Решение по дело №12671/2018 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 26.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седми юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                      Мл.с. Б. ВОДЕНИЧАРОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12671 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Б.Г.В. срещу решение от 28.03.2018 г. по гр.д. №46218/2016 г. на Софийския районен съд, 127 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „К.2.“ ЕООД на основание чл.232 ал.2 пр.2 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 926,42 лв., представляваща стойност на потребена от наемател топлинна енергия за периода 01.11.2013 г. - 28.02.2014 г., с включена такса за дялово разпределение, по сключен на 18.10.2013 г. договор за наем на недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „Врабча“ №13, както и сумата от 133,12 лв., представляваща лихва за забава за периода 31.12.2013 г. - 23.07.2015 г., като ответникът е осъден да заплати на ищеца и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че неправилно СРС е приел, че е сключила споразумение, в което да се сочи, че е получила заплатения от нея депозит, поради което не е уважил направеното възражение за прихващане. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна „К.2.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението на СРС в частта, в която предявеният иск с правно основание чл.232 ал.2 пр.2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 926,42 лв. до пълния претендиран размер от 948,26 лв. и в която предявеният иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 133,12 лв. до пълния претендиран размер от 134,40 лв. не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По делото не е спорно, че страните са били в облигационно отношение по сочения договор за наем, както и че ответникът-въззивник не е заплатил процесните суми, представляващи незаплатена топлинна енергия за наетия имот и лихва за забава върху незаплатената топлинна енергия.

Спорен е единствено фактът, дали ищецът е върнал заплатения от наемателя-ответник депозит в размер на сумата от 800,00 лв.

Не се спори, а и се установява от представения договор за наем на недвижим имот от 18.10.2013 г., че наемателят е заплатил на наемодателя при подписване на договора депозит за обезпечение при неизпълнение на задължения по договора за наем, подробно посочени в чл.19 от договора, който депозит е в размер на сумата от 800,00 лв.

Не се спори, а и се установява от представеното споразумение за прекратяване на договор за наем на недвижим имот от 28.02.2014 г., че страните са прекратили процесния договор за наем по взаимно съгласие. В споразумението е посочено, че същото служи като разписка за върнат депозит /кауцион/ в размер на 800,00 лв. от наемодателя на наемателя. Споразумението е двустранно подписано, не е оспорено от ответника в производството пред първоинстанционния съд, поради което съдът кредитира същото. Правилно СРС е приел за доказан положителния факт на плащането на процесния депозит от страна на наемодателя и е оставил без уважение релевираното от ответника възражение за прихващане.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

                                                           Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №373990/28.03.2018 г., постановено по гр.д. №46218/2016 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Б.Г.В., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „К.2.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.