РЕШЕНИЕ
град Ловеч, 16.07.2019 година
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав в
публично заседание на осемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
МИТЕВА
при
секретаря ГАЛИНА
АВРАМОВА и в присъствието на
прокурора ПОЛЯ
МИТКОВА като изслуша докладваното от съдия
МИТЕВА гражданско дело № 700 по описа за 2017 година, за да се произнесе,
съобрази:
Производство с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ.
Постъпила е искова
молба от Г.В.В., против Прокуратурата на Р България, с посочено правно
основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 от ЗОДОВ и срещу Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, с посочено правно основание чл.7 от Конституцията на Р България,чл.13
от КЗПЧОС,вр.с чл.5,ал.4 от Конституцията на РБългария, чл.47 от Харта на
основните права на ЕСъюз и чл.31,ал.1 от ГПК.
След
указания по чл.129 от ГПК уточнява, че претенцията срещу Прокуратурата на
РБългария се основава на нарушение на правата му по чл.5, §1 от КЗПЧОС, във
връзка с чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, в хипотезата на „обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано”. Твърди, че с наложената му мярка за неотклонение
„Задържане под стража” от ОП-Ш., във връзка с повдигнатото му обвинение по
чл.330,ал.3,във вр.с ал.2, т.2 и т.4, вр. с чл.20, ал.3 от НК, е бил незаконно
задържан и лишен от свобода в продължение на 5 години-за периода от
21.10.2010г. до 15.06.2015г., както и е бил застрашен от още 7 години лишаване
от свобода, с оглед предвижданото за това престъпление максимално наказание от
12 години лишаване от свобода. Наложената му по това престъпление мярка за
неотклонение „Задържане под стража” все още не е отменена и така се нарушават правата му съгласно чл.5, §1 от
КЗПЧОС, поради което му се дължи обезщетение, съгласно чл.5, §5 от КЗПЧОС и ЗОДОВ. Пояснява, че не се позовава на нарушение на нормите на чл.5, §2-4 от
КЗПЧОС.
Посова,
че искът срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите, е предявен
при съобразяване на нормата на чл.31, ал.1 от ГПК,с оглед представителните
функции на Министерството и подчинението на Прокуратурата на Държавата. Счита, че
Държавата е „работодател” на Прокуратурата и затова ангажира и нейната
отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД. Позовава се на чл.13 от КЗПЧОС и чл.47 от
Харта на основните права на ЕСъюз.
Цената
на иска е 500 000 лева, предявена към двамата ответници, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба-
13.12.2017г. Претендира и мораторна лихва от постановяване на оправдателната
присъда-15.06.2015г.,като я определя в размер на 252 484.80 лв.
Излага,
че за периода от 21.10.2010г. до 15.06.2015г.е бил задържан с мярка за
неотклонение „Задържане под стража” в Следствения арест-гр.Ш. и
Затвора-гр.Бургас,във връзка с повдигнатото му обвинение по чл.330,ал.3,във
връзка с ал.2,т.2,т.4,вр.с чл.20,ал.3 от НК. На 15.06.2015г. е постановена и
влиза в сила решение №493,постановено по н.д.№1559/2014г.по описа на ВКС,ІІІ
НО,с което е потвърдено оправдаването му по посоченото обвинение в извършване
на престъплението по чл.330,ал.3,във връзка с ал.2,т.2,т.4,вр.с чл.20,ал.3 от НК. Твърди,че в следствие на това обвинение е бил осъден 5 години и е претърпял
„огромни и трудно описуеми вреди,изразяващи се в нематериални щети”.
Незаконното му обвинение и задържането му под стража противоречат на цитираните
норми на Конституцията на Република България,Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи,Хартата на основните права на Европейския
съюз,което му дава право да ангажира отговорността на Държавата.
Поискано
е предоставяне на правна помощ, но поради липса на доказателства за наличие на
предпоставките по чл.23,ал.3 от ЗПП, с Разпореждане №75/ 30.01.2018г. молбата е
оставена без уважение.
С
Разпореждане №75/30.01.2018г. е оставено без уважение възражението на ищеца за
местна неподсъдност на спора по чл.118 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от Окръжна Прокуратура –Ловеч, в което оспорва иска по
основание и размер. Излага, че от изложеното в исковата молба и уточненията й
става ясно, че след приключване на ДП № 154/
2009г. по описа на ОД на МВР-Ш., срещу шест обвиняеми лица е внесен обвинителен
акт и образувано НОХД №303/2011г.по описа на ОС-Ш.. С този обвинителен акт на Г.В.
са повдигнати седем обвинения за престъпления от общ характер - две обвинения
за престъпления по чл.116, ал.1, т.6, пр.1, т.7, т.9 и т.10, във вр. с чл.115, във
вр. с чл.20, ал.3 и ал.4 от НК, две обвинения за престъпления по чл.131, ал.1, т.8
и т.10, във вр. с чл.130, ал.1, във вр. с чл.20, ал.3 от НК, за престъпление по
чл.339, ал.1 от НК, за престъпление по чл.252, ал.2, пр.1 и 2, във вр. с ал.1
от НК във вр.с чл.20, ал.2 и чл.26 от НК и за престъпление по чл.330, ал.3 във
вр. с ал.2, т.2 и т.4, във вр. с ал.1 и чл.20, ал.3 от НК. С Присъда № 29/ 20.12.2012г.,
постановена по НОХД № 303/ 2011г. ОС - Ш. е признал Г.В. за невиновен
единствено по престъплението по чл.330, ал.3, във вр. с ал.2, т.2 и т.4, във
вр. с ал.1 и във вр .с чл.20, ал.3 от НК, а за останалите шест обвинения е
признат за виновен и е определено общо най-тежко наказание на основание чл.23, ал.1
и ал.3 от НК- „доживотен затвор без замяна”. Така постановената присъда е
влязла в законна сила на 01.12.2017г., след обжалване и протестиране по реда на
НПК, като по отношение на ищеца наказанието е „доживотен затвор без замяна”, което
се изтърпява в момента в Затвора-Ловеч. Мярката за неотклонение до влизане на
присъдата в сила по отношение на В. е била „задържане под стража”, взета с
Определение №605/23.10.2010г.по ч.н.д.№755/2010г.по описа на ОС-Ш.. Твърди,че
тази най-тежка мярка за неотклонение е била определена с оглед обвиненията за двете престъпления по чл.116,ал.1,т.6 и
т.7 във вр.с чл.115 и във вр.с чл.20,ал.3 и ал.4 от НК и цялостната престъпна
дейност, а не с оглед обвинението по чл.330,ал.3 от НК, във връзка с което е
предявен настоящият иск. Предмет на разследване по ДП №154/2009г. са били множество
тежки престъпления,които са обуславяли необходимостта от вземане на такава
мярка.Сочи, че в случая наказателното производство е приключило с влязла в сила
осъдителна присъда по отношение на ищеца В.. Поради това счита,че предявеният
иск за вреди, причинени от действия на Прокуратурата, е изцяло неоснователен и
недоказан. Заявява, че оспорва и размера на претенцията, като счита, че е
изключително завишена и несъответстваща на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и на
обществено-икономическите условия и стандарт на живот в страната. В исковата
молба ищецът не е посочил от какво точно произтичат вредите, които е оценил с
тази сума, в какво се изразяват те - здравословни проблеми, негативни
изживявания и други. Сочи, че размерът на обезщетението е свързан пряко и
непосредствено с критерия за справедливост, съгласно чл.52 от ЗЗД, което не е
абстрактно понятие, а се извежда от преценка на конкретни обстоятелства. Паричното
обезщетение за морални вреди следва да съответства на необходимото за
преодоляването им. Искането за сума, много по-голяма от необходимия размер за
обезщетяване на претърпените вреди, е в пълна дисхармония със законовия принцип
за справедливост. Счита, че към исковата молба не са представени никакви
доказателства, подкрепящи твърденията на В., не са направени и доказателствени
искания, съответстващи на предмета на делото. Счита исканията за справки за
бюджета на прокуратурата и възнагражденията на магистратите и т.н., за изцяло
неоснователни и неотносими към предмета на настоящето дело. Възразява, че
отговорността на Държавата има принципно обективен характер, но това не
означава, че ищецът не носи доказателствената тежест за твърдените от него
вреди, размер, пряка причинна връзка с повдигнатото му обвинение. В случая счита, че ищецът не
сочи някакви конкретни доказателства в тази насока. Заявява,че ще се ползват от
изисканите от съда писмени доказателства от ОС-Ш. и Затвора-Ловеч, отнасящи се
до НОХД №303/2011г. на ОС-Ш. и наказанието, което В. търпи в момента в
Затвора-Ловеч.
Постъпил е
отговор от отв.Държавата, представлявана от Министъра на финансите - В.Г., чрез юрисконсулт В.Б.. Оспорва
изцяло-по основание и по размер, предявения иск. На първо място счита,че
исковата молба е нередовна и страда от пороци,които следва да се отстранят.
Претенцията е вътрешно противоречива и неясна по отношение на правното
основание и ответника, срещу който е предявена. Счита,че с искането си за
„добавяне” по реда на чл.228,ал.3 от ГПК на държавата,като втори
ответник,ищецът на практика е оттеглил/се е отказал от иска си срещу
първоначалния ответник - Прокуратура на РБ. Добавянето на допълнителен ответник
е процесуално действие, непознато на българския гражданско-правен ред.
