателния съд срещу деликвента
не във всички случаи ще има значение за решаване на гражданското дело по иск на
увредения срещу застрахователя и че предпоставките за спиране на гражданското
дело са налице при висящо наказателно производство срещу застрахования
делинквент само при идентичност на деянието и неговата противоправност, за
което е повдигнато обвинение с обвинителен акт в образуваното наказателно
производство и противоправното деяние, от което се твърди, че са настъпили
вредите, обуславящи гражданската отговорност на деликвента.
Тази идентичност не е налице само в много редки случаи
,например ако оправдателната присъда е
била постановена, поради наличието на случайно събитие по чл. 15 НК за
повдигнатото обвинение за нарушаване на правилата на движение, но е ангажирана
гражданската отговорност за непозволено увреждане поради нарушаване на други
правила за движение, които не са включени в обвинението (Определение № 616 от 21.07.2014 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1732/2014 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Т. К.).В същото определение ВКС обобщава ,че „предпоставките
по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по гражданско дело, в
което се реализира гражданската отговорност на застрахователя по застраховка
"Гражданска отговорност" спрямо пострадалото лице, са налице при
висящо наказателно производство срещу застрахования делинквент при идентичност
на деянието и неговата противоправност, за което е повдигнато обвинение с
обвинителния акт в образуваното наказателно производство и противоправното
деяние, от което се твърди че са настъпили вредите, обуславящи гражданската
отговорност на делинквента“.
По настоящото дело е налице обусловеност на производството по прекия иск
срещу застрахователя от изхода на образуваното срещу причинителя на процесното
пътно-транспортно произшествие . Обусловеността между двете производства
произтича от идентичността на деянията, за които е повдигнато обвинението срещу
деликвента и е образувано по НОХД № 171/2020 г. на Окръжен съд –В. и
противоправното деяние, за което в исковата молба, по която е образувано настоящото
гражданското дело, се твърди, че са настъпили вредите, ангажиращи отговорността
на застрахователя, а именно – настъпило на 17.07.2018 г. около 00,40 ч. на път I-1 / Е-79/ при км. 67+000 ПТП, при което л.а. „Фолксваген Шаран"
с рег.№ МС, управляван от Г. ***, ЕГН: ********** нарушил правилата за движение по пътищата,
като при пътна маркировка забранена за пресичане „М1", навлязъл в лявата
пътна лента и блъснал челно насрещно движещият се л.а. „Тойота Пикник" с
рег.№ ВНВВ, управляван от водача Е. В. В., в резултат на което настъпило ПТП,в
резултат на което била причинена смъртта на В. Т. Г.-брат на бащата на ищеца,
който бил пътник, возещ се на предната
дясна седалка до водача на автомобила .
С оглед това и
предвид императивната норма на чл. 300 ГПК, изходът на образуваното срещу
причинилия произшествието водач Г.Н.Г. наказателно дело, за висящността на което са
представени писмени доказателства и която висящност е констатирана служебно от
съда , се явява от значение за исковото производство по чл. 432, ал. 1 КЗ, което налага същото да
бъде спряно.
Водим от горното и на основание Чл.229 ал.1 т.4 ГПК Съдът
Р Е Ш И :
СПИРА производството по т.д.№61/2019 г. по описа на
Окръжен съд-В. по постановяването на влязла в сила присъда по НОХД №171/2020 г.
по описа на Окръжен съд-В. Г.Н.Г. .
Определението подлежи на обжалване пред Софийския Апелативен съд в
едноседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД
: