Решение по дело №306/2019 на Апелативен съд - Бургас

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 17 декември 2019 г.
Съдия: Павел Александров Ханджиев
Дело: 20192001000306
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 28 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

 

 

Р Е Ш Е Н И Е     №    156

 

 

гр. Бургас, 17.12.2019 г.

 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

Апелативен съд - Бургас, Търговско отделение, в открито съдебно заседание на 05.12.2019 г., в състав:

 

Председател:            Павел Ханджиев

Членове:                    Илияна Балтова

Албена Зъбова-Кочовска

                            

при секретаря Станка Ангелова, като разгледа докладваното от съдия Ханджиев, в.т.д. № 306/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба от “У“ ЕА. , ЕИК***, против решение № 29 от 08.07.2019 г., постановено по т.д. № 49/2018 г. по описа на Окръжен съд - Я.

Въззивникът “У” ЕА. поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен, постановен в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснован.

С връчване на нотариалната покана на ответника Г. , издател на записа на заповед № 8* от 27.12.2007 г., на 04.07.2018 г. била настъпила изискуемостта на задължението за плащане, поради което тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ течал от същата дата и все още не бил изтекъл. Не всяка връзка между менителничния ефект и паралелно съществуващо правоотношение с облигационен източник била правнозначима за съществуването на вземането по менителничния ефект, поради което на изследване подлежало само надлежно въведено каузално правоотношение между същите страни и доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по менителничния ефект.

Ответникът не въвел доводи за погасяване на задължението по съпътстващото менителничната сделка каузално правоотношение чрез плащане. Такова не било констатирано и от съдебно-счетоводната експертиза. Безспорно било, че процесният запис на заповед обезпечавал задълженията на „У“ ЕА. по Договор за финансов лизинг на ППС № ***27.12.2007 г., както и обстоятелството, че задължението за плащане на просрочени главници за периода 27.08.2009 г. – 02.08.2011 г. в размер на 42063,25 лв. и просрочена възнаградителна лихва за същия период в размер на 8740,45 лв., или общо сумата 50803,70 лв., не било изпълнено.

Правото на специалния менителничен иск срещу издателя по запис на заповед се погасявало по давност съобразно правилото на чл. 534, ал. 2 ТЗ и в хипотезата на релевирано релативно възражение от ответника, съответно твърдения от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. Дори да е изтекъл давностния срок по каузалната сделка, ако не е изтекла давността на вземането по ценната книга, кредиторът ще може да упражни принудително обезпечените с издаването ѝ права, чието основание остава извън менителничния ефект.

В случай, че съдът приеме, че давността за прекия менителничен иск, с оглед определения срок за предявяване на записа на заповед и броена по правилото на чл. 486 ТЗ, е изтекла на 27.01.2016 г., менителничният ефект се явявал прескрибиран и на разположение на приносителя на ефекта бил специалният иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ срещу неговия издател. Същият бил предявен в рамките на предвидения в нормата на чл. 534, ал. 2 ТЗ срок, а именно на 23.07.2018 г. и изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ, поради изтичане на давностния срок за вземанията по каузалното правоотношение, което обезпечава, се явявали неоснователни.

Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се осъди Г. С. Д. да заплати на “У“ ЕА. сумата 50803,70 лв, представляваща неплатен остатък от главница по запис на заповед № 8* от 27.12.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. В случай че съдът остави в сила обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 538, ал. 1 ТЗ, моли да бъде осъден Г. С. Д. да заплати на „У“ ЕА. сумата 50803,70 лв, с която същият се е обогатил във вреда на "У. лизинг" ЕА. , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. Претендира разноски. Не прави доказателствени искания.

Въззиваемият Г. С. Д. чрез особения си представител адв. А. е представил отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Заявява, че обжалваното с нея решение е правилно и постановено в съответствие на материалния закон и съдопроизводствените правила. В отговора се изтъква, че мотивите на ревизираното решение са толкова убедителни, че не било нужно да се излагат допълнителни доводи.

Апелативен съд - Б. , като взе предвид изложените съображения и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на изискванията на закона за редовност, поради което с определение от 11.11.2019 г. е допусната до разглеждане по същество.

Окръжен съд - Я. е бил сезиран с евентуално съединени искови претенции на “У” ЕА. против Г. С. Д. от гр. Я..

Ищецът заявил, че на 27.12.2007 г. сключил с ответника Д. за финансов лизинг на ППС № 8* За обезпечаване на изпълнението на задълженията на ответника-лизингополучател по договора той издал запис на заповед от същата дата, с който се задължил да заплати на лизингодателя безусловно и без протест сумата 68391,01 евро. На 02.01.2008 г. лизингодателят предал вещта на лизингодателя. Тъй като лизингополучателят спрял плащането на лизинговите вноски, договорът за лизинг бил прекратен, а вещта била върната на лизингодателя на 02.08.2011 г. За времето от 27.08.2009 г. до 02.08.2011 г. лизингополучателят дължал просрочени главници в размер на 42063,25 лв и просрочена възнаградителна лихва в размер на 8740,45 лв. С нотариална покана от 04.05.2018 г. лизингодателят предявил записът на заповед за плащане на издателя, но не последвало изпълнение.

Ищецът поискал: (1) да бъде осъден ответника да му заплати сумата 50803,70 лв, представляваща неплатен остатък от главница, дължима по запис на заповед от 27.12.2007 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска до изплащането, и (2) евентуално, ако първия т иск бъде отхвърлен, да бъде осъден ответника на осн. чл. 534, ал. 1 ТЗ да му заплати същата сума, с която ответникът се е обогатил във вреда на ищеца. Претендирал и разноските по делото.

Ответникът чрез назначения му особен представител на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК представил писмен отговор, с който оспорил претенциите. Възразил, че вземането по записа на заповед е погасено по давност с изтичането на срока по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Наред с това неоснователен бил и искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ, тъй като било погасено по давност вземането по каузалното правоотношение. Липсвала вреда за поемателя, доколкото вземанията му по каузаланото правоотношение били погасени по давност. Поискал отхвърляне на исковете.

С обжалваното решение окръжният съд отхвърлил предявеният като първи по ред иск на осн. чл. 538, ал. 1 ТЗ, след като приел, че вземането е погасено по давност с изтичането на тригодишен давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Съдът разгледал и предявеният евентуално съединен иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ и също го отхвърлил като неоснователен поради погасяването по давност на вземането по каузалното правоотношение и прескрибирането на записа на заповед.

Така постановеното решение е правилно и на осн. чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите му. В допълнение и по повод конкретните оплаквания във въззивната жалба следва да се съобрази следното:

Неоснователно е оплакването на въззивника по отношение на извода на първоинстанционния съд, че вземането по записа на заповед е погасено по давност с изтичането на тригодишен давностен срок. Не намира опора в закона виждането на въззивника, че в случая тригодишният давност срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ започва да тече от 04.07.2018 г., когато на издателя е връчена нотариалната покана за предявяване на записа на заповед за плащане. Процесният запис на заповед е с падеж, определен съгласно чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ - на предявяване. Съгласно чл. 487, ал. 1 ТЗ в общия случай менителница на предявяване трябва да се предяви за плащане в срок до една година от издаването, но издателят може да определи по-къс или по-дълъг срок. В конкретния случай издателят е определил предявяването да стане в срок до 61 месеца от издаването, т.е. до 27.01.2013 г. При така определения падеж на менителницата и при липсата на предявяване в определения срок тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ за погасяване на иска срещу платеца започва да тече на 27.01.2013 г. и изтича на 27.01.2016 г. След като искът е предявен на 20.07.2018 г., той е погасен по давност и е неоснователен.

След като на 27.01.2013 г. е настъпило прескрибиране на записа на заповед, от този момент поемателят е изгубил всички права, произтичащи от характера му на ценна книга. От този момент за поемателя е възникнало право да търси с иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ срещу издателя нестъпилата в резултат на прескрибирането вреда за патримониума му в размер на сумата по менителничния ефект. Този иск също се погасява с тригодишна давност съгласно чл. 534, ал. 2 ТЗ, като срокът тече от деня на изгубване на исковете по менителницата, т.е. от 27.01.2016 г. След като искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ е предявен на 20.07.2018 г., той не е погасен по давност.

Страните не спорят, че записът на заповед е издаден с цел гарантиране и обезпечаване на вземанията на поемателя-лизингодател по сключения с издателя-лизингополучател договор за финансов лизинг. Съгласно безпротиворечивата съдебна практика искът на осн. чл. 534, ал. 1 ТЗ за неоснователно обогатяване е неоснователен, когато се установи, че правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено поради непредявяването му в съответния давностен срок. В случая вземанията на лизингодателя по договора за лизинг са погасени с изтичането на три години от датата на прекратяване на лизинговия договор, което е станало на 02.08.2011 г. Срокът е тригодишен на осн. чл. 111, б. “в” ЗЗД, тъй като вземанията на лизингодателя за лизинговите вноски имат периодичен характер, и това означава, че вземанията по договора за лизинг са погасени по давност на 02.08.2014 г. Това е пречка поемателят да компенсира вредата, настъпила за него от изгубването на исковете по записа на заповед, защото обогатяването на длъжника и вредата за кредитора, се дължат изцяло на бездействието на кредитора да упражни правата си по каузалната сделка. Такова обогатяване се приема от правния ред, който не допуска принудително връщане на престация, получена по възмезден договор, когато насрещната страна е пропуснала да упражни правата си в давностния срок. (В този смисъл, например: Решение № 11 от 14.05.2019 г. по т.д. № 1574/2018 г., на ВКС, ТК, I т.о.).

По тези съображения и двете евентуално съединени искови претенции са неоснователни и като ги е отхвърлил, окръжният съд е постановил правилно решение, което ще се потвърди.

Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 29 от 08.07.2019 г., постановено по т.д. № 49/2018 г. по описа на Окръжен съд - Я.

 

Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

Председател :

 

 

Ч. :