Разпоредбата на чл.228,ал.3 от ГПК представлява способ за процесуална
субституция, а не за присъединяване на нов ответник в процеса. В този смисъл е
Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на
ВКС, което гласи: „Чл.228,ал.3 ГПК създава единствено възможност за процесуално
приемство по делото, без съгласие на заменяната страна, което предполага
продължаване на висящия процес по предявената искова претенция. Разпоредбата не
позволява едновременно изменение и на основанието на първоначалния иск, нито
създава процесуална възможност за последващо субективно съединяване на искове,
или въвеждане на нови искови претенции, наред с вече заявената, респ.
привличане и на други ответници, наред с първоначалния.". Ето защо счита,
че исковата претенция към настоящия момент следва да се приеме като насочена
единствено срещу държавата, представлявана от министъра на финансите. В
условията на евентуалност на ищеца следва да бъде дадена възможност да уточни
дали поддържа така подадената молба по чл.228,ал.3 от ГПК и ако да - дали
оттегля или се отказва от иска си спрямо първоначалния ответник по делото.
На следващо място
сочи,че с подадената на 08.01.2018г. нова искова молба ищецът е изменил и
основанието на иска си - от чл.2,ал.1,т.1 и т.2 от ЗОДОВ на чл.7 от Конституцията на Република България. Пояснява,че разпоредбата на чл.7 от КРБ не
предоставя пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип, осъществяването
на който трябва да се уреди със закон (така ТРеш.№ 3 от 22.04.2004г. по
т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС). Такъв закон съществува и това е Законът за
отговорността на държавата и общините за вреди - в този смисъл Решение № 430 от
23.09.2009г. по гр.д.№6017/2007г., IV ГО на ВКС : „По реда на ЗОДВПГ, съответно
no реда на ЗОДОВ, се реализира отговорността на държавата по чл.7 от Конституцията за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи или длъжностни лица... ". Пряката норма на Конституцията би
намерила приложение, само ако не съществуваше друг законов ред виновният да
бъде привлечен към отговорност и вредите, претърпени от пострадалия, да бъдат
репарирани. В този смисъл е и Определение №58 от 03.02.2014г.
ч.гр.д.№3089/2013г., I ГО на ВКС. Посочено е, че не намира опора в правната
уредба доводът, че отговорността на държавата произтича пряко от разпоредбата
на чл.7 от Конституцията. С тази норма е провъзгласен принципът за отговорност
на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи и длъжностни лица. Осъществяването на конституционните принципи се
урежда законодателно, което е направено с приемането на ЗОДОВ, а наред с него
съществува и нормативната уредба в ЗЗД. При наличието на законов ред за
реализиране на отговорността за вреди, причинени от осъществяването на
властнически правомощия на държавните органи, нормата на Конституцията не
намира пряко приложение. Не намират такова приложение и нормите на Европейската
конвенция за защита правата на човека и Хартата за основните права в
Европейския съюз. Тези норми се прилагат пряко само ако се установи
съществуване на противоречащи норми във вътрешното право. В случая нито
конституционната норма - чл.7, нито релевантните за спора норми от ЗОДОВ
противоречат на установените общностни такива, поради което не е налице
основание за прякото им прилагане. Друго решение, което отхвърля тезата за
прякото приложение на чл.7 от Конституцията, е и постановеното по реда на
чл.274,ал.З от ГПК, вр. чл.280,ал.1 от ГПК- Определение № 269/08.05.2015г. по
ч.гр.д.№1867/15г. по описа на ВКС, III ГО.
Добавя,че от
процесуалното поведение на ищеца не става ясно кои от предявените искове и
срещу кого от ответниците поддържа. По този начин държавата е поставена в
невъзможност да организира защитата си, тъй като от една страна срещу нея е
предявен иск с правно основание чл.7 от КРБ, а от друга - посоченият в
първоначалната искова молба иск по чл.2,ал.1,т.1 и т.2 от ЗОДОВ. В същото време
в уточнителната си молба от 08.02.2018г. ищецът цитира чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ,
но със съдържанието на т.3 („обвинение в извършено престъпление, ако лицето
бъде оправдано"). Доколкото самият ищец отрича да се е позовавал на
нарушения на чл.5, § 2-4 от Европейската конвенция за защита правата на човека
и основните свободи - Конвенцията (което е съдържанието на чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ), счита, че предявеният иск е с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ.
