Р Е Ш Е
Н И Е
Гр. София, 17.04.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова в. гр. д. № 12117/2017 год. по описа на
СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Със съдебно решение от 26.02.2017 г. постановено по
гр.д.№ 3326/2014 г., СРС, 59-ми с-в е осъдил „Ч.Р.Б.” АД, с ЕИК ******** да
изпълни поетите договорни задължения в най-кратък възможен технически срок по
договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната
електрическа мрежа от 02.11.2011 г., а именно да изгради присъединителни
съоръжения, да ги въведе в експлоатация и да присъедини към
електроразпределителната мрежа изградената от „Б.” ЕООД, с ЕИК ********,
жилищна сграда на 4 етажа с магазини, ателиета и подземен гараж, находяща се в
парцел ХХ-2549 от кв. 99 по плана на гр. Гоце Делчев, да заплати на „Б.” ЕООД,
с ЕИК ******** сумата в размер на 21420 лв., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда — 23.01.2014 г., до
окончателното плащане на претенцията и сумата в размер на 2 536, 80 лв.,
представляваща направените по делото разноски - държавна такса в размер на
936,80 лева, адвокатски хонорар за един адвокат в размер на 1 350 лева и
депозит за съдебно-техническа експертиза в размер на 250 лева.
Срещу решението на СРС е
постъпила въззивна жалба от ответника „Ч.Р.Б.” АД, с ЕИК ********, в която са
изложени съображения за неговата незаконосъобразност и неправилност. Въззивникът
поддържа, че съдът неправилно е приел в решението си, че предвидените в чл. 64
ЗЕ сервитути възникват по силата на закона, когато са изпълнени предвидените
ал. 4 на същия член условия, предвид което не е било необходимо съдействие от
страна на въззиваемата страна( ищеца) за тяхното учредяване. В тази връзка излага, че първоинстанционният съд е
приложил закон, който не е бил влязъл в сила към момента на сключване на
процесния договор. Твърди, че разпоредбата на чл. 64ЗЕ, до промяната и през
2012 г., не предвижда законен характер на сочените в нея сервитутни права,
предвид което същите е следвало да се учредят изрично от лицата, собственици на
имота. Предвид това и в договора за присъединяване, сключен между страните, е
предвидено задължението по чл. 23 за
въззиваемата страна да учреди в негова полза сервитут в едномесечен срок от
сключването на договора. Съответно намира, че неизпълнението на това задължение
е действителната причина, поради която той не е изпълнил договора за
присъединяване на въззиваемия към разпределителната електрическа мрежа на Ч.р.Б.“
АД т.е. че е налице забава на кредитора, изразяващо се в неуказване на
необходимото съдействие, за да може да се изпълни договора. Моли съдът да
приеме, че неизпълнението на въззиваемата страна да учреди процесния сервитут в
негова полза е основание за отхвърлянето на предявените искове с правно
основание чл. 79, чл.82 и чл. 86 ЗЗД.
Евентуално твърди, че съдът неправилно е приел, че той не е съгласувал
инвестиционните проекти и трасето на кабелните линии с въззиваемия, предвид
което е налице неизпълнение на предвиденото в чл.16 от договора и действащата
към момента Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за присъединяване на производителите и
потребителите на електрическа енергия към преносната и разпределителната
електрически мрежи. В това отношение излага, че никъде в действащото към
момента законодателство не е предвиден изричен и формален ред, по който да се
осъществи соченото съгласуване, предвид което фактът, че въззиваемата страна е
имала възможност да се запознае с инвестиционния проект и трасето на кабелните
линии и не възразила срещу тях, е достатъчен да се приеме, че същите са
съгласувани между страните.
На следващо място
излага, че съдът неправилно е приел, че договорите за наем са действителни и
съответно доказват, че въззиваемият е претърпял сочените от него пропуснати
ползи. Навежда, че е оспорил представените разписки, но противната страна не е
ангажирала доказателства да установи твърдяната от нея доказателствена стойност
на същите. Намира, че след като предвидените в договорите задатъци не са били
осчетоводени, следва да се приеме, че
сумите не са били реално заплатени, а разписките са изготвени за нуждите на
процеса, с цел да се докажат пред съда твърдените вреди. Същото излага и по
отношение на претендираните вреди, изразяващи се в заплатена неустойка по тези
договори. Твърди, че съдът неправилно е приел за неоснователно и възражението
му, че вредите, които се претендират във вид на пропуснати ползи са били непредвидими
към момента на сключване на договора, както и че липсва сигурност за
настъпването на ползата.
В срок е постъпил отговор на подадената въззивна
жалба, с който се оспорват направените от въззивника възражения срещу
правилността на обжалваното съдебно решение. Твърди се правилност на същото и
изцяло съобразяване на относимите правни норми към процесните отношения от
страна на съда.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата при съобразяване
задължението за служебна проверка за спазване на относимите императивни правни
норми.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
От представения договор за
присъединяване от 28.09.2011 г., сключен между страните се установява, че в чл.
23, въззиваемата страна е поела задължение да учреди в полза на въззивника
сурвитутно право, право на прокарване на електропроводни линии и право на
преминаване на хора и техника за обслужване на енергийни съоръжения в
едномесечен срок от подписването на договора. Необходимостта от този сервитут,
за да може да се изпълнят задълженията на въззивника по присъединяване на
въззиваемия към електропреносната мрежа, е обоснована по делото, като липсата
му препятства изпълнението на договора от страна на последния. Съдът споделя
изводите на първоинстанционния съд, че предвидените по чл. 23 от договора за
присъединяване сервитутни права по своя характер са такива по смисъла на чл. 64
ЗЕ. Същите имат характер на законни сервитути и възникват по силата на закона и
то само при предвидените в ал.4 на този член предпоставки, а именно влязъл в
сила ПУП и изплатено обезщетение на собственика на земята. Тази норма е
императивна и не подлежи на дерогиране по волята на страните. Посоченото е
подкрепено от трайната и еднозначна
съдебна практика, включително и задължителното за всички съдилища ТР 7 от
25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователни са
възраженията на въззивника, че при постановяване на обжалваното съдебно
решение, съдът е приложил закона в противоречие с правилата за действието на
същия във времето. Разпоредбата на чл. 64 ЗЕ, и в двете и редакции- тази преди
изменението от 2012 г., и тази след това, не е променяна в частта, касаеща
характера на сервитутите и начините за тяхното учредяване. И в двете хипотези,
предвидените сервитути са законни и възникват по силата на закона, независимо
от волята на страните. За тяхното учредяване не е необходимо съдействие от
собственика на имота в полза на дружеството и същият не може да ги учреди по
своя воля, доколкото в полза на електроразпределителното дружество императивно
е предвидено, че могат да възникват само предвидените в чл. 64 ЗЕ сервитутни
права. Неоснователно е и становището, че съдът неправилно се е позовал на
тълкувателната практика на ВКС, която касае променената вече правна уредба след
изменението от 2012 г. Идентичността на разпоредбите на чл. 64 ЗЕ е основание
да се приеме, че тази практика касае и двете хипотези, независимо от
изменението през 2012 г.
Въз основа на приетото горе
съдът приема, че предвиденото в чл. 23 от договора за присъединяване задължение,
поето от въззиваемата страна, за учредяване на сервитутно право в полза на
въззивника е недействително, доколкото вещни права се учредяват, само ако
такива са предвидени в закон и само по начина, допустим от закона. По отношение
на изложеното следва да се съобрази и предвиденото от ТР 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно което съдът е длъжен служебно да
следи за правилното приложение на императивните материалноправни норми, каквито
безспорно са правилата, регламентиращи нищожността на правни сделки/ отделни
клаузи от тях. Следва да се има предвид, че действително в разпоредбата на чл.
