Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../…….11.2020 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия Генжова в.гр.дело №10308 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №58704/07.03.2019г.,
постановено по гр.д. №55043/2016г. по описа на СРС, 32 състав, е признато за
установено, че ответниците „В. Г.И.“ ЕООД и В.К.Д. дължат солидарно на ищеца „Д.З.“
АД сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от
14.06.2016г. по ч.гр.д. №29961/2016г. по описа на СРС, 32 състав, а именно:
6568,78 лева – главница по споразумение за паричен дълг от 08.02.2012г., ведно
със законна лихва за периода от 06.06.2016г. до изплащане на вземането, 2540,69
лева – обезщетение за забава за периода от 02.08.2012г. до 03.06.2016г., като е
отхвърлен искът над сумата от 2540,69 лева до предявения размер от 2893,25
лева. С решението са осъдени ответниците „В. Г.И.“ ЕООД и В.К.Д. да платят на
ищеца „Д.З.“ АД сумата от 2734,65 лева – разноски по делото, съразмерно с
уважената част от исковете. Осъден е ищецът „Д.З.“ АД да заплати в полза на
Софийски районен съд сумата от 11,18 лева.
Постъпила е
въззивна жалба от ответницата В.К.Д., чрез адв. Е.П., назначена за особен
представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, срещу първоинстанционното решение в
частта, с която предявените искове са уважени.
Излагат се оплаквания, че решението е незаконосъобразно, необосновано и
неправилно. Жалбоподателката поддържа, че споразумението не е подписано от
ответницата, както и, че същото е недействително, тъй като с него не се допълва
договор №9 от 02.11.2009г., а същият се прекратява. Излага твърдения, че ищецът
не е изпълнил насрещното си задължение по споразумението, поради което счита,
че същият е неизправна страна и не може да претендира плащане на суми по
споразумението. Оспорва и претенцията на ищеца за мораторна лихва, като
поддържа, че периодът не е правилно определен. С оглед изложеното моли
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявените
искове да бъдат отхвърлени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна „Д.З.“ АД, чрез
пълномощника юрисконсулт В.Т., с който жалбата се оспорва изцяло.
Постъпила е
въззивна жалба и от ищеца в производството „Д.З.“ АД, чрез пълномощника
юрисконсулт В.Т., срещу решението в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск за лихви до пълния предявен размер.
Излагат се оплаквания, че в посочената част обжалваното решение е неправилно
поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че съгласно
сключеното между страните споразумение, при изпадане в забава с изплащане на
задължението на уговорените падежи, пълният размер на същото или остатъка от
него става автоматично предсрочно изискуем, ведно със законната лихва за забава
от датата на сключване на споразумението до окончателното погасяване на
задължението. Поддържа, че с тази уговорка се дерогират уговорените падежи, с
които се разсрочва погасяването на задължението като санкция за неизпълнение на
задължението. Поради изложеното моли първоинстанционното решение да бъде
отменено в отхвърлителната му част и да му бъде присъдена законната лихва върху
главницата, считано от датата на подписване на споразумението, а именно –
08.02.2012г.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещните
страни.
Съдът, като
обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са
подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
Съгласно разпоредбата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
По жалбата на
ответницата В.К.Д..
Първоинстанционният
съд е сезиран с положителни установителни искове за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №29961/2016г. по описа на СРС, 32 състав.
Видно от
приложеното към настоящото производство ч.гр.д. №29961/2016г. по описа на СРС,
32 състав, на 14.06.2016г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК в полза на „Д.З.“ АД срещу „В. Г.И.“ ЕООД и В.К.Д.
за заплащане солидарно на сумата от 6568,78 лева – главница по споразумение за
паричен дълг от 08.02.2012г., ведно със законната лихва за периода от
06.06.2016г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 2893,25 лева за
периода от 08.02.2012г. до 03.06.2016г. и 750,24 лева разноски по делото. В
законоустановения срок е постъпило възражение от длъжниците, поради което на
кредитора е указано да предяви искове за установяване на вземанията си.
Настоящите искове са предявени в законоустановения срок.
Сключено е на
08.02.2012г. между страните допълнително споразумение към договор №9 от
02.11.2009г., с което същите са приели за установено, че към 30.06.2012г. „В. Г.И.“
ЕООД дължи на „Д.З.“ АД сума в размер на 7118,78 лева, от които събрани премии
по застрахователни договори, възлизащи на 6507,99 лева, и разходи за мобилен
телефон в размер на 610,79 лева. Приели са за установено също така, че „Д.З.“
АД дължи на „В. Г.И.“ ЕООД комисионно възнаграждение за работа в региона за
месеци май и юни 2012г., съгласно фактури №131/02.05.2012г. и №136/11.06.2012г.
в размер на 550 лева. Страните са извършили прихващане на насрещните вземания
до размера на по-малкото от тях, като са уговорили разликата в размер на
6568,78 лева за бъде платена на две вноски, както следва: 3568,78 лева в срок
до 01.08.2012г., и 3000 лева – в срок до 01.09.2012г. В.К.Д. се задължила да
отговаря за задълженията солидарно с „В. Г.И.“ ЕООД. Съгласно т.7 от сключеното
между страните споразумение при неплащане на която и да е вноска в уговорения
за това срок, цялата непогасена част от задължението става предсрочно
изискуема, ведно с лихвата за забава върху нея, начислена от датата на
подписване на споразумението.
Неоснователно се
явява възражението на въззивницата В.Д., че споразумението не е подписано от
нея. В първоинстанционното производство е изслушано и прието заключение на
съдебно-графическа експертиза, неоспорено от страните, от което се установява,
че подписите, изхождащи от името на В.К.Д. в качеството й на управител на „В. Г.И.“
ЕООД и „за третата страна: В.Д.“ в допълнително споразумение към договор №9 от
02.11.2009г., подписано на 08.02.2012г., са изпълнени от В.К.Д.. Заключението е
компетентно дадено, обосновано е, не е оспорено от страните и се възприема от
съда. Неоснователно е и възражението, че споразумението е недействително, тъй
като не допълва, а прекратява договора от 02.11.2009г. С процесното
споразумение страните установяват по основание и размер насрещните си
задължения по договора, извършват прихващане на насрещни вземания до размера на
по-малкото, както и разсрочват изпълнението на остатъка от задължението. Ето
защо следва да се приеме, че споразумението има характер на договор за спогодба
по смисъла на чл.
365, ал. 1 ЗЗД, тъй като се касае за съглашение по повод на правоотношение
във връзка с възникнал или бъдещ спор между страните и същото е с преобразуващо
действие по отношение на спорното правоотношение. В тази връзка неоснователно е
и възражението на въззивницата, че ищецът е неизправна страна по договора, тъй
като не е изплатил дължимото комисионно възнаграждение, доколкото съгласно
сключеното между страните споразумение задължението на ищеца за заплащане на
комисионно възнаграждение е погасено чрез прихващане с насрещно вземане срещу
ответника „В. Г.И.“ ЕООД за неизплатени суми, представляващи събрани премии по
застрахователни договори и разходи за мобилен телефон.
По изложените
съображения въззивната жалба на В.Д. се явява неоснователна.
По въззивната
жалба на ищеца в производството „Д.З.“ АД.
Съгласно
разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В
случая ищецът претендира обезщетение за забава с начален момент 08.02.2012г. –
датата на сключване на процесното споразумение между страните, като поддържа,
че ответниците не са платили вноските по споразумението на уговорените падежи,
поради което е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по
споразумението. Действително в т.7 от сключеното между страните споразумение е
уговорено, че при неплащане на която и да е вноска в уговорения за това срок,
цялата непогасена част от задължението става предсрочно изискуема, ведно с
лихвата за забава върху нея, начислена от датата на подписване на
споразумението. Въззивният съд приема, че
съдържащата се в клаузата на т. 7 от споразумението уговорка за настъпването на
автоматична предсрочна изискуемост на остатъка от разсроченото
задължение в случай на забава или непълно плащане, не е произвела правно
действие. В практиката на ВКС константно е застъпено принципното разбиране, че предсрочната изискуемост
на вземането на кредитора представлява негово преобразуващо /потестативно/
право за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление
и същото следва да достигне до насрещната страна, пораждайки действие, ако са
били налице обективните предпоставки за предсрочната
изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона (в този смисъл Решение № 200 от 18.01.2019 г. по т. д. №
665/2018 г., I т. о. на ВКС и Решение № 3 от 17.04.2019 г. по т. д. № 1831/2017
г., ІІ т. о. на ВКС). Ето защо и оплакванията на въззивника - ищец за настъпила
автоматична предсрочна изискуемост поради неплащането на първата
погасителна вноска, е неоснователно, тъй като не се установява кредиторът да е
отправил такова изявление до длъжника. Поради изложеното и с оглед
обстоятелството, че вноските по споразумението са с настъпил падеж към датата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, ответниците дължат мораторна
лихва, считано от датата на просрочието на всяка погасителна вноска, както
същата е присъдена от първоинстанционния съд.
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
При този изход на
спора, доколкото и двете въззивни жалби са приети за неоснователни, разноските
следва да останат в тежест на страните така, както са направени.
По изложените мотиви, Софийски градски
съд, ГО, ІІ-Г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№58704/07.03.2019г., постановено по гр.д. №55043/2016г. по описа на СРС, 32
състав, в обжалваните части.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.