Доколкото ищецът
твърди, че е насочил претенцията си едновременно спрямо Прокуратурата на РБ и
държавата, представлявана от министъра на финансите, счита,че е нужно да се
уточни как е предявена- в условията на солидарност или разделност. Съгласно
правилото на чл.121 от ЗЗД солидарната отговорност възниква само когато е
уговорена, освен в определените от закона случаи. В настоящия случай липсват
основания за ангажиране на солидарна отговорност на ответниците, поради липса
на законова разпоредба, както и на изрична уговорка между тях в този смисъл.
Счита претенцията
за недопустима. Моли изложените аргументи за неприложимост на разпоредбата на
чл.7 от КРБ като пряк път за защита, да се приемат за относими и по това
твърдение.
По отношение на
исковете с правно основание чл.2,ал.1,т.1 и т.2 (т.З) от ЗОДОВ счита, че са
процесуално недопустими спрямо държавата и производството срещу нея следва да
бъде прекратено. Излага,че по силата на специалните разпоредби на ЗОДОВ
Държавата отговаря чрез своите органи, които са причинили вредите, каквото е и
становището на трайната съдебна практика. Съгласно т. 6 от ТРеш. № 3 от 2005г.
по т.д.№ 3 от 2004г. на ОСГК на ВКС, пасивно легитимирани по исковете с правна
квалификация чл.1 и 2 от ЗОДОВ са съответните държавни органи - юридически
лица, а не техните поделения или Държавата. Отговорността на държавния орган се
обосновава с качеството му на възложител на работата по чл.49 ЗЗД в областта на ЗОДОВ, която се извършва в негов интерес и с правото му на подбор на
съответните длъжностни лица за изпълнение на определени трудови или служебни
функции. Държавата, представлявана от министъра на финансите, няма качеството
на възложител на работата на органите на Прокуратурата на РБ, нито има
правомощия пряко да им предоставя изпълнение на властнически функции, дейности
и правомощия. В Решение № 1070 от 1993г. по гр.д.№2183/1992г. на IV ГО на ВС
изрично е постановено, че министърът на финансите, като представител на
Държавата по чл.18,ал.3 от ГПК (отм.), (чл. 31,ал.1 от ГПК), не е пасивно
легитимиран ответник по искове по чл.49 от ЗЗД или по ЗОДОВ. След като ЗОДОВ е
специфично проявление на гаранционно - обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД, то следва да са налице предпоставките на тази норма. Една от тях е именно
възлагането на съответната работа на другиму. Тъй като държавата,
представлявана от министъра на финансите, не е възложител на Прокуратурата на
РБ, тя не носи отговорност по ЗОДОВ. Законът за съдебната власт урежда
самостоятелна провосубектност на Прокуратурата. Съгласно чл.137 от ЗСВ
Прокуратурата е юридическо лице на бюджетна издръжка. Разпоредбата на чл.140 от ЗСВ предвижда, че административните ръководители на районните, окръжните,
специализираната, военно-окръжните, апелативните, военно-апелативната и
апелативната специализирана прокуратура организират и ръководят дейността им,
назначават и освобождават служителите в тях, а на чл.142 от ЗСВ описва начина
на ръководство и контрол на прокурорите. Следователно функциите, правомощията и
задълженията на Прокуратурата и прокурорите не се осъществяват по силата на
някакво „възлагане"' от държавата, а се извършват в съответствие със
Закона за съдебната власт.
По изложените
аргументи счита, че предявените срещу държавата искове са недопустими, поради
липсата на пасивна процесуална легитимация, като абсолютна положителна
процесуална предпоставка за предявяването им. Затова и моли делото в частта му
срещу държавата, представлявана от Министъра на финансите, да бъде прекратено.
Излага подробни
доводи и за неоснователност на претенцията. Сочи,че за да бъде основателен
искът по чл.2,ал.1,т.1 от ЗОДОВ, е нужно кумулативно да са налице следните
предпоставки: на ищеца да е повдигнато обвинение за извършено престъпление,
като за това да е образувано наказателно производство срещу него; спрямо ищеца
да е взема мярка за неотклонение „задържане под стража"; мярката за
неотклонение да е отменена като незаконна; ищецът да е претърпял вреди, които
да са в пряка причинно-следствена връзка с взетата му мярка за неотклонение.
Счита, че в настоящия спор тези предпоставки не са налице. На основание
чл.154,ал.1 от ГПК в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на
всички елементи от фактическия състав на предявените от него искове, като в
съответствие с носената от него доказателствена тежест, съдът е длъжен да
приеме за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е останал
недоказан. В конкретния случай счита,че липсват данни и доказателства за
отменянето на така взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение като незаконна.
