РЕШЕНИЕ
№ 1388
гр. Пловдив, 15.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20235300501967 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „**************, чрез
пълномощника му адв. С. У., против Решение №1709 от 18.04.2023г.,
постановено по гр.д. №9565/2022г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХІХ
гр.с., с което дружеството е осъдено да заплати на Х. Н. Х., ЕГН
**********, сумата от 166,27 лв.- недължимо платена възнаградителна
лихва по договор за потребителски кредит №193265 от 06.11.2017г.; и
сумата от 721,83 лв.- недължимо платена неустойка по договор за
потребителски кредит №193265 от 06.11.2017г.; ведно със законната
лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба-
29.06.2022г. до окончателното им заплащане. В жалбата се излагат
доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и
отхвърляне на исковите претенции.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по
нея- Х. Н. Х., ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото адв. Д.
1
Б., с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на обжалваното
решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищцата Х. Н. Х., ЕГН **********, иска
постановяване на решение, с което ответникът „***********“ АД да бъде
осъден да й върне сумите от 166,27 лв.- недължимо платена
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №193265 от
06.11.2017г.; и сумата от 721,83 лв.- недължимо платена неустойка по
договор за потребителски кредит №193265 от 06.11.2017г.; ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба-
29.06.2022г. до окончателното им заплащане. В исковата молба са
изложени твърдения, че сключеният между ищцата, в качеството й на
кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, договор за
кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Изложени са доводи,
че уговорената в договора възнаградителна лихва била нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния
размер на законната лихва. В договора не бил посочен начинът на
2
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, а клаузата в
договора за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение
била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, поради
заобикаляне на закона /чл.21, ал.1 от ЗПК/, както и поради
противоречието й с чл.71 от ЗЗД. такса за експресно разглеждане на
заявката за отпускане на кредит била нищожна поради противоречието й
с разпоредбата на чл.10а от ЗПК.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се
установява от писмените доказателства, че между ищцата, в качеството й
на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил
сключен договор за потребителски кредит №193265 от 06.11.2017г.,
съгласно който ответникът е предоставил на ищцата кредитна линия при
годишна лихва от 41,00% и годишен процент на разходите от 49,66%.
Съгласно чл.6.1 от договора кредитополучателят се е задължил в срок до
края на следващия ден, считано от предоставянето на сумата по кредита,
да учреди обезпечение, което съгласно чл.6.2 може да бъде
поръчителство на две физически лица, отговарящи на посочени в чл.6.3 и
чл.6.4 условия. Съгласно чл.6.6 от договора при неизпълнение на
посоченото задължение кредитополучателят дължи неустойка в размер,
посочен в погасителния план към всеки транш по кредита. По делото
няма спор между страните, а и се установява от писмените доказателства,
че по искане на ищцата от 27.02.2018г. й е бил предоставен транш по
кредита в размер на 2000 лв., които тя се е задължила да върне на пет
вноски в срок до 27.07.2018г. Видно от представената от ответното
дружество справка, съдържаща се в подадена по делото молба от
процесуалния му представител вх. №23505 от 13.03.2023г. /л. 68 от
първоинстанционното дело/, по посочения договор ищцата е заплатила
сумата от общо 2048 лв., с които са били погасени задълженията й за
главница в размер на 1159,90 лв., за възнаградителна лихва в размер на
166,27 лв. и за неустойка в размер на 721,83 лв., като на 12.06.2018г.
остатъчната главница по кредита е била рефинансирана от нея с последващ
договор за кредит.
Доводите на ищцата, че посочените суми за възнаградителна лихва
и неустойка са били заплатени без основание, тъй като договорът за кредит
е недействителен, са основателни.
3
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от представения по делото договор за кредит,
кредитополучателят се е задължил да заплати неустойка за
непредоставяне на обезпечение. която се начислява и заплаща заедно с
погасителните вноски по кредита. По делото се установява от
съдържанието на договора, а и по това няма спор между страните, че
размерът на така уговорената неустойка не е бил включен в посочения в
договора годишен процент на разходите по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор
за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая
уговорената в договора неустойка не е била включена в ГПР по кредита,
въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за
кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1,
4
т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.
Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се
отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да
върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други
задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност
за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез
предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да
не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е
налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за
потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението
му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на
посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. При това
положение е нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същата е да не се допусне той да заплати за предоставения му
кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Предвид
горното посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
5
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не
съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от
30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на
договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. От изложеното дотук е видно, че заплатените от ищцата на
ответника възнаградителна лихва и неустойка по договора се явяват
недължимо платени съгласно чл.23 от ЗПК по недействителен договор за
кредит, поради което претенцията за връщането им е основателна и
следва да се уважи. Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че
надплатената от ищцата сума над чистата стойност на кредита била в
размер на 48 лв., до която сума следвало евентуално да бъдат уважени
исковете. Видно от представената от самия жалбоподател справка,
заплатената от ищцата сума действително е в размер на 2048 лв., но
остатъчната главница по кредита е била рефинансирана с последващ
договор за кредит. При така извършеното рефинансиране следва да се
приеме, че главницата по кредита е била изцяло заплатена, поради което
и заплатените преди това от нея суми за възнаградителна лихва и
неустойка са над чистата стойност на кредита и подлежат на връщане.
Предвид горното обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
адв. Д. Б., оказал безплатна правна помощ на ищцата, адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. за въззивната инстанция, определено
съгласно Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Искането на процесуалния
представител за определяне на адвокатско възнаграждение за два отделни
иска следва да се остави без уважение. Разпоредбата на чл.2, ал.5 от
Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
6
адвокатските възнаграждения предвижда, че по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове,
за всеки един от тях поотделно, но разумното тълкуване на същата налага
да се приеме, че това не се отнася за хипотези като настоящата, а
именно когато са предявени претенции за връщане на недължимо
заплатени суми по един договор. В този случай, независимо от наличието
на обективно съединяване на искове, то предвид обстоятелството, че сумите
се претендират по един недействителен договор, на адвоката следва да се
определи по реда на чл.38, ал.2 от ЗА едно адвокатско възнаграждение, а
не няколко отделни такива съобразно правилото на чл.2, ал.5 от
наредбата.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1709 от 18.04.2023г., постановено по гр.д.
№9565/2022г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХІХ гр.с.
ОСЪЖДА „**********“ АД, със седалище и адрес на управление
********, да заплати на адв. Д. Г. Б., сумата от 400 лв.- адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната пред въззивната
инстанция безплатна правна помощ на Х. Н. Х., ЕГН **********
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7