№ 834
гр. Казанлък, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20255510101078 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Л. Д. Т., ЕГН
**********, с адрес: ***, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Л. с №**********,
служебен адрес: *** против „с." ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***. Съдът приема, че се касае за иск с правно основание чл. 124
ГПК вр. с чл. 26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД. Претендира се провъзгласяване на
нищожност на Договор за кредит № 1232888 от 23.01.2025г.
Ищецът Л. Д. Т. чрез пълномощника си адв. Д. Г. твърди, че между него и
ответника „с." ООД, ЕИК***, е сключен Договор за кредит №1232888 от
23.01.2025г. Страните се били договорили отпуснатият заем да бъде в размер
на 1200,00 лева със срок за погасяване 1 година, ФЛП - 49 % и 63,95 % ГПР.
Ищецът твърди, че съгласно чл. 5. (1) от Договора за заем Т. е следвало в срок
от 3 дни (три) от сключването на Договора за заем да предостави на
Кредитора едно от следните обезпечения: Безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на
договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва,
както и поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят
кумулативно на определени условия. В чл. 11 (1) от Договора за заем било
описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер
на 437.54 лв. В процесния случай за ищецът било невъзможно да предостави
подобно обезпечение и въпросната неустойка била начислена към общото
задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и
1
лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която същият
следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в
договора сума в размер на 1,298.46 лева, а значително по-голяма — в размер
на 1,736.00 лева.
Ищецът счита, че въпросната неустойка при тези условия в
действителност била скрита лихва по договора за заем и същата би трябвало
да бъде включена към ГПР. Счита, че договорът за заем е недействителен
поради неточно посоченото в него ГПР. Твърди, че клаузата, уреждаща
начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след
сключването на договора, е нищожна Въпросното вземане, макар и именувано
„неустойка“ нямало характер на такава, а било изначало уговорено без да
притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
функции. Кредиторът го бил именувал „неустойка“, за да заобиколи
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения
не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че
ще получи това вземане, като създал прекомерни изисквания, предпоставки
за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова
гаранция в тридневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за
Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита
под формата на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнявала
обезщетителна функция, тъй като тя не зависила от вредите от
неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв
начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала
като добавък към погасителните вноски, следователно така, както била
уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в
срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Било
очевидно е, че неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна
печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от
закона възнаграждение за тази дейност. От неосигуряването на поръчители,
респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято
стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на
кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят бил определил
горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.
Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на
обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата
мораторна лихва при неизпълнение, не защитавал негов легитимен интерес, а
внасял неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното
съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.
Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на
основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът
е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не
притежавала обезщетителна функция. Ищецът твърди, че неустойката е
договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала
извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения,
2
легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди
сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или
частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Нямало житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да
е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след
сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При
наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение
следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а
вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от
ЗЗП. Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до
осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не било определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в
предвидения тридневен срок от подписване на договора за кредит, като по
този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и равнопоставеност
на страните. Считам, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговоряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната
практика била константна. По този начин неустойката се отклонявала още
повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и
предоставяла сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало
допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката
противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за
добросъвестност и водила до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала
неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба било посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия, какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и
в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в българското
законодателство с чл. 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива
3
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключвало приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когото продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да
установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се
направи обоснован извод, че договорът е бланков и изготвен при
предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за
предоставяне обезпечение в договорите в срок, върху които потребителят не е
могъл да влияе. Счита, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при
непредоставяне на обезпечение, следва да се счита за нищожна на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради
изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.
/Определение № 101 от 08.03.2022 г. по в. ч. гр. д.№51/ 2022 г. на Окръжен съд
- Силистра: Определение № 573 от 26.09.2023 г. по в. ч. гр. д. № 358 / 2023 г.
на Окръжен съд - Габрово; Определение № 783 от 26.10.2022 г. по в. ч. гр. д.
№ 439 / 2022 г. на Окръжен съд - Л.; Определение № 38642 от 30.10.2023 г. по
ч. гр. д. № 23381 / 2023 г. на Софийски районен съд и много други относно
клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение/.
Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите било налице
посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора,
обаче не съответствали на действителните такива съобразно поетите от
потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. В случая и без да се ползват специални знания
било видно, че доколкото предоставената главница по договора била в размер
на 1,200.00 лв., а срокът за връщането й бил на 14 месечни вноски от по 124
лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер от 1,736 лева не съответствала на
посочените размери на лихвения процент /49%/ и на годишния процент на
разходите /63.6%/. При това положение била нарушена разпоредбата на чл. 19,
4
ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите по кредита не
можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая
размерът бил в пъти над допустимото. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
разпоредба се отнасяла за неизпълнение на основното задължение на
потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на
други задължения. Да се приемело обратното, означавало да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит била налице
именно такава хипотеза, тъй като било уговорено задължение за потребителя
да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не били взети
предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на
разходите, в резултат на което последният не съответствал на действителния
такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор
имало явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответствал на
действителния, следователно бил нищожен. Счита, че договорът за заем е
недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в
него не бил посочен действителният годишен процент на разходите.
Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявала невярна
информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 оПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора, /такава била и
константната съдебна практика на съдилищата в страната по договори с това
ответно дружество/.
Ответникът оспорва изцяло исковата претенция като неоснователна и
недоказана, счита исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с
права и неоснователна. Твърди, че ищецът упражнява правото си на иск в
условията на злоупотреба с право. Същият бил депозирал пред Районен съд -
гр. Казанлък две напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една
и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно били
уговорили в сключените между тях общо два договора. Въз основа на
исковите молби били образувани: гр. д. № 1078/ 2025 г. и гр. д. № 276/2025 г.
Молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко отделно
производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Така ищецът
5
злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по
различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират
разноски по две отделни производства. Твърди, че процесуалното поведение
на ищеца цели неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна
като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер.
Това представлявала очевидна злоупотреба с процесуални права,
противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса,
прогласен в чл. 3 ГПК. Съобразно установената съдебна практика съдът бил
длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални
действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си
дължали по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение,
несъобразено с това правило, съдът не следвало да уважава неоснователните
искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да
преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право /Определение №
174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г, о.; Определение №
52/24.01.2017 по дело № 222/2017 на ВКС, ГК, IV г. о.; К. с/у Италия, №
9381/81,25 юни 1987 г., Серия A N° 119; Шюрмели с/у Германия, № 75529/01,
8 юни 2006 г, ; М, с/у България, № 21558/03, 2 септември 2010 г., Б. с/у Л., №
44978/98, 15 юли 2003 г., Кюркчян с/у България, № 44626/98, 24 март 2005 г.;
/Определение № 222 от 21.03.2014 г, на ВКС по ч. гр, д. № 1076/2014 г., Ill г.
о., ГК,; Чирикоста и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г„ Серия А №
337-А; Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч, гр. д, № 1076/2014 r.,
Ill г. о., ГК.; Определение № 636 на Пловдивския апелативен съд от 25.11.2015
г. по гр. дело № 596/2015
Ответната страна сочи, че претенциите на ищеца за обявяване на
недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, били неоснователни. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на
целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея.
Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за
заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако
неустойката се приемела за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия
договор поради това, че тя не е включена в ГПР, били неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му
параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от
закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Противно
на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния
процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в
издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по
6
какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде
по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно
определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 64.75% и
ГПР определен в процесния договор в размер на 63.950000000000003%, било
видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде
включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите
му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била
проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия
случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не
осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР
бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на
потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера
на тази цена. Именно поради това законодателят бил установил
императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити
по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Неустойката, от своя
страна, обслужва неизпълнението и нейната функция била да обезщети
страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната
страна и подлежала на договаряне между страните. Освен че неустойката била
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора,
тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно
със стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на
задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и
неустойката не бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори
близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включвали в
ГПР, били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на
договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена
между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би
била дължима след сключване на договора и само в случай, че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към
датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като
фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски,
които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на
всеки падеж. Търговецът бил внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
погасителния план към договора, била посочена възможната вноска за
неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било
7
посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с
знак „*“ и съответната, бележка след плана било посочено, че тези суми ще
бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с
и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки
един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите била именно пълна и
изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към
търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. Неверни
били твърденията, че неустойката представлявала „скрита печалба за
търговеца". Лихвата по кредита била, възнаграждение за кредитора, като цена
на предоставения финансов ресурс. Същата представлявала задължителен и
основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я
уговаряли още преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че
страните са се договорили в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не
еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не
водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на
ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати
същите като за главница и лихва. При така формулираните клаузи и от
съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването
му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл
да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие
на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени
параметри на договора, за които потребителят е бил наясно предварително,
като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било
последици при сключването му, както и след това. Изложеното оборвало и
твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя,
в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не
била част от него и това недвусмислено било уговорено между страните. От
договора и от Стандартния европейски формуляр било видно, че преди
сключването и при подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР
не включвала неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави
обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържат
никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е
бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва,
ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неотносима към настоящия
случай е цитираната от ищеца практика на наднационалния съд. От
Заключението на генералния адвокат и от Решение по дело С-453/10 става
ясно, че фактите по главното производство са различни от настоящите - в
спорното правоотношение между Jana Perenicova и Vladislav Perenic и
кредитната институция SOS financ, spol. s г. о. била налице допълнителна сума
за отпускане на предоставения на потребителите кредит, която не е била
включена в ГПР. При тази конкретна фактическа обстановка националният съд
бил изпратил преюдициално запитване дали непосочването на реалния ГПР по
8
договор за кредит с потребител може да се квалифицира като подвеждаща
търговска практика. Т.е. в разглеждания от СЕС казус не е обсъждан и
разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по
кредита, който следва да се включи в ГПР. Оспорената неустойка е
действителна. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция
за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: представляваното от мен дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който бил
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е
обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както
и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или
такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-
пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя била удължаването на срока за
предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от
договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си
поведение. На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора. При сключване на процесния договор кредитополучателят не бил
9
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липсата
на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в договорната неустойка, като дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно
да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката
на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице
формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена.
Ответникът твърди, че не била налице неравноправност по ЗЗП.Всички
доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата
молба, били неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените,
не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за
добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една
от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били
уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани,
като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице
както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора били
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В
самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата, и неустойката били фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез
цифрова стойност, не в процент, предпоставките, при които се дължи, били
точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер
на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така
кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на продукта на
търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Предвид това било изключено ищецът да не е бил предварително
наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо, всички
твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения
кредит били неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора били
съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и
10
последиците от обвързването с тях били недвусмислено посочени в договора,
който съдържал и погасителен план на вноските за целия период на кредита.
Изложеното изключвало възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Ответната страна твърди, че процесиите клаузи напълно отговаряли на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т.
75.
Сочи, че в периода 2024 г. - 2025 г. ищецът е сключил общо два договора,
които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. Наличието на два договора за идентични кредитни
продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото производство
уговорка, опровергавали твърденията на ищеца в следния смисъл: По
отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв
би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и, че
клаузите накърняват добрите нрави. В случая вместо да упражни някое от
договорно и законоустановените си права още при сключване на първия
договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
кредитополучателят по своя инициатива е сключил още един договор с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия.
Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор потребителят
бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на
неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това бил
изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка
ставало ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се
обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе
искове за недействителност. Това било в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения
по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
Ответникът претендира, че е налице индивидуално договаряне и
11
добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на 2 години
ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно
многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит бил
получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с
клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици
на тези уговорки.
По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика-
същата представлявала такова поведение от страна на търговеца, което да
подтикне потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в
противен случай. Кредитополучателят по своя инициатива се е задължил два
пъти с уговорката за плащане на неустойка, в случай че не предостави
обезпечение на кредитите, а договорите били сключвани след като клаузата за
неустойка от предходния била породила действието си. Това напълно
опровергавало твърдението, че била налице заблуда по отношение на
условията на конкретния кредитен продукт.
По отношение на твърдението за неравноправност Настоящият договор
следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните,
създадени на база двата договора за кредит, които съдържат една и съща
уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични
условия. Това било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на
клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започвала от въпроса
налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това
дали клаузите, с които се обвързвал потребителят, му дават достатъчно ясна и
точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си
задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази
основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските
договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността. В
случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на
процесиите клаузи, както и липса на информираност с условията и
последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях
многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е
избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор
потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта
предварително - да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи
обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в
случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези
условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е
задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на два
идентични договора. От тук било явно, че в случая било налице индивидуално
договаряне, което изключвало неравноправността на оспорените клаузи и
липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се
поемали с тях.
12
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства, че са сключили Договор за кредит №1232888
от 23.01.2025г., с който на ищцата е предоставен паричен заем в размер
1200,00 лв. Вноските по кредита са ежемесечни. Срокът за изплащане на
кредита е 14 месеца. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер на
49,00 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 63,95 %.
Общият размер на всички плащания по Договор за кредит №1232888 от
23.01.2025г. е в размер на 1298,46 лева. Сумата по кредита е усвоена от ищеца
на 23.01.2025 г.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че
ищецът е усвоил изцяло отпуснатата по кредита сума в размер на 1200,00 лв.
След извършени изчисления се установява, че определеният ГПР в договора
не съвпада с реално приложения по договора, който възлиза на 887,71% при
положение, че бъде прибавена неустойката за непредоставяне на обезпечение
на кредита. При изчисленията е съобразена установената формула в
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за кредит №1232888 от 23.01.2025г. по
силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в размер 1200,00 лв.
Вноските по кредита са ежемесечни. Срокът за изплащане на кредита е 14
месеца. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер на 49,00 %, а
годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 63,95 %. Общият размер
на всички плащания по Договор за кредит №1232888 от 23.01.2025г. е в размер
на 1298,46 лева. Сумата по кредита е усвоена от ищеца на 23.01.2025 г.
Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата
основания за нищожност на Договор за кредит №1232888 от 23.01.2025г.,
които следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване
по делото.
Сключеният между страните Договор за кредит №1232888 от
23.01.2025г. има правната характеристика на договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което действителността на неговите
клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с
общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се
произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за
неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания.
13
Ищцата оспорва действителността договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното искане за прогласяване на
недействителността на договора за потребителски кредит е основателно. От
анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 63,95 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на възнаграждение за поръчителство. Липсва яснота дали тези
разходи са включени при формиране на ГПР. Следователно неясни остават
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
14
годишното оскъпяване на заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПР размерът на начислената неустойка за
непредоставяне на обезпечение по договора за кредит. По този начин се
нарушава и императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния
размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля
допустимия петкратен размер на законната лихва. Видно от приетата по
делото съдебносчетоводна експертиза при положение, че се включат всички
допълнително начислени неустойки по договора ще възлиза на 887,71 %.
Клаузата на чл. 3 от Договор за кредит №1232888 от 23.01.2025г.,
предвиждаща годишен лихвен процент в размер на 49,00%
(възнаградителната лихва) е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй
като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Това е така, защото в размера на възнаградителната лихва не е
включено вземането по чл. 3 от договора (неустойка за непредоставяне на
поръчителство), което е довело до неточно посочване на действителния
размер на лихвата и така ищцата-потребител не е могла да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането по чл. 3 от договора е следвало да бъде включено при
изчисляването на възнаградителната лихва, тъй като по своята същност
представлява допълнително възнаграждение по кредита. Основното
задължение на кредитополучателя по договора за потребителски кредит е да
върне предоставените му в заем парични средства и да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им, а не да предоставя обезпечение.
Последното е само гаранция за постигане на дължимия по договора резултат.
Процесната клауза на чл.5 от договора не обезпечава пряко изпълнението на
тези задължения на кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение и същата се дължи независимо
от своевременното изпълнение на задълженията за връщане на главница и
плащане на възнаградителна лихва съобразно погасителния план. Така
уговорената клауза за поръчителство не мотивира кредитополучателя да
изпълни задълженията си, а само товари длъжника с допълнителни парични
задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито
начисляване на допълнително възнаграждение по кредита. Уговореното
поръчителство всъщност представлява разход по кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, и клаузата чл.3 от Договор за кредит №1232888 от
23.01.2025г., посочваща ГПР в размер на 63,95 %. Това е така, защото в
размера на ГПР не е включено вземането по чл. 11 (неустойка за
15
непредоставено обезпечение), което е довело до неточно посочване на
действителния размер на ГПР и така ищцата-потребител не е могла да
прецени реалните икономическите последици от сключването на договора за
потребителски кредит. Вземането по чл. 11 от договора е следвало да бъде
включено при изчисляването на ГПР в чл.3 от Договор за кредит №1232888 от
23.01.2025г., тъй като по своята същност представлява допълнителен разход
по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща за поръчителство по кредита
(чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). В случая в ГПР е следвало да бъде включена
неустойката по чл.11 от договора, тъй като същото представлява
допълнителен разход по кредита.
Клаузата посочваща ГПР в чл.3 от Договор за кредит №1232888 от
23.01.2025г. е нищожна и на основание чл. 21 ЗПК, тъй като е сключена с цел
заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С
непосочването на действителния ГПР ответното дружество е целяло да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в договора за потребителски кредит не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца
типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
С оглед гореизложеното съдът намира, че Договор за кредит №1232888
от 23.01.2025г. за потребителски кредит между Л. Д. Т. и „с.“ ООД се явява
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК и не поражда целените правни последици.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство.
Ищецът е представил Договор за правна защита и съдействие от
16
10.04.2025г., сключен между него и адв. Д. Д. Г.. Стойността на адвокатското
възнаграждение, определено в договора е по реда на чл.38, ал.1, т.3 от Закона
за адвокатурата.
В този случай съдът намира, че следва да бъде определено
възнаграждение за предоставената прана помощ по реда на чл.38, ал.1, т.3,
предл. 2, от ЗА в размер на 400,00 лв. по предявения установителен иск срещу
ответника. Делото не представлява правна и фактическа сложност, при което
страните не са изпратили представител. По делото са представени
доказателства, че адвокатът е регистрирано лице по ЗДДС, поради което
следва да бъде начислен и дължимият ДДС в размер на 20 % в размер на 80,00
лв.
Видно от представените платежни нареждания ищецът е внесъл
държавна такса в размер на 69,44 лв. и възнаграждение за вещо лице по
изслушаната съдебна експертиза в размер на 350,00 лв., която следва да му
бъдат присъдени.
Съдът намира, че следва да осъди ответника да заплати държавна такса
в размер на 1,80 лв. на основание чл. 102з от ГПК, представляваща държавна
такса за възпроизвеждане на електронни заявления, тъй като се констатира, че
такава не е внесена преди подаване на електронното изявление, което е
следвало да бъде разпечатано за ищеца.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК Договор за кредит
№1232888 от 23.01.2025г., сключен между Л. Д. Т., ЕГН **********, с адрес:
*** и „с." ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от управителя Н.П.П..
ОСЪЖДА „с." ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя Н.П.П., да заплати на адв. Д. Г., вписан в
АК-Л. с №**********, служебен адрес: ***, сумата от 480,00 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение за предоставената правна помощ
по реда на чл. 38 ал.1, т.3 от ЗА на Л. Д. Т., ЕГН **********, с адрес: ***.
ОСЪЖДА „с." ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя Н.П.П., да заплати на Л. Д. Т., ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата в размер на 419,44 лв. представляваща
направените разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „с." ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя Н.П.П., да заплати държавна такса в
размер на 1,80 лв. на основание чл. 102 з от ГПК, представляваща държавна
такса за възпроизвеждане на електронни заявления, както и такса в размер на
17
5,00 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
18