РЕШЕНИЕ
№ 1171
гр. Пловдив, 17.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на деветнадесети септември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1465 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от П.В.К., срещу решение № 944 от 11.03.2019 г., постановено по гр. дело № 13641 по описа за
2018 г. на Районен съд – Пловдив, XIII гр. с., с което
решение е признато за установено по отношение на П.В.К., че „Трансфер
ТВ“ ООД има вземане спрямо него в размер на сумата от 2400 евро, представляващи
неустойка по Договор за предоставяне на парични средства, във връзка със
започване на работа в чужбина, сключен
на 17.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 11.05.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението. Решението се обжалва и в частта, с
която П.К. е осъден да заплати на
„Трансфер ТВ“ ООД сумата от 243.88 лв.
разноски, направени в хода на заповедното производство, развило се по ч. гр. д.
№ 7707/2018 г. по описа на ПдРС, Х гр.с.; както и сумата от 293.88 лв. разноски
за първоинстанционното производство.
Решението на първоинстанционния съд е обжалвано изцяло,
като в депозираната въззивна жалба се
сочи, че същото е незаконосъобразно и неправилно и че същото не се основава
на обоснована преценка на събраните по
делото гласни, и писмени доказателства,
издадено е в несъответствие с приложимите за казуса материалноправни
разпоредби, като при постановяването му
не са спазени съдопроизводствените правила.
Моли се съдът да отмени изцяло решението и да
постанови друго такова, с което да се признае за установено, че „Трансфер ТВ“
ЕООД няма вземане спрямо жалбоподателя.
Постъпил е писмен отговор от „Трансфер ТВ“ ООД чрез
адв. З., в който се посочва, че атакуваното съдебно решение е правилно, законосъобразно и добре
мотивирано.
Изложени са аргументи за правилността на обжалваното
решение. Моли се съдът да бъде оставена без уважение въззивната жалба и да бъде
потвърдено изцяло атакуваното съдебно решение, както и да бъдат присъдени
сторените разноски за адвокатски
хонорар.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона
срок от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е основателна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Приетата от първоинстанционния съд фактическа
обстановка е правилна, съответства на доказателствата по делото, а и не са релевирани
в жалбата конкретни фактически обстоятелства, които се обжалват, поради което
настоящият състав приема за установени фактите, посочени в първоинстанционното
решение.
Основният въпрос по настоящото дело е дали уговорената
в чл. 3 вр. с чл. 2, предл. 3 от Договора от 17.10.2016г. за предоставяне на
парична сума за покриване на разходите за двумесечен период на обучение,
предхождащ сключването на трудов договор за работа в Германия (л. 8 от
първоинстанционното дело), клауза за неустойка е нищожна. Такъв е бил спорът в
първоинстанционното производство, а въпреки че в жалбата въпросът не е
релевиран като основание за неправилност от жалбоподателя, съгласно т. 1 от ТР
№1 от 9.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване, поради което настоящият състав следва да се
произнесе за конкретния случай.
Изводът на първоинстанционния съд, че в конкретния
случай процесната неустойка не е нищожна, е неправилен. На първо място следва да
се посочи, че между страните са сключени два договора на 17.10.2016г. -
договор за посредническа дейност по наемане на работа в чужбина, по силата
на който ищецът като посредник е поел задължение да информира и консултира
ответника във връзка с намирането на работа, да го насочва и подпомага за
започването на работа и за сключване на договор за наемане на работа в Германия
и договор, с който са доуточнени отношенията им във връзка с последващото
сключване на трудов договор с осигурения от посредника работодател, съгласно
който посредникът е предоставил сумата от 1200 евро, платима на три равни
вноски, в края на всеки месец от датата на започване на курсовете, която да
покрие разходите на ответника през двумесечния период на обучение и
отпътуването до Германия, а от своя страна последният се е
задължил да положи необходимите усилия и грижи през двумесечния
период на обучение, да отпътува за Германия в рамките на 10 дни след
приключване на обучението и да работи за осигурения работодател не по–малко от
една календарна година. Изрично в чл. 3 от втория договор страните са
уговорили, че при неизпълнение на някое от задълженията по чл. 2 от договора,
работникът дължи на посредника връщане на получената сума в двоен размер.
Тълкувайки договорките между страните при така
сключените сделки, то се извежда изводът за наличието на едно основно
правоотношение между тях, имащо за предмет възлагането на посредничество, във
връзка с което именно са поети задълженията, предвидени с допълнителното
съглашение. Следователно, вторият договор съставлява част от възложената на
посредника услуга. Същевременно, приложими спрямо така възникналото между
страните правоотношение се явяват специалните разпоредби на чл. 26 и сл. от
Закона за насърчаване на заетостта и предвидената в него Наредба за условията и
реда за извършване на посредническа дейност по наемане на работа. Уредбата
категорично изключва каквото и да е събиране на пряко или косвено
възнаграждение от лицето, търсещо работа (чл. 4, т. 1 от Наредбата) и изрично
договаряне на условията, при които се поражда отговорност за неизпълнение (чл.
23, ал. 2, т. 6 от Наредбата).
Основателно е възражението на ответника по иска, че
неустоечната клауза е нищожна. Съгласно разясненията, дадени с ТР №
1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, преценката за нищожност
на неустойката поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи и
служебно, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора, като предпоставките за нищожност произтичат както от нейните
функции, така и от принципа за справедливост, който изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. В случая, клаузата за неустойка е
свързана с неизпълнението на задължението на работника да работи за осигурения
от посредника работодател за срок, не по-малък от една календарна година.
Настоящият състав приема, че позитивният интерес на посредника по договора е
работникът да бъде нает на работа, като след наемането му отпада интересът на
посредника от заплащането на разходите за обучение. Уговарянето на задължение
за работника да работи за определен срок в осигуреното от посредника дружество
е несправедливо възлагане на отговорност за неизпълнение, от което кредиторът
няма интерес.
Не на последно място следва да се отбележи, че
съгласно представения трудов договор, сключен между ответника и немското
дружество „Транслоджистик Валтерсдорф Монтаж“ (в превод на български – л. 12 от
първоинстанционното производство) е било описано, че първите 6 месеца се смятат
за изпитателен срок, следователно работникът би могъл да бъде освободен от
длъжността и без да е дал причина за това. Нещо повече – съгласно чл. 1, ал. 1
от трудовия договор е посочено, че назначаването на длъжността ще бъде от
27.02.2017г., като договорът е сключен като срочен трудов договор за срок до
31.01.2018г. по чл. 14, ал. 2 от Закона за срочните договори. Съгласно чл. 1,
ал. 2 от договора, с изтичането на срока трудовите правоотношения се
прекратяват. Следователно, съгласно самите уговорки в договора, ответникът не е
имало как да изпълни поетото задължение да работи най-малко една година за
осигурения от ищеца работодател, доколкото подписаният трудов договор е за
срок, по-малък от една година.
С оглед на всичко гореизложено настоящият състав е на
мнение, че такова съдържание на клаузата за неустойка несъмнено не покрива
критериите за справедливост, поради което и процесната клауза се явява нищожна
поради противоречие с морала на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето от ЗЗД.
С оглед на обстоятелството, че крайният извод на
въззивния съд не съответства на извода на първоинстанционния съд, следва
първоинстанционното решение да бъде отменено, а съдът да се произнесе по
съществото на спора, като отхвърли предявения иск.
По разноските:
С оглед крайния изход по делото, основателна се явява
претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА. Съдът, с оглед фактическата и правна сложност на
делото, определи възнаграждение на адвокат Д. в размер на минимално предвидения
в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както
следва: за заповедното производство – на основание чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2, т. 3
от Наредбата – 394,29 лв.; за първоинстанционното производство на основание чл.
7, ал. 2, т. 2 от Наредбата – 558,58 лв. и за въззивното производство на
основание чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. чл. 2, ал. 4 от Наредбата – 558,58 лв., или
общо жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвокат Д. сумата от
1511,45 лв.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 944 от 11.03.2019 г., постановено по гр. дело № 13641 по описа за
2018 г. на Районен съд – Пловдив, XIII гр. с., като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ТРАНСФЕР ТВ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „***, срещу П.В.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 415 във вр.
с чл.422 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че П.В.К. дължи на „ТРАНСФЕР
ТВ“ ООД, ЕИК *********, сумата от 2400 евро /левова равностойност на
4693,99лв/, представляваща неустойка по Договор за предоставяне на парични
средства във връзка със започване на работа в чужбина, сключен на
17.10.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 11.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението,
като неоснователен.
ОСЪЖДА „ТРАНСФЕР ТВ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. В., ул. ***, да заплати на адв. Р.Д.Д., ЕГН **********,
сумата от 1511,45 лева /хиляда петстотин и единадесет лева и четиридесет и пет
стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал. 1, т.
2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.