Р Е
Ш Е Н И Е
№………………
гр. София, 13.05.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно
заседание на петнадесети април през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №13445 по описа
за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 389158 от 19.04.2018 г., СРС, 90-ти състав, постановено
по гр.дело №25558/2017 г. е признал за
установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление:*** N 23Б, срещу Д.Н.З., ЕГН **********, искове, че Д.Н.З. дължи
на „Т.С.” ЕАД сумата 882.54 лв. - главница за доставена в периода от м.11.2013
г. до м.04.2016 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 203441, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 14.12.2016 г. до изплащане на
вземането, сумата 16.08 лв. – цена на услуга дялово разпределение за
периода от м.11.2013 г.-м.04.2016 г. и сумата 2.93 лв.-лихва за забава
върху главното вземане от 31.12.2013 г.-02.12.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 28.12.2016 г. по ч. гр.д. №
73075/2016 г. на CPC, ГО, 90 с-в.
За разликата над сумата
2.93 лв.-мораторна лихва върху главницата за времето от 31.12.2013 г.-02.12.2016
г. до предявеният размер 121.31 лв. – мораторна лихва върху главницата за
времето от 31.12.2013 г.-02.12.2016 г. /118.38 лв./ исковете на „Т.С.”
ЕАД са отхвърлени като неоснователни.
С постановеното решение, на основание чл.
78, ал.1 ГПК, Д.Н.З. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата от
685.05 лева - разноски за първоинстанционното разглеждане на делото и разноски
за заповедното производство в размер на 66.30 лева.
Решението е обжалвано
в частта, с която са отхвърлени предявените искове от ищеца с въззивна жалба, с основни доводи, че
е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и незаконосъобразно.
Изложено е
становище, че първоинстанционният съд не е съобразил при разрешаване на спора,
че според посоченото в чл.32, ал.1, раздел VII от ОУ, реда и
срока за заплащане на месечните дължими суми от купувачите на ТЕ е 30 дневен
след изтичане на периода, за който се отнасят.
Изложени са и правни
и фактически доводи, че сумите не са погасени по давност.
Моли, да се отмени
постановеното решение в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което
исковете бъдат уважени в цялост. Претендира
разноски.
В срока по чл.263,
ал.3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника, с който
жалбата се оспорва като неоснователна. Изложени са правни и фактически доводи,
че съдът се е произнесъл правилно и законосъобразно с постановеното решение в
частта, с която исковете са отхвърлени като неоснователни.
Срещу решението в частта му, в която са
уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК въззивна жалба от ответника. Жалбоподателят поддържа, че решението е
противоречиво, невярно, незаконно и морално порочно.
Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява
становище по подадената от ответника жалба.
Третото лице-помагач „Б.Б.“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба на ответника.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на една от насрещните страни,
приема за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния гараж №1 /нотариален акт за продажба
на недвижим имот/, поради което същият се явява потребител на топлинна енергия
за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Доказано е също така, че ответникът е дал
съгласие за въвеждане на услугата дялово разпределение, която да бъде
извършвана от „Б.Б.“ ЕООД – видно от
подписан от него списък от 31.05.2002 год., неразделна част от протокол за
проведено Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, чиято
истинност /автентичност/ не е била оспорена и надлежно опровергана в процеса,
като на 14.06.2002 год. между етажните собственици на процесната сграда и „Б.Б.“
ЕООД е бил сключен договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – документи за главен отчет, индивидуални справки за
отопление и топла вода, съставени констативни протоколи за неосигурен достъп за
отчет, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че делът на
ответника за сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба- пропорционално на отопляемия обем на имотите по
проект в сградата; не е била определяна топлинна енергия за битово горещо
водонабдяване, а отчетената и начислена ТЕ за отопление за топлоснабдения имот
– гараж № 1 е съобразена с правилата указани в чл.61, т.6.5 от Наредба №
16-334/16.04.2007 г. за топлоснабдяването, както и с обстоятелството, че има
монтирано отоплително тяло, а няма монтиран топлоразпределител и достъп за
отчет не е бил осигурен, според съставения констативен протокол за отоплителен
сезон 2013/2014 г. При постановяване на първоинстанционното решение са
съобразени правилно констатациите на СТЕ, че ищецът е отчитал за своя сметка
технологични разходи и че топломерът в абонатната станция на процесната сграда
е преминавал последващи метрологични проверки /т.е., че е изправен/.
Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената
от ответника топлоенергия в определено количество.
Въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената
методология, тъй като разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването установява задължение за всички
потребители да осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово
разпределение за извършване на отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от
наредбата на потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни
тела в имота се начислява енергия по
реда на т. 6.5 от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди.
В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че дяловото
разпределение е било извършвано неправилно.
Неоснователен е доводът на
жалбоподателя-ответник относно приложението на установената в разпоредбата на
чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия
за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на
Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването
на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в
сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения, въззивният
съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите
части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл.
153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното
дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата
може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна
енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като
остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито
се твърди, нито се доказва наличието на искане за прекратяване на
топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през
исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи
нейната стойност.
По отношение на дължимия размер на
претендираните вземания въззивният съд приема следното:
Действащата през процесния период нормативна
уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от
следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна
вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от
ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води
до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на
разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в
по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
18.09.2007 год. и одобрени от ДКЕВР на 07.01.2008 год., които не се спори, че
са били публикувани, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви.
Съгласно чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на
28.03.2013 год. и одобрени от ДКЕВР на 03.02.2014 год., след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване
на фактурата по ал. 2 се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от
сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача,
заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ/и период/и,
или по желание на клиента, се възстановява от продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че
съответно под „най-стари задължения” и „просрочени задължения“ по смисъла на
посочените по-горе клаузи следва да имат предвид тези задължения, които се
отнасят за съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало
до хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл.113 ЗЗД.
Според нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД
договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като изменения
могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие на страните или на
основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани каквито и да е
доказателства, че страните са договорили правила за начисляване на задълженията
за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за прихващане,
различни от тези в Общите условия.
В контекста на изложеното СГС счита, че при
формиране на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното
потребление на топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на
съответния период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението
за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните
вноски в установените за тях срокове.
Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък
размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия –
в този случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен
срок след датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на
съобщението за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до
възникване на вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил
прогнозните месечни вноски и последните са в по-голям размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия.
В случай, обаче, че потребителят не е
заплащал дължимите месечни вноски, очевидно е, че доколкото същият не е
придобил качеството на кредитор, не би могъл да иска възстановяване на
изравнителната сума или да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и да е заплащал
месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от тези права. В
този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на действително
потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността на прогнозното
количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е по-малко от
фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
По делото се установява въз основа на заключението
на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което подлежи на кредитиране
/чл. 202 ГПК/ че в отклонение от горепосочените правила, след изготвяне на
изравнителните сметки, включително и при липсата на компенсаторно изявление,
ищецът е приспаднал сумите за връщане на абоната не от задължения за отчетния
период или за следващия отчетен период, а към стари такива, които предхождат
исковия период.
Видно е от писмените доказателства по делото
– индивидуални справки за отопление и топла вода, както от заключенията на
вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводната експертиза, които на
практика не си противоречат, че стойността на доставената топлинната енергия за
процесния период от м.11.2013 год. до м.04. 2016 год. възлиза на 882.54 лв.
/като е съобразен сборът от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от
ищеца данъчни фактури и изготвените изравнителни сметки за отоплителните сезони/,
както и че стойността на цената на услугата „дялово разпределение“ възлиза на
16.08 лв. за периода м.11.2013 г. до м.
04.2016 г., до които и размери законосъобразно първоинстанционният съд е приел,
че релевираните главни претенции са основателни, ведно със законната лихва
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Доколкото ищецът се легитимира като кредитор
на главни вземания в горепосочения общ размер и при установените по делото фактически
положения, че длъжникът не е бил поставен в забава по отношение на задълженията
за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за
периода от м.11.2013 год. до м.04.2016 год., то ответникът дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.12.2013 год.
до 02.12.2016 год. в размер на 2.93 лв. /определен от ССчЕ/, както по същество
е приел и първоинстанционният съд, чийто правни изводи въззивният съд също
споделя.
За обосноваване на този извод, настоящият
съдебен състав приема, че по делото не са ангажирани доказателства, че
длъжникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за исковия период,
а именно от м.11.2013 год. до м.04.2016 год. – виж клаузите на чл. 33, ал. 1 и
2 от Общите условия от 2014 год., а доказателствената тежест в тази насока е
била на ищеца, поради което не са налице основания за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивните жалби следва да бъдат
оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора страните нямат право на разноски за въззивното производство, тъй като и
двете жалби се отхвърлят.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 389158 от 19.04.2018 г., СРС, 90-ти състав,
постановено по гр.дело №25558/2017 г.
Решението е постановено с участие на
подпомагаща страна на страната на ищеца „Б.Б.“ ЕООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.