Акцентира,че престъплението, за което ищецът е оправдан с влязло в сила Решение
на ВКС, представлява само едно от общо седемте му повдигнати обвинения по
делото. Съгласно чл.63,ал.1 от НПК „ Мярка за неотклонение задържане под стража
се взема, когато е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил
престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко
наказание и доказателствата по делото сочат, че съществува реална опасност
обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление." Преценката за
наличието на обосновано предположение се прави с оглед всяко престъпление по
отделно. Следователно, когато мярката е взета не само с оглед обвинението за
престъпление, по което обвиняемият по-късно е бил оправдан, но и с оглед
друго/други, по които същият е намерен за виновен или производството спрямо тях
е все още висящо, така предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По основателността
на исковете с правно основание чл.2,ал.1,т.2 и т.3 от ЗОДОВ,при съобразяване,че
самият ищец отрича позоваване на чл.5, § 2-4 от Конвенцията, счита, че съдът не
е ангажиран с претенция по т.2 и такава не следва да се разглежда по същество
За неоснователен
приема иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ. Счита,че липсва
фактическият състав на тази претенция,състоящ се от следните елементи -
незаконно обвинение в извършване на престъпление; оправдаване по това обвинение
с влязъл в сила съдебен акт или прекратяване на наказателното производство в
изрично посочени хипотези; настъпването на вреди и причинно-следствена връзка
между незаконното обвинение и вредите. За да бъде искът основателен не е
достатъчно единствено формалното наличие на първите две предпоставки -
незаконно обвинение в престъпление и последващото му оправдаване с влязъл в
сила съдебен акт. Необходимо е да има и
причинна връзка между твърдяните вреди и незаконното обвинение, каквато в
случая липсва и е основание за отхвърляне на иска като неоснователен.
За неоснователен
приема и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва за забава върху
претендиралото обезщетение, поради неоснователността на главния иск.
Оспорва изцяло
твърдението на ищеца за претърпени неимуществени вреди и възразява срещу пълния
им размер. В условията на евентуалност, в случай че съдът намери исковете за
основателни, счита, че претендираната сума е силно завишена и несъобразена със
съдебната практика. Обезщетения в подобен размер се присъждат в изключително
тежки случаи, включително и при смърт.
Възразява и срещу
искането на ищеца за призоваване на четирима свидетели за доказване на едни и
същи обстоятелства. С цел процесуална икономия счита, че следва да бъдат
допуснати не повече от двама свидетели. Възразява срещу доказателствените
искания на ищеца, направени с исковата молба от 08.01.2018г.,като ги намира за
неотносими към спора, а и ищецът не е посочил какви факти и обстоятелства цели
да докаже с тях.
По изложените
съображения моли да се прекрати производството спрямо държавата, поради
недопустимост на предявените срещу нея искове. В случай че исковете се разгледат
по същество, моли да се отхвърлят изцяло, като неоснователни и недоказани. В
случай че се приемат за основателни, моли да не бъдат уважени в пълен размер,
поради прекомерност. На основание чл.78,ал.8 от ГПК моли да му се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в максимален размер в случай да на
прекратяване на делото/отхвърляне на исковете, за които представям списък по
чл. 80 от ГПК.
С определение № 274/ 11.04.2018
година производството по отношение на предявената от В. против Държавата, предствавлявана
от Министерство на финансиите, претенция е прекратано. Прекратяването е потвърдено с определение № 321/ 01.10.2019 година на ВТАС
по гр.д. № 387/ 2018 година по описа на съда, недопуснато до касация с
определение № 110/ 06.03.2019 година по ч.гр.д. № 4595/ 2018 година на ВКС.
В съдебно заседание ищецът се явява лично, поддържа
исковата претенция и моли да бъде уважена. Развива подробни съображения.
За ответника Прокуратура на РБългария, чрез Окръжна
прокуратура – Ловеч, се явява Поля Миткова, която поддържа направените в
отговора на исковата молба възражение. Моли съдът да отхвърли предявеният иск
като неоснователен и недоказан. Застъпва становище, че ищецът е осъден с влязла
в сила присъда по същото наказателно дело на най – тежкото наказание за
извършени престъпления от общ характер – квалифицирани случаи на убийство и
лихварство. Доразвиват съображения в писмени бележки.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и
становището на
страните по делото, преценени
поотделно и в тяхната взаимовръзка и обусловеност, съдът приема за установено
следното:
По повод образувано ДП № 154/ 2009 година по описа на
ОД на МВР – Ш. с повдигнати срещу В. обвинения по чл. 116, ал.1, т.6 и т.10 във
връзка с чл. 115, вр. чл. 20, ал.3 и ал.4 от НК за убийство на адв. Л.и Р.Р.,
от ОП – Ш. е направено искане за вземане на мярка за неотклонение „Задържане
под стража” по отношение на В.. С определение от 23.10.2010 година по отношение
на Г.В.В., ЕГН **********, обвиняем по ДП № 154/ 20009 година по описа на ОД на
МВР – Ш. е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража”. Взетата мярка е
потвърдена с определение № 265/ 02.11.2010 година по ВЧНД № 391/ 2010 година по
описа на АС – Варна, като е отбелязано, че е повдигнато обвинение по отношение
на В. за още две престъпления – по чл. 339 от НК и чл. 252, ал.2 от НК.