64 ЗЕ, в редакцията от преди изменението през 2012 г., която
е приложима в настоящия случай, е предвидено вписване на сервитутите по реда на
ЗКИР, което изисква съдействие от страна на собственика на имота. Вписването
обаче не е елемент от фактическия състав по учредяване на сервитута и няма
конститутивно, а само оповестително действие, т.е. същото не е елемент от предвиденото в чл. 23 от договора
за присъединяване задължение на въззиваемата страна.
Неоснователни се явяват и
останалите възражения на въззивника срещу правилността на обжалваното съдебно
решение. От представените доказателства се установява, че въззиваемата страна е
имала договорни отношения с оглед отдаването на процесната сграда под наем.
Представените в тази връзка договори за наем са достатъчно основание да се
приеме, че са налице пропуснати ползи от невъзможността сградата да се използва
поради неприсъединяването и към електроразпределителната мрежа. Договорите за
наем не са оспорени по реда на чл. 193 ГПК по отношение на тяхната
автентичност, а правилата на чл. 181 ГПК са неотносими към настоящата хипотеза. Следва да се има предвид и че съобразно
трайната съдебна практика, за да се приеме, че е налице сигурност в
настъпването на вредите, е достатъчно да се докаже дори и само наличието на
преговорно отношение, по което е постигнато съгласие, а в настоящия случай са
представени вече сключени договори за наем. Правилно съдът е приел и наличие на
предвидимост на вредите към момента на сключване на договора. Същата
действително произтича както от дейността на въззиваемата страна, така и от
характера на самата услуга, която е следвало да се изпълни по договора за
присъединяване и отговоря напълно на житейската логика. Не е необходимо
въззиваемата страна изрично да уведомява въззивника за какво смята да използва
сградата, чието електроснабдяване се иска от него, за да се приеме, че
евентуалните бъдещи вреди от пропуснати ползи са предвидими за него.
Направените от въззивника
възражения срещу правилността на съдебното решение, касаещи валидността на
представените по делото договори за наем са неоснователни. Първоинстанционният
съд правилно е приел, че в рамките на проведеното пред него производство, до
приемането на доклада по делото, въззивникът, в качеството на ответник, не е
навел възражения за недействителност на тези договори поради неплащане на задатъците.
Съответно въпросите за валидността на процесните договори за наем са
преклудирани и не подлежат на разглеждане. Въпреки това правилни са и
останалите изводи на съда, изложени при условие на евентуалност, касаещи
наличието на доказателства за заплащане на задатъците. По делото са представени
разписки за заплащането на същите, които не са оспорени по отношение на тяхната
истинност и са достатъчно основание да се приеме, че договорите са валидно
сключени (чл.77, ал.1 ЗЗД). Освен това разпоредбата чл. 55 ТЗ, която предвижда възможност редовно водените
търговски книги и записвания в тях да
могат да се приемат като доказателство между търговците за установяване на
търговски сделки, няма обратния смисъл. Липсата на такива счетоводни книги и
записвания в тях не води автоматично до извода, че сделката не е сключена, особено
като се има предвид, че по делото са представени доказателства, че задатъците
по договорите са изплатени.
С оглед изложеното настоящата съдебна
инстанция намира за правилни изводите на първоинстанционния съд, и предвид и изложените
собствени мотиви, препраща към тях на основание чл. 272 ГПК и потвърждава
обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Предвид изхода на спора на
въззиваемата страна следва да се присъдят направени в хода на въззивното
производство разноски, изразяващи се в 1440 лв. адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
съдебно решение от 26.02.2017 г. постановено по
гр.д.№ 3326/2014 г., по описа на СРС, 59-ми с-в.
ОСЪЖДА
„Ч.Р.Б.” АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** да заплати на „Б.” ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление ***, със съдебен адрес:*** сумата от 1440 лв. адвокатско
възнаграждение на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./