Решение по дело №348/2019 на Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ №7

 

Гр. Бургас, 06.02.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

БУРГАСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети януари през две хиляди и двадесета година, в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Нели Събева

ЧЛЕНОВЕ: Илияна Балтова

Христина Марева,

 

СЕКРЕТАР: Станка Ангелова,

 

като се запозна с докладваното от съдия Хр. Марева в.т.д. № 348 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е образувано по въззивната жалба, подадена от З. "А." против Решение №30 от 02.08.2019 г. по т. д. №54/2018 г. по описа на ОС – Ямбол, в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на М. Д. Я. , обезщетение в размер на 10 500 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди, вследствие причинената смърт на дядо й М. Я. И. в ПТП на 2016г., от водач на МПС л.а. марка „Тойота", модел „Авенсис" с ДК № У* чиято гражданска отговорност е застрахована от въззивника – ответник по предявените искове, ведно със законната лихва върху сумата от 21.08.2016г. до окончателното заплащане на сумата, като в тежест на ответника е възложена дължимата държавна такса и разноски за вещо лице, както и сторени от М. Д. Я. деловодни разноски съобразно уважената част от исковете.

За разликата над присъдения размер от 10 500лв. до пълния предявен размер от 60 000лв. като частичен иск от общо 120 000лв. и по отношение на законната лихва върху тази част, считано от датата на ПТП до окончателното изплащане, предявените искове са отхвърлени като неоснователни и съразмерно с това в тежест на ищцата са възложени разноски на насрещната страна, като в тази част, решението се обжалва по реда на чл. 263, ал. 2 ГПК – с насрещна жалба от ищцата М. . Я..

В първоначалната въззивна жалба, подадена от З. "А." са развити подробно правни доводи за неправилност на решението, като се твърди, че не са налице предпоставките на TP № 1/21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, предвиждащи изплащане на обезщетение за лицата извън кръга – определен с ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.09.1969 г., само по изключение, доколкото приживе между увредения и пострадалия е имало особено близка емоционална връзка, поради която увреденият търпи вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени. Твърди се, че е недопустимо обезщетението да се присъди за страданията, претърпени с оглед на обичайните отношения за родствената връзка от втора степен по права линия. Според въззивника – ответник (по-долу само „ответник“) отношенията между пострадалия и увредената не са надхвърляли общоприетата привързаност за тази степен на родство и изводите на съда за наличие на особено близка емоционална връзка са в противоречие с доказателствата – интерпретирани едностранчиво от съда. Изтъква се живеенето им в различни населени места.

На следващо място се поддържа и възражение за липса на застрахователен риск, по съображения, че TP № 1/21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС се отнася до отговорност на деликвента, каквато е била изключена от действащите към момента на сключване на застрахователния договор през 2015г. ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.09.1969 г. В тази връзка са аргументирани и развити доводи за нищожност на застрахователния договор при липса на застрахователен интерес. В аспекта на функционалната връзка между насрещните задължения по застрахователния договор се поддържа твърдение, че липсата на покритие на такъв застрахователен риск е била обуславяща при определяне размера на застрахователната премия към момента на сключване на застрахователния договор, като застрахователят не е могъл да предвиди неговото покритие.

Освен това, при условията на евентуалност се поддържа възражение за неправилност на решението с оглед извода на съда, че в процесния случай е неприложима разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ. Изложени са доводи за опосредено приложение на Директива 2009/103/ЕО - само чрез транспонирането й в нормите на вътрешното законодателство на държавите - членки, като се поддържа, че разпоредбите на действащия КЗ са съобразени с установените от общностното право критерии.

В първоначалната въззивна жалба се поддържа също възражение за нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, както и за определяне размера на обезщетението в разрез с установените по делото обективни факти, представляващо нарушение на задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г.

С оглед заключението на САТЕ се оспорва изводът на съда относно възприетата в обжалваното решение степен на съпричиняване от 30 % от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Твърди се, че съобразно установените от тази експертиза обстоятелства, степента на съпричиняване превишава или е поне равна с тази на водача, чиято отговорност е застрахована от З. "А.".

В продадения отговор от името на М. Я. се оспорват възраженията за неправилна интерпретация на доказателствата при установяване на действителните отношения между ищцата и пострадалия, като се акцентира върху изводите в заключението на назначената СПЕ относно претърпените душевни страдания, независимо от липсата на претърпяно афективно разстройство.