С определение от 21.12.2010 година, постановено по чнд
№ 839/ 2010 година по описа на ОС – Ш. е оставена без уважение молбата на Г.В.
за изменение на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „Задържане
под стража” в по-лека. Първоинстанционният акт е потвърден с определение № 8/
11.01.2011 година постановено по ВЧНД № 6/ 2011 година по описа на АС – Варна.
С присъда № 29/ 20.12.202
година, постановено по нохд № 303/ 2011 година по описа на ОС – Ш., Г.В.В. е
признат за виновен в това, че:
през периода от
неустановена дата на месец август
през периода от
неустановена дата през лятото на
през периода от
неустановена дата на месец април
на неустановена
дата през месец октомври
за това, че придобил и държал до
21.10.2010 г. в гр. В.Т. боеприпаси –37 броя ловни патрони калибър 12 и от
07.06.2008 година до 21.10.2010 година в град В.Търново държал боеприпаси - 4
броя бойни патрони 9х18 мм /Макаров/, без да има затова надлежно разрешение за
това, поради което и на основание чл. 339 ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на
четири години лишаване от свобода, като на основание чл. 304 от НПК е оправдан
по първоначалното обвинение, че е придобил горепосочените боеприпаси и че е
придобил и държал до 21.10.2010 година - 350 броя боеприпаси кал.
за това, че през
периода от
На основание чл.
23, ал.1 от НК е определено едно общо наказания в размер на най-тежкото от тях,
а именно доживотен затвор без право на замяна. Към определеното общо наказание
са присъединени изцяло наложените наказание глоба и конфискация. Определен е
първоначален специален режим на изтърпяване на наказанието в затвор от закрит
тип.
Г.В.В. признат за невиновен в
това, че през периода от неустановена дата на месец април
Със същия акт са
осъдени още пет лица.
С присъда № 1/ 27.02.2014
година на АС – Варна, постановена по ВНОХД № 194/ 2013 година по описа на същия
съд в частта относно Г.В., е изменена присъдата на първоинстанционния съд само
относно наказанието по първите две обвинения, от „доживотен затвор без право на
замяна” в „доживотен затвор”.
С решение № 493/
15.06.2015 година на ВКС, постановено по н.д. № 1559/ 2014 година по описа на
същия съд, присъдата на апелативния съд е отменена и в частта, с която е
изменено наказанието на В. по първите две обвинения, делото е върнато за ново
разглеждане в отменените части, като в останалата част обжалваната и
протестираната присъда е потвърдена.
При новото
разглеждане на делото в АС – Варна, с присъда № 12/ 04.05.2016 година,
постановено по ВНОХД № 184/ 2015 година, първоинстнационната присъда на Г.В. е
потвъдена.
В частта, касаеща В.
с решение № 234/ 01.12.2017 година на ВКС по н.д. № 407/ 2017 година е изменена
присъда № 12/ 04.05.2016 година, постановено по ВНОХД № 184/ 2015 година, като В.
и още три лица са оправдани да са извършили престъпление по чл. 116 от НК с
пострадал Р.Р. в съучастие с подсъдимия Р.С.. Присъдата в останалата част е
оставена в сила.
Представени са и гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля Д.А. Ж.които и свидетеля В.Г.В.. Ж. посочва, че познава В. от затвора
– Бургас, където през периода м. март 2013 година до декември 2015 година били
заедно в една килия. Посочва, че Г.В. му е споделял, че почти за всички
повдигнати срещу него обвинения е невинен и натопен от прокуратурата. Бил
оправдан за палежа, но след като му били повдигнати обвиненията се променил
започнал да бълнува, спрял да се храни нормално, да тренира, отслабнал.
Споделял му, че срокът на процеса излязъл извън рамките на разумното.
Свидетелят В.В. (син на ищеца)
посочва, че преди ареста на 21.10.2010 година баща му се ползвал с добро име и
авторитет, преди това не е имал някаква регистрация в полицията или да е
извършвал незаконна дейност. Твърди, че след обвиненията против Г. В. започнали
медийни атаки, като по отношение обвинението в палеж, същото била квалифицирано
като вандалски акт и вандалска проява. След като бил обвинен бил изненадан,
шокиран, обезпокоен, разсеян, отказвал да се храни, вследствие на което
загубил телесно тегло, загубил вяра
в държавното обвинение. След оправдателната присъда по това обвинение не
станала обществено достояние, което в. също приел тежки.
Съдът е сезиран с иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, във вр.с чл.5 §1 от
КЗПЧОС, предявен от Г.В.В. против Прокуратурата на
Република България, да заплати на ищеца сума в размер на 500 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, произтичащи от приложената спрямо В. мярка за неотклонение „задържане под стража”, във
връзка с повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл.330, ал.3,
във вр.с ал.2,т.2 и т.4, във вр.с ал.1 и във вр.с чл.20, ал.3 от НК, по което е
бил оправдан, както и претенция за заплащане и на лихва за забава по реда на
чл.84,ал.3 от ЗЗД.
Съгласно т. 13 от ТР № 3/22.04.2004
г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 3/ 2004 година
обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, т.1 пр.1 и пр.2 от
ЗОДВПГ (сега чл. 2, ал.1 т. 3 от ЗОДОВ) включва и обезщетението за вреди от
незаконно наложената мярка за неотклонение "задържане под стража.
От данните по делото, а и страните не спорят, че
ищецът Г.В.В. е обвинен от ОП - Ш. в извършване на престъпление от общ характер
по чл. 330 ал. 3 във вр. с ал. 2 т. 2 и т. 4 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20
ал. 4 от НК, по което е оправдан. Налице е първата предпоставка за ангажиране
на отговорността на държавата за вреди причинени на граждани.
Второ задължително условие е на ищеца да са причинени
вреди от незаконното обвинение (чл. 4 от ЗОДВПГ ), които подлежат на доказване
в процеса, а не се презюмират. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Непосредствени вреди са тези, които по време и място
следват противоправния резултат. Преките вреди обосновават причинната връзка
между противоправността на поведението на делинквента и вредите.
При определяне на справедлив размер по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД на обезщетението на неимуществени вреди, съдът следва
да съобрази конкретните обстоятелства по всеки отделен случай: тежестта на повдигнатото обвинение – дали е от общ
характер, дали е за няколко отделни престъпления, какви наказания се предвиждат
за него; вида на наказателното производство – дали е приключило в досъдебната
фаза или е проведено и съдебно производство; продължителността на наказателното
производство (като период от време); видът на взетата мярка за неотклонение,
продължителност на задържането, момент на задържането; има ли разгласяване чрез
медиите; има или влошаване на здравословното състояние; конкретните
преживявания на ищеца и отражение върху живота му – семейство, професионална и
обществена среда, изобщо обстоятелствата относими към характера на увреждането,
за което имат значение и предишни осъждания и задържания и ефективно
изтърпяване на наказания; прояви на съпричиняване на вредите от увредения;
всички други факти, които са наведени като основание на исковете или като
защита срещу тях, които са свързани изтърпените неблагоприятни последици от
незаконното наказателно производство. (В този смисъл решение № 83/2/ 10.12.2010
година на ВКС по гр.д. № 593/
С оглед т.11 от тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 3/ 2004
година, в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички
обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда;
тежестта на извършените дейния, за които е осъден дееца съпоставени с тези, за
които е оправдан; причинна връзка между незаконността на всяка едно от
обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените
вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по
чл. 52 от ЗЗД.
В конкретния случай ищецът Г.В. е бил привлечен като
обвиняем на 21.10.2010 година и осъден с влязла в сила на 01.12.2017 година присъда, за две престъпления по чл. 116 ал. 1 т. 6 предл. 1-во, т. 7, т. 9 и т. 10 във
вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20 ал. 3 от НК;
престъпление по чл.
131 ал. 1 т. 8 и т. 10 във вр. с чл. 130 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 3 от НК,
престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 10 във вр. с чл. 129 ал. 1 във вр. с чл. 20
ал. 3 от НК; престъпление по чл. 339 ал. 1 от НК; престъпление
по чл. 252 ал. 2 предл. 1 и 2 от НК, във вр. с ал. 1 от НК и престъпление по
чл. 330 ал. 3 във вр. с ал. 2 т. 2 и т. 4 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20 ал.
4 от НК, като по последното е бил оправдан.
Безспорно установено е че производството е продължило
от 2010 година до 04.05.2016 година – постановяването на оправдателната присъда
в частта относно обвинението за палеж. По отношение на Г.В.В. с определение от
23.10.2010 година, постановено по чнд № 755/ 2010 година, като обвиняем по ДП №
154/ 20009 година по описа на ОД на МВР – Ш. е взета мярка за неотклонение
„Задържане под стража”, наложена общо за престъпленията по които е бил обвинен.
По делото като свидетели са събрани и гласни
доказателства. Д.А.Ж.
посочва, че познава В. от затвора – Бургас, където през периода м. март 2013
година до декември 2015 година били заедно в една килия. Като обстоятелствата
за които свидетелства е възприел от ищеца Г.В., който му е споделял, че почти
за всички повдигнати срещу него обвинения е невинен и натопен от прокуратурата,
че срокът на процеса излязъл извън рамките на разумното, както и че бил
оправдан за палежа. Твърди, че след като му били повдигнати обвиненията се
променил започнал да бълнува, спрял да се храни нормално, да тренира,
отслабнал.
Свидетелят В.В. (син на ищеца)
посочва, че преди ареста на 21.10.2010 година баща му се ползвал с добро име и
авторитет, преди това не е имал някаква регистрация в полицията или да е
извършвал незаконна дейност. Твърди, че след обвиненията против Г. В. започнали
медийни атаки, като по отношение обвинението в палеж, същото била квалифицирано
като вандалски акт и вандалска проява. След като бил обвинен бил изненадан,
шокиран, обезпокоен, разсеян, отказвал да се храни, вследствие на което загубил телесно тегло, загубил вяра в държавното
обвинение. След оправдателната присъда по това обвинение не станала обществено
достояние, което в. също приел тежки.
Липсват обективни данни за наличието по-големи здравословни
проблеми – психически или физически, надхвърлящи обичайното в такава ситуация.
Настоящият състав като съобрази, че по отношение на Г.В.
са били повдигнати седем обвинения в извършването на тежки умишлени
престъпления, като за шест от тях е осъден с влязла в сила присъда „ доживотен
затвор без право на замяна, определена при условията на чл. 23 от НК. Фактът,
че три от престъпленията за които е осъден са по-тежки от това, по което е
оправдан. Макар и да има разгласяване чрез медиите, то е касаело цялата
престъпна дейност, а не само конкретното престъпление, като следва да се има
предвид, че другите две престъпления са квалифицирани убийства. Свидетелите
сочат, за настъпили промени вследствие повдигнатите обвинения и тяхното
отражение върху психиката на ищеца и здравословното му състояние, като липсват
обективни данни, от които да се направи разграничение между причинната връзка
между различните обвинения, за да се отграничи, процесното, респ. причинените
вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по
чл. 52 от ЗЗД.
При тези съображения съдът счита, че претърпените от В.
неимуществени вреди са в значително в по-нисък интензитет и по-малък обем
отколкото е претендирано с исковата молба.
В конкретният случай ищецът, не е установил при пълно
главно доказване увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими
интереси, произтичащо само от незаконосъобразното обвинение. Не са доказани
безспорно и специфични увреждания – психически и физически, които се дължат
единствено и само от наказателното преследване, приключило с оправдателна
присъда.
При тези съображения въззивният съд счита, че
справедливият размер на дължимото обезщетение за репарирането на претендираните
неимуществени вреди възлиза на сумата от 500 лева. С оглед на това претенцията за
неимуществени вреди се явява частично основателна и доказана до размер на тази
сума, като в останалата част за сумата от 490 500 лева до пълния
претендиран размер от 500 000 лева, като неоснователен и недоказан следва да
бъде отхвърлен.
Предвид изхода от главния иск, следва да бъде уважен и
акцесорния за присъждане на обезщетение за забава от претендираната от ищеца
дата – 15.06.2015 година до окончателното плащане.
При този изход на процеса разноски не следва да се
присъждат, тъй като липсват данни за направени такива.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, град
С., бул. “Витоша” № 2, ет.4, на
основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, във вр. с чл.5, §1 ат КЗПЧОС, да заплати
на Г.В.В., ЕГН **********,***,
сумата от 500 (петстотин) лева, претърпени неимуществени вреди,
произтичащи от приложената спрямо В. мярка за неотклонение „задържане под
стража”, във връзка с повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по
чл.330, ал.3, във вр.с ал.2,т.2 и т.4, във вр.с ал.1 и във вр.с чл.20, ал.3 от НК, приключило с оправдателна присъда - решение № 234/ 01.12.2017 година на ВКС
по н.д. № 407/ 2017 година по описа на ВКС, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 15.06.2015 г. до окончателното й изплащане, като искът в
размер на 490 500 (четиристотин деветдесет хиляди и петстотин) лева до пълния
претендиран размер от 500 000 лева, като неоснователен и недоказан ОТХВЪРЛЯ.
Решението подлежи на обжалване пред ВТАС в двуседмичен
срок от съобщението на страните, че е изготвено ведно с мотивите.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: