№ 2638
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20251100500294 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20226/08.11.2024г., постановено по гр.д. №30372/2024г. по
описа на СРС, 170 състав, е признато за незаконно и отменено уволнението на
К. М. Н., извършено на основание чл.325, т.2 от КТ със заповед
№53/29.04.2024г. като незаконосъобразно на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ,
и е възстановен К. М. Н. на заеманата преди уволнението длъжност
„заместник изпълнителен директор“ на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ. С
решението е осъден ответникът Държавен фонд „Земеделие“ да плати на К.
М. Н. сумата от 7964,70 лева, представляваща обезщетение за претърпените
вреди вследствие на незаконното уволнение за периода 29.04.2024г. –
25.10.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 28.05.2024г. до окончателното плащане на сумата на
основание чл.344, т.3 от КТ във вр. с чл.225, ал.1 от КТ и сумата от 1985,20
лева, представляваща направени в първоинстанционното производство
разноски, съобразно уважената част от исковете на основание чл.78, ал.1 от
ГПК. Отхвърлен е предявеният от К. М. Н. против Държавен фонд
„Земеделие“ иск за обезщетение за претърпените вреди вследствие на
1
незаконното уволнение над сумата от 7964,70 лева до сумата от 8145,72 лева и
за периода 29.04.2024г. – 25.10.2024г. с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от
КТ във вр. с чл.225, ал.1 от КТ, като неоснователен. Осъден е ответникът
Държавен фонд „Земеделие“ да плати по сметка на СРС сумата от 478,59 лева,
представляваща държавна такса върху уважената част от исковете на
основание чл.78, ал.6 от ГПК. Осъден е К. М. Н. да плати на Държавен фонд
„Земеделие“ сумата от 10,37 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от исковете
на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от ищеца срещу решението в
отхвърлителната му част, като е направено искане същото да бъде отменено в
тази част и предявеният иск по чл.344, ал.1, т.3 от КТ във врц с чл.225 от КТ
да бъде уважен изцяло. Изложени са и оплаквания във връзка с размера на
присъдените в полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение.
Подаден е писмен отговор от насрещната страна Държавен фонд
„Земеделие“, чрез пълномощника адв. Х. М., с който жалбата се оспорва и се
прави искане за потвърждаване на решението в отхвърлителната му част.
Подадена е въззивна жалба и от ответника Държавен фонд „Земеделие“,
чрез пълномощника адв. Х. М., срещу решението в частта, с която
предявените искове са уважени, като се излагат оплаквания, че
първоинстанционният съд е направил неправилен извод относно
приложението на чл.345, ал.1 от КТ и чл.8, ал.1 от КТ относно началния
момент, от който за ищеца К. Н. е започнал да тече двуседмичният срок, в
който същият е следвало да се яви длъжността, на която е бил възстановен,
както и неправилен извод относно добросъвестното поведение на ищеца и
липса на нарушение на чл.8, ал.1 от КТ. В жалбата се посочва, че решението, с
което ищецът е бил възстановен на длъжността „Заместник изпълнителен
директор на ДФЗ“, която е заемал преди уволнението, е влязло в сила на
28.04.2017г. В продължение на седем години съдът, постановил решението не
изготвил и не изпратил на ищеца съобщение по чл.345, ал.1 от КТ, като такова
било изготвено и връчено на процесуалния представител на ищеца едва след
нарочно искане за това седем години след влизане в сила на решението.
Излагат се доводи, че предвид липсата на разпоредби, уреждащи последиците
от неизпълнението на това задължение на съда, това получаване следвало да
2
стане в разумен срок след приключване на исковото производство. В случая
бездействието на съда да връчи нарочно съобщение и бездействието на ищеца
да поиска такова продължили седем години, което не можело да бъде
определено като разумен срок по смисъла на ТР №3/2021г. на ВКС. По делото
било установено, че процесуалният представител на ищеца е поискал на
09.03.2022г. да бъде издаден изпълнителен лист за присъдените разноски за
трите съдебни инстанции, като на 06.04.2022г. било подадено искане до ДФЗ
да му изплати сумите по издадения изпълнителен лист. От горното можел да
се направи извод, че ищецът е узнал за влязлото в сила решение най-късно на
06.04.2022г. Ищецът лично представил изпълнителния лист на работодателя
си на 06.04.2022г., от която дата следвало да започне да тече двуседмичният
срок по чл.345, ал.1 от КТ. В продължение на седем години от влизане в сила
на решението, с което е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност, ищецът бездействал и не искал и получавал от съда съобщение по
чл.345, ал.1 от КТ, макар обективно да можел да поиска издаването на такова
съобщение при бездействие на съда. Нямало съмнение, че ищецът е узнал за
влязлото в сила решение с оглед на издадения в негова полза изпълнителен
лист, като това узнаване недвусмислено демонстрирал пред работодателя си
най-късно на 06.04.2022г. Първоинстанционният съд не разгледал
възражението на работодателя, че с оглед цялостното поведение на ищеца,
последният недобросъвестно и в противоречие с етичните правила, както и с
простата житейска логика упражнил правото си да заеме длъжността, на която
е възстановен след неразумно дълъг период от време. Неправилен бил изводът
на първоинстанционния съд, че поведението на ищеца е в съответствие с
принципите на добросъвестността. Ищецът се възползвал от положителните
последици от влизане на решението в сила, като предявил издадения му
изпълнителен лист за заплащане на присъдените в негова полза разноски пред
работодателя. Въпреки това обаче чак две години след като се
облагодетелствал от факта на влизане на решението в сила ищецът се явил
пред работодателя си, за да заеме длъжността, на която е възстановен и
поискал от съда само формално изготвянето на нарочно съобщение по чл.345,
ал.1 от КТ. Въззивникът поддържа, че ищецът не е положил каквато и да е
грижа, още по-малко обичайната грижа на добрия работник и в един
продължителен и неразумен срок съзнателно бездействал – не се уведомил
формално за влизане на решението в сила, нито се явил, за да заеме
3
предишната си длъжност в разумен срок след влизане на решението в сила.
Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Насрещната страна К. М. Н. не е подал писмен отговор на жалбата по
реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срок, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, и са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:
Законността на едностранното прекратяване на трудовото
правоотношение при разглежданото уволнително основание по чл. 325, ал. 1,
т. 2 КТ се предпоставя от следния фактически състав: 1/ заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение да е издадена от компетентен
орган на работодателска власт; 2/ да е налице влязло в сила решение, с което
съдът е възстановил на работа ищеца; 3/ получаване от страна на работника на
съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ за възстановяването си на работа и 4/ че
работникът не се е явил в предвидения в чл. 345, ал. 1 КТ двуседмичен срок
да заеме длъжността, на която е бил възстановен.
С оглед поддържаните между страните становища, спорът между тях,
пренесен пред настоящата инстанция, е относно момента, в който е започнал
да тече за ищеца предвиденият в чл. 345, ал. 1 КТ двуседмичен срок да заеме
длъжността, на която е бил възстановен.
По този въпрос с ТР №3/2019г. на ОСГК на ВКС са дадени следните
4
разяснения: Нормата на чл. 345, ал. 1 КТ е императивна и специална, дерогира
общите правила за узнаване на влязлото в сила решение и задължава
първоинстанционния съд, разгледал делото, да изпрати на работника или
служителя нарочно съобщение за възстановяването му на работа, независимо
от влизането в сила по правилата на ГПК на съдебното решение по иска с пр.
осн. чл. 344, ал. 1,т. 2 КТ. Нормата на чл. 345, ал. 1 КТ цели яснота и правна
безспорност в отношенията на страните по трудовото правоотношение.
Уведомяването в този случай е специална процедура – съобщението по чл.
345, ал. 1 КТ се изпраща от първоинстанционния съд след влизане на
решението за възстановяване на работа в сила, получава се лично от работника
или служителя в разумен срок след приключване на исковото производство и
полученото съобщение поставя началото на срока по чл. 345, ал. 1 КТ.
Разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ не само конкретизира средството, чрез което
работникът или служителят следва да бъде известен за окончателното
възстановяване на работа – съобщение, но и категорично изисква то да бъде
получено. Получаването на съобщението като обективен факт гарантира
правната сигурност, за разлика от узнаването като субективен факт. С
получаване на съобщението до знанието на работника или служителя е
доведено влизането в сила на решението за възстановяването му на работа и за
него става ясен срокът, в който може да се яви, за да заеме работата, на която е
възстановен. Извеждането на друг начален момент на срока не съответства на
съдържанието и смисъла на разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ и е резултат от
разширително тълкуване на правната норма, което може да доведе до
неблагоприятни последици и за двете страни по трудовото правоотношение.
Неоснователни са поддържаните във въззивната жалба доводи, че
поведението на ищеца е в противоречие с принципа на добросъвестността. С
цитираното ТР №3/2019г. на ОСГК на ВКС са дадени разяснения и относно
приложението на чл.8 от КТ в разглежданата хипотеза, а именно: Основен
критерий за преценка на добросъвестността при упражняването на трудовите
права и задължения по чл. 8 КТ са изискванията на законите, като правата и
задълженията се осъществяват в обема и според съдържанието им,
предвидени в нормативната уредба. Правно значение за началото и респ. за
изтичането на срока, с който се преклудира правото на възстановения на
работа работник или служител да я заеме, според изричната разпоредба на
закона има фактът на получаване от него на съобщението от съда за влязлото в
5
сила решение за възстановяването му на работа. Ако съобщението не е
получено от работника или служителя, срокът по чл. 345, ал. 1 КТ започва да
тече само когато с явяването си в предприятието или по друг несъмнен начин/
напр. с писмена молба до работодателя/ работникът или служителят изяви
пред него желанието си да се върне на работата, на която е възстановен.
Поради изложеното, и предвид установените по делото факти в
случая е налице втората хипотеза, а именно ищецът е изявил желание пред
работодателя да заеме длъжността, на която е възстановен на 08.03.2024г., и
именно от тази дата е започнал да тече срокът по чл.345, ал.1 от КТ, доколкото
същата предхожда връчването на съобщението от съда на 24.04.2024г. В
подадената молба ищецът е заявил готовност да поеме трудовите си функции,
като е поискал да му бъде съобщена датата, на която следва да се яви на
работа. Не се установява работодателят, до когото е достигнало
волеизявлението на ищеца за намерение да заеме длъжността, на която е
възстановен, да го е допуснал незабавно до работа или да е сторил това в
разумен срок, съобразно спецификата на работата.
Поради изложеното уволнението, извършено с процесната заповед, е
незаконно и следва да бъде отменено.
С оглед основателността на главния иск, основателен се явява и следва
да се уважи и обусловеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата преди незаконното уволнение
длъжност.
По обусловения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с
чл.225 от КТ, освен установяване основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ, ищецът следва да докаже, че е останал без работа вследствие на
незаконното уволнение. Изчислението следва да се извърши на база на
размера на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен
месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение. В случая
се установява, че ищецът не е работил по трудово правоотношение след
уволнението, като не е спорно между страните по делото, че размерът на
последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение е 1357,62
лева.
Поради изложеното решението следва да бъде отменено в частта, с
която предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл.225 от КТ е
6
отхвърлен за разликата над присъдената сума от 7964,70 лева до
претендирания размер от 8145,72 лева, като искът бъде уважен за сумата от
още 181,02 лева и за периода от 26.10.2024г. до 29.10.2024г.
В останалата част предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, на въззивника - ищец следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лева, като въззивната инстанция намира за
основателно направеното от насрещната страна възражение за прекомерност
на заплатеното от него адвокатско възнаграждение. Съобразно решение на
СЕС от 25.01.2024г. по дело №С-438/22, определение №343/15.02.2024г. по
т.д. №1990/2023г. на ВКС, II т. о., минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила
за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и
фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен
на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. Посочено е, че
НМРАВ е приета в нарушение на чл.101, §1 ДФЕС, което води до нейната
нищожност, респ. до неприложимостта й в отношенията между страните и
при разрешаване на спора от съда. В случая, с оглед обстоятелството, че
единственият спорен между страните въпрос, пренесен пред въззивната
инстанция, е относно началото на срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, както и това,
че въззивникът – ищец не е подал писмен отговор на въззивната жалба на
ответника по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК, във въззивното
производство не са събирани нови доказателства, а разглеждането на делото е
приключило в едно съдебно заседание, заплатеният размер на адвокатското
възнаграждение от 2900 лева е прекомерен. На ищеца следва да бъдат
присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на още
14,80 лева. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която е осъден К. М. Н. да плати на Държавен фонд „Земеделие“
разноски по делото в размер на 10,37 лева. На основание чл.78, ал.6 от ГПК
ответникът Държавен фонд „Земеделие“ следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС държавна такса в размер на 7,24 лева върху уважената част от
7
иска, както и 25 лева за уважената въззивна жалба на ищеца.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №20226/08.11.2024г., постановено по гр.д.
№30372/2024г. по описа на СРС, 170 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от К. М. Н. срещу Държавен фонд „Земеделие“ иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл.225 от КТ за обезщетение за
претърпените вреди, вследствие на незаконното уволнение за разликата над
сумата от 7964,70 лева до претендирания размер от 8145,72 лева, и в частта, с
която е осъден К. М. Н. да заплати на Държавен фонд „Земеделие“ разноски в
размер на 10,37 лева на основание чл.78, ал.3 от ГПК, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“, Булстат *********, да плати на
К. М. Н., ЕГН **********, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл.225
от КТ обезщетение в размер на 181,02 лева за периода от 26.10.2024г. до
29.10.2024г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 28.05.2024г. до окончателното плащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение №20226/08.11.2024г., постановено по гр.д.
№30372/2024г. по описа на СРС, 170 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Държавен фонд
„Земеделие“, Булстат *********, да плати на К. М. Н., ЕГН **********,
разноски за първоинстанционното производство в размер на още 14,80 лева,
както и разноски за въззивното производство в размер на 1500 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК Държавен фонд
„Земеделие“, Булстат *********, да плати по сметка на Софийски градски съд
държавна такса в размер на 32,24 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9