Развити са доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 493а от действащия Кодекс за застраховането, като се поддържа искане за съобразяване на решение С-277/12 на съда на Европейския съюз от 24 октомври 2013 година, съгласно чл. 633 ГПК и чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ ЕО от 16 септември 2009 година.

С насрещната жалба на ищцата М. Д. Я. , подадена чрез адвокат С. се поддържа становище, че решението е частично неправилно.

Твърди се, че съдът е определил занижен размер на обезщетението за търпението от ищцата неимуществени вреди, определен в нарушение на ППВС № 4 от 23 декември 1968 година, като не били съобразени установената особена емоционална връзка на обич и разбирателство, привързаност, искреност и обич между пострадалия ищцата.

Поддържа се възражение, че съдът не се е съобразил с нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие, които съгласно цитираната в насрещната въззивна жалба съдебна практика по чл. 290 ГПК е следвало да бъдат отчетени при определяне на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир за конкретните икономически условия страната, които не били съобразени.

Оспорени са изводите на съда относно определената от съда значителна степен на съпричиняване в размер на 30%. Твърди се, че ответникът, който е въвел това възражение в процеса, не е изпълнил доказателствената тежест за установяване на относимите към него обстоятелства. Твърди се, че тези обстоятелства не са били конкретизирани във връзка с въведеното възражение, като включително при обективна невъзможност за това, най-късно в първото и единствено по делото съдебно заседание, ответникът е имал възможност да ги посочи.

Иска се отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и уважаване в пълен размер на предявения частичен иск, заедно с претенцията за законна лихва, считано от датата на ПТП до окончателното изплащане.

За З. "А." се явява представител по пълномощие, който поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения и оспорва насрещната.

Страните претендират деловодни разноски.

За М. Д. Я. не се явява представител. В писмена молба от пълномощника се поддържа подадената насрещна жалба и се оспорва въззивната жалба на застрахователното дружество.

С определение от 9-ти януари 2020г. Бургаски апелативен съд намери, че въззивните жалби са допустими, като във връзка с тяхната основателност, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК намира следното:

Решението не страда от пороци, налагащи прогласяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо. Пред настоящата инстанция застрахователят не поддържа въведеното с отговора на исковата възражение за недопустимост, заради липсата на отправена пред застрахователя претенция по реда на чл. 380 КЗ и не се оспорва приложението на разпоредбите на глава четвърта от отменения Кодекс за застраховането, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ, в сила от 1-ви януари 2016 г.

Във връзка с поставените от страните в насрещните жалби въпроси по основателността на предявените искове, въззивният съд установи следното:

Предмет на делото са предявените от М. Д. Я. искове за осъждането на З. „А. "А. да й заплати обезщетение в размер на 60 000 лв., представляващ част от 120 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие причиняването на смъртта на дядо й М. Я. И. в ПТП от 2016г. в гр. Я., по вина на водача на МПС л.а. марка „Тойота", модел „Авенсис" с ДК № У* за което е сключена застраховка „Гражданска отговорност" при З. „А." АД. Претендира и законната лихва за забава, считано от 2016г. до окончателното изплащане на обезщетението.

Предявеното право за заплащане на застрахователно обезщетение е основано на установената с влязла в сила присъда №73 от 25.06.2018г. постановена по НОХД №150/2018г. по описа на ОС Ямбол вина на Д. Д. Д. за това, че на 2016 г. като е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.5, ал.1, т.1; чл.20, ал.2; чл.50, ал.1; чл.46, ал.2 от ЗДвП, при управлението на л. а. марка Тойота, модел А. , с peг. №***, на кръстовище, образувано между ул. П. и улицата, водеща към фирма „С." ООД, е предизвикал ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на М. Я. И. – дядо на ищцата.

Твърди се, че са налице предпоставките на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК за създадена изключително близка връзка между пострадалия и ищцата М. Д. Я. , изградени отношения на особена близост, изразяващи се във взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие, много по-силна от обичайната връзка между дядо и внучка. У пострадалия ищцата намирала утеха и грижа и тази връзка продължила до смъртта му, въпреки установяването й да живее с новосъздаденото си семейство в друго населено място. Дядо й присъствал на всички важни събития в живота й, като загубата му претърпяла душевни страдания – мъка, тъга, тревога, безпокойство и пр., силен стрес и силна душевна болка.

Застрахователят от своя страна е оспорил така предявените права, поддържайки възражения, вкл. пред настоящата инстанция за наличие на значителен принос и превес на вината от страна на пострадалия за настъпване на ПТП, т. к. е нарушил изискването на закона да се движи като велосипедист в най-дясната страна на пътното платно по посоката си на движение.

Оспорена е активната материално-правна легитимация на ищцата, като се поддържа твърдение, че отношенията й с пострадалия - неин дядо, се характеризират като обичайни за тази степен на родство близост и привързаност и не е налице изискуемата от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСГТНК на ВКС изключителност на връзката между тях, при която да е справедливо да получи обезщетение.

Размерът на претендираното обезщетение е оспорен освен по съображения за съпричиняване от страна на пострадалия – предвид движението му като велосипедист към средната част на пътното платно, но и като несправедливо с оглед критериите на ППВС № 4/1968г. Поддържано е искане за приложение на ограничението по § 96 от ПЗР на ЗИД на Кодекса за застраховането от 07.12.2018г. установяващо лимит на обезщетенията, дължими от застрахователя на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ - до 5 000 лв.

Твърдението, че ответникът е въвел обстоятелствата, на които основава възражението за съпричиняване отстрана на пострадалия е неоснователно, като в отговора е описано и посочено поведението, с което застрахователят счита, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.

Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията на назначените САТ и СПЕ, Бургаски апелативен съд намира, че релевантните факти и обстоятелства са установени правилно в мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

В обобщение и с оглед въпросите поставени във въззивните жалби, намира за необходимо да посочи следните факти и обстоятелства:

Безспорно е по делото, че с влязла в сила присъда №73 от 25.06.2018г. постановена по НОХД №150/2018г. по описа на ОС Ямбол, е установена вината на Д. Д. Д. за това, че на 2016 г. като е нарушил правилата за движение по пътищата при управлението на л. а. марка Тойота, модел А. , с peг. №****, на кръстовище, образувано между ул. П. и улицата, водеща към фирма „С." ООД, е предизвикал ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на М. Я. И. – дядо на ищцата М. Д. Я. , като деянието представлява престъпление по чл. 343, ал.1, буква „в", вр. чл.342, ал.1, вр. с чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК.

На ***2016г., около 19:30 часа, в условията на оптимални атмосферни и пътни условия, в гр. Я., по ул.„П.", в посока ЦГЧ се движил велосипедистът М. Я. И. Същият се е движил в дясното еднопосочно платно на пътя по посока на движението си, на около 3,9 м. от крайната дясна страна на пътното платно - около осевата линия, със скорост от около 15 км/ч.. По същото време, водачът на лек автомобил Тойота А. с peг. № У* е навлязъл отдясно на велосипедиста, от път без предимство, навлизайки по пътя с предимство – ул. „П“, за да извърши маневра ляв завой към еднопосочното платно на пътя за насрещно движение спрямо посоката на велосипедиста. Липсват данни по делото, какво е било отстоянието на велосипедиста спрямо точката и момента на навлизане на МПС, но при извършване на маневрата за завиване наляво, достигайки ускорение от 18 км/ч, водачът на лекия автомобил се „поставил като преграда" пред движещия се велосипедист. Настъпил е челен удар за велосипедиста в позицията на предна гума, а за автомобила Тойота - страничен отляво, обособен в позицията на ляв праг, под задна лява врата. След удара велосипедът се е завъртял около вертикалната си ос по посока обратна на часовниковата стрелка, като дясната част на кормилото е контактувала със задните ляво-странични състави на автомобила, след което е паднал върху асфалтовата настилка, около надлъжната пътна маркировка, върху левите си състави. Водачът на л.а. Тойота не е реагирал за аварийно спиране като скоростта на движение на автомобила преди настъпване на произшествието е равна на скоростта в момента на сблъсък - 18 км/ч. Съгласно заключението на вещото лице, водачът на лекия автомобил е имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието, ако е спазил знак Б2, за да порпусне движещия се по пътя с предимство велосипедист, а от последния – ако е спазил изискването за движение възможно в най-десния край на пътното платно, при което е било възможно МПС да премине пред велосипедист, освобождавайки безпрепятствен коридор за преминаването на последния.

От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че след смъртта на майката на ищцата, пострадалият е полагал за нея родителски грижи. Връзката помежду им е била особено близка, тъй като и преди това полагал за нея специални грижи, поради честото й боледуване като малка. Това са налагало, заради честото и продължително отсъствие на родителите от дома и по този начин между ищцата и дядо й била създадена особена привързаност и близост. Пострадалият М. Я. е осъществявал бащини функции спрямо ищцата и е бил възприеман от нея в ролята на най-значимият в живота й възрастен и житейски наставник. В тази връзка са и показанията на свид. Р., който поискал съгласие именно от пострадалия, за да заживее с ищцата на семейни начала в град Б., където се родили двете им деца. Независимо от установяването й да живее в друго населено място, ищцата продължила интензивни контакти със своя дядо, посещавала го два- три пъти в месеца и той присъствал в най-значимите за нея житейски събития. В момента на неговата смърт ищцата била бременна и знаейки нейната привързаност към него, близките й са направили опит да ограничат травмиращите преживявания, съобщавайки й за смъртта му едва след неговото погребение.

Научавайки за смъртта на дядо си ищцата преживяла загубата с доминиращи симптоми на тъга, потиснатост, безрадостно настроение и плачливост, чийто интензитет е бил в рамките на нормалното преживяване на скръб от загубата на неин близък. Преходът на чувствата от загуба към раздялата с него е бил осъществен без прерастване на негативните емоции в разстройство на афективността или други психични функции и процеси.

Към момента на смъртта на пострадалия за управляваното от виновния, съгласно влязлата в сила присъда №73 от 25.06.2018г. постановена по НОХД №150/2018г. по описа на ОС Ямбол водача на МПС лек автомобил „Тойота А. с peг. № У* е имало сключена с ЗДА „А“ застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с полица № 1* валидна от 02.12.2015г. до 17.09.2016г.

Въз основа на тези факти и обстоятелства, предявеният от ищцата иск се явява основателен в уважения от първоинстанционния съд размер – 10 500 лв., във връзка с което въззивните жалби на страните са неоснователни.

Предявеният иск е с правна квалификация по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. с чл. § 22 от ПЗР на КЗ, в сила от 1-ви януари 2016г., като с оглед датата, на сключване на договора за застраховка – 2-ри декември 2015г., по повод възражението на застрахователя за липса на качество за ищцата като правоимаща и за изключване от решаващия съд на задължителното по своя характер Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСГТНК на ВКС, поради липсата на покритие от застраховката за такъв застрахователен риск, въззивният съд намира за необходимо да посочи следното:

Както по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на КЗ (отм.), така и съгласно § 1, т. 3 от ДР на влезлият в сила на 1-ви януари КЗ, "Застрахователен риск" е обективно съществуващата вероятност от настъпване на вредоносно събитие, възникването на която е несигурно, неизвестно и независимо от волята на застраховащия, застрахования или третото ползващо се лице. Съгласно чл. 183 КЗ (отм.), представлява поетия от застрахователят определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо се лице застрахователно обезщетение или парична сума.

Като се държи сметка за дефинитивно определения с разпоредбата на чл. 223, ал. 1, пр. 1 КЗ (отм.) договор за застраховка "Гражданска отговорност", поетият с този договор риск се изразява в обективната вероятност от настъпване на застрахователно събитие – ПТП, чийто фактически състав ангажира отговорността на застрахования към трети лица, с която отговорността на застрахователя е във функционална връзка. Не без значение е задължителният характер на застраховката „Гражданска отговорност“ за водачите на МПС, при което единственото ограничение на застрахователя във връзка с отговорността на застрахования е договорената или определената с нормативен акт и посочена в застрахователен договор парична сума, представляваща горна граница - застрахователен лимит, спрямо всички или кое да е трето лице, което е претърпяло вреди от настъпилото застрахователно събитие.

Увредените лица, към които възниква отговорността на застрахования не са определени лимитативно в приложимия закона – чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), като техният кръг е бил ограничен от задължителната тълкувателна практика - ППВС № 4 от 25. V. 1961 г. и ППВС № 5 от 24. ХI. 1969 г. на Пленума на Върховния съд.

Макар тълкувателното решение да има за последица различно приложение на тълкуваната правна норма, то не представлява източник на позитивно право, поради което съобразяването му следва действието на нормативните разпоредби, чието приложение разяснява.

Предпоставките за постановяване на нов тълуквателен акт със задължителен характер, съгласно чл. 130, ал. 2 във вр. с чл. 124 ЗСВ, са наличието на неправилна или противоречива съдебна практика, обусловена от изменение на тълкуваната норма или нейното значение във връзка с други правни норми или тяхното изменение.

В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСГТНК на ВКС ясно и недвусмислено е посочено основанието за постановяването му – липсата на уредба в националният закон, уреждаща изрично лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък, както и на ясни критерии за тяхната материалноправна легитимация, следващи от поетите от Република България като „държава – членка“ ангажименти с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, дали основание да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г.

За разлика от нормативните актове, чието действие във времето е изрично регламентирано в ЗНА, тълкувателният акт не регламентира пряко правоотношенията между правните субекти. Последните са обвързани от тях само косвено, доколкото и когато изискват или очакват органите, за които тълкувателните актове са задължителни, да ги съобразят в дейността си по повод на конкретно правоотношение, за защитата и законосъобразното развитие на което са сезирани и, ако са сезирани. Като се държи сметка за това, действието във времето на задължителния тълкувателен акт се проявява само, доколкото определен юридически факт възниква или следва да бъде съобразен според смисъла на правната норма, придаден със задължителния тълкувателния акт към момента на прилагането му от съответния орган на съдебната власт и само във връзка с конкретно правоотношение отношение, по повод на което съответният орган е обвързан в дейността си от неговия задължителен характер. Извън това, смисълът на тълкуваната правна норма според отменения тълкувателен акт следва да бъде съобразяван от правните субекти само, ако при или независимо от съобразяването с актуалния тълкувателен, би се стигнало до засягане с обратна сила на законни права и интереси на страна. Когато, обаче, при съобразяването на поведението от правните субекти с актуалния тълкувателен акт, през призмата на посочената динамика на косвено приложение ще бъде възможно запазването и надлежното упражняване на гарантираните им от закона права и интереси, липсва основание за прилагане на тълкуваната правна норма от органите на съдебната власт според смисъла на отменения или изгубилия сила тълкувателен акт.

Такъв е и настоящият случай. Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение в рамките на застрахователния лимит на всяко и всички увредени лица не се изключва нито от конкретния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, нито по силата на приложимия закон - чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. с чл. 45 ЗЗД, разяснени с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016г. на ОСГТНК на ВКС. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ, разпоредбите на част четвърта от отменения КЗ са приложими, доколкото след влизане в сила на този закон по отношение на заварените застрахователни договори страните не са договорили друго. След като страните по застрахователното правоотношение не са се възползвали от предоставената възможност за предоговаряне с оглед влезлият в сила от 01.01.2016 г. КЗ,, то по повод на завареното правоотношение същите следва да съобразят поведението си със съдържанието на тълкуваната правна норма според задължителния към момента на прилагането й тълкувателен акт. Предоставената с § 22 от ПЗР на КЗ свобода на договаряне цели постигането на баланс между правата и задълженията на страните по завареното правоотношение, но е недопустимо да бъде упражнявана в ущърб на активно легитимираните по прекия иск трети лица, попадащи в разширения или с тълкувателното решение, или от нормата на чл. 493а, ал. 4 КЗ кръг на увредените от застрахователното събитие лица.

Предвид гореизложеното, качеството на лицата, които като увредени по смисъла на чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) имат право да претендират пряко от застрахователя обезщетение, не се изключва априори от датата на постановяване на задължителната съдебна практика. Тяхната активна легитимация е обусловена от доказването на предпоставките посочени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, от което настоящият съден състав е обвързан, предвид изложеното по-горе. Съгласно него, извън лицата, посочени в ППВС № 4 от 25. V. 1961 г. и ППВС № 5 от 24. ХI. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, материалната легитимация на други лица – близки на пострадалия, следва само по изключение - когато е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, заради която лицето търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Тъкмо такава трайна, дълбока и емоционална връзка се установява по делото, че е съществувала между ищцата и нейния дядо приживе, като противно на твърдението във въззивната жалба на застрахователя, тя надхвърли обичайната за българската народопсихология привързаност в тази степен на родство.

Заживяването на ищцата в друго населено място преди настъпването на застрахователното събитие, има значение при преценката на тежестта и степента на понесените от нея страдания, но не би могло да отмени или да промени създадената назад във времето връзка и значимост на личността на пострадалия в живота и психосоциалното развитие на ищцата.станови се, че пострадалият е изпълнявал за ищцата основни родителски, а не само подпомагащи и допълващи функции в кръга на разширеното семейство. Особено се е засилила тази значимост след загубата на нейната майка, от който момент пострадалият е останал единственият възрастен, полагащ родителски грижи за ищцата. Преносът на емоционалната връзка, типична за отношението родител – дете, е бил символизиран от изисканото именно от пострадалия разрешение на св. Р. да заживее на семейни начала с ищцата. Както се посочи и по-горе, установеното ново семейство за ищцата има значението за известно отдалечаване от пострадалия и като опора в преодоляването на мъката и скръбта й от загубата му в живота й, но с оглед характера, естеството и силата на изградената с него връзка, която е била особена предвид същинските родителски функции, претърпените от ищцата душевни страдания се явяват значителни и е справедливо да бъдат обезщетени.

С оглед установената от СПЕ обичайна степен на преживяване на скръб и емоционално страдание от ищцата, без прерастването им в афективно или друг вид разстройство на психичните функции и процеси, като се държи сметка също и за изградените нови семейни връзки в живота на ищцата, явяващи се от една страна приоритет, а от друга – нова житейска опора, която е довела и до известно отдалечаване не само в пространствено и времево отношение, но и в психичен план, справедливият размер на обезщетението съдът определя в размер на 15 хиляди лева, който следва да бъда намален съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвид установеното виновно поведение и от страна на пострадалия, с което същият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.

Възражението на ответника, че вината на пострадалия велосипедист превишава тази на водача на моторното превозно средство или е най-малкото равна на неговата, е неоснователно. Тежестта на вината на субектите като тяхно отношение към последиците на съзнаваното им поведение, следва да се преценява, като се държи сметка за опасността както на самото поведението, така и на извършителя.

За водача на моторното превозно средство законът установява задължение, произтичащо от разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства. Като се държи сметка за поставените от закона по-високи изисквания към водачите на моторни превозни средства спрямо пешеходците и водачите на двуколесни превозни средства, опасността от поведението на водача на МПС в случая е значително по-голяма от тази на пострадалия велосипедист.

Съобразно гореизложеното, настоящата инстанция споделя напълно извода в обжалваното решение за съотношението във вината на участниците в процесното ПТП от 30 % за велосипедиста и 70 % за водача на МПС, което води до намаляване размера на дължимото от ответника обезщетение до размера от 10 500 лв.

Съобразно гореизложеното, възраженията и на двете страни относно размера на обезщетението са неоснователни, като не намира опора в закона и възражението на ответника, че съдът е следвало да съобрази разпоредбата на § 96 от ПЗР на КЗ.

Както се посочи и по-горе, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ и липсата на друго уговорено между страните по застрахователния договор от 2015 г., правата във връзка с него се уреждат по раздел четвърти на отменения КЗ. Доколкото изобщо следва да бъдат съобразявани ДР на КЗ в сила от 01.01.2016 г., аргументите на застрахователя, основани на ограничението, произтичащо от разпоредбата на § 96 от ДР на КЗ е неоснователно.

Съгласно чл. 288, ал. 3 ДФЕС, Директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до която е адресиран, като оставя на националните власти свобода на избора относно формата и средствата за постигане на този резултат, съответно – не намира пряко приложение. Постановените на основание чл. 267 ДФЕС решения на СЕС, обаче, са задължителни, като съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от A. t. S./Латвия/ с акт от 16. Май 2012г., постъпил в Съда на 01 юни 2012г., член 3 пар.1 от Директива 72/166 и чл.1, параграфи 1 и 2 от Втората директива 84/5, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, параграф 2 от Втората директива 84/5 (застрахователен лимит). Като част от позитивното европейски право Решенията на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните-членки, вкл. Република България съгласно чл.633 ГПК. Разпоредбата на § 96 ПЗР на КЗ е именно такава, която предвижда сума на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ която е по-малка от установените от чл. 1, § 2 на Втората директива лимити, транспониран в чл. 492 КЗ (чл. 266 КЗ отм.), поради което не следва да се прилага от съда

С оглед гореизложеното и съвпадащите изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното и от двете страни решение, с което предявеният иск по ч. 226, ал. 1 КЗ (отм.) следва да се потвърди, като поради неоснователност на насрещните въззивни жалби, са неоснователин и претенциите на страните за заплащане на деловодни разноски пред настоящата инстанция

Водим от гореизложеното, съдът

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 30 от 02.08.2019 г. по т. д. №54/2018 г. по описа на ОС – Ямбол.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

Председател:

 

 

Членове: