№ 1195
гр. София, 27.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Златина Рубиева
Членове:Иванка Иванова
Петя Алексиева
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20231000501297 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Ищцата в първоинстанционното производство М. А. Л. обжалва в
цялост решение № 1091/06.03.2023 г., постановено по гр.д. № 1178/2022 г. по
описа на СГС, І-28 състав, с което съдът е отхвърлил предявения от нея срещу
А. Й. С. иск с правно основание чл.439 от ГПК за установяване на
недължимост на суми по изпълнителен лист от 03.09.2014 г. издаден въз
основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от
03.09.2014 г. по ч.гр.д. № 24375/2014 г. на СРС, 30 състав, въз основа на който
е образувано изпълнително дело № 20148380408774 по описа на ЧСИ М. Б. с
рег.№ *** на КЧСИ.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат В.
с надлежно учредена представителна власт по делото с пълномощно на стр.81
от първоинстанционното дело. Въззивницата-ищца е освободена от държавна
такса на основание чл.83, ал.2 от ГПК с определение на първоинстанционния
съд от 09.05.2022 г.
Въззивницата чрез своя процесуален представител поддържа
неправилност на решението на СГС с твърдението, че крайният му резултат е
1
предпоставен от едно процесуално нарушение и два извода относно
фактически положения, обусловили погрешна правна преценка, че давността
е била спирана или прекъсвана.
Твърди процесуално нарушение от първостепенния съд по недопускане
на искано доказателствено средство. Поддържа се, че първостепенният съд
неправилно е приел за установено, че на 03.09.2018 г. в „Юробанк България“
АД е било изпратено запорно съобщение с изх. № 81336/31.08.2018 г. на ЧСИ
М. Б. по изпълнително дело № 20148380408774, както и че през 2019 г. били
възбранени имоти на М. Л., с което отново е прекъсната давността. Твърди се
обаче, че тези имоти не са собственост на М. Л., а на трето лице, поради което
наложената възбрана не е прекъснала давността. Поддържа се, че искането за
налагане на възбрана, не представлява искане за извършване на изпълнителни
действия, такова е искането за продан на имот, поради което не прекъсва
давността. Поддържа се, че съдът неправилно е приел в мотивите към
решението си, че М. Л. трябва да установи, че имотите за които е поискано да
бъдат възбранени не са били нейни. Твърди се, че изпълнителни действия не
са извършвани от 21.09.2016 г. до датата на предявяване на иска-04.02.2022 г.,
поради което решението като краен резултат е неправилно. В жалбата се
развиват подробни съображения по същество на спора.
Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна-ответницата А. Й. С.. Отговорът е депозиран чрез
процесуален представител адвокат Е. с надлежно учредена представителна
власт по делото с пълномощно на л.69 от делото на СГС.
Оспорва въззивната жалба, като в отговора се развиват подробни
съображения по съществото на спора. Противопоставя се на допускане на
доказателственото искане. Моли съда да остави без уважение въззивната
жалба и потвърди първоинстанционното решение и да присъди на
въззиваемата направените от нея разноски.
В открито съдебно заседание въззивницата - ищца чрез процесуалния си
представител моли съда да уважи въззивната жалба. Адвокат В. претендира
адвокатско възнаграждение определено от съда по реда на чл.38, ал.2 от ЗА.
В открито съдебно заседание въззиваемата-ответница, чрез своя
2
процесуален представител моли съда да остави без уважение въззивната
жалба и да потвърди първоинстанционното решение по съображения
подробно изложени в отговора на въззивната жалба. Адвокат Е. претендира
адвокатско възнаграждение определено от съда по реда на чл.38, ал.2 от ЗА.
Представя списък на разноските по чл.80 ГПК.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл.439 от ГПК, предявен от М. А. Л. против А. Й. С..
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
Производството по изпълнително дело № 8774/2014 г. по описа на ЧСИ
М. Б. с рег.№ *** на КЧСИ е образувано на 08.09.2014 г. по молба на
взискателя А. Й. С. срещу длъжника М. А. Л., за принудително събиране на
сумите по изпълнителен лист от 03.09.2014 г., издаден въз основа на Заповед
за изпълнение по чл.417 от ГПК от 03.09.2014 г., ч.г.р.д. № 24375/2014 г. по
описа на СРС, 30 състав за сумата от 130 130 лв., представляваща незаплатена
главница съгласно т.1 от сключено между страните споразумение на
15.10.2013 г. с нотариална заверка на подписа с рег.№ 1208 от същата дата по
описа на нотариус с рег.№ 427 на НК, ведно със законна лихва за периода от
09.05.2014 г. до изплащане на вземането, законната лихва върху сумата от 130
130 лв. в размер на 50 790 лв. за периода от 01.01.2013 г. до 15.10.2013 г.,
обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 7 135,24 лв. за
периода от 16.10.2013 г. до 30.04.2014 г. и сумата 3 761,10 лв. държавна такса.
Заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК от 03.09.2014 г., ч.г.р.д. №
24375/2014 г. по описа на СРС, 30 състав е влязла в сила на 15.10.2014 г.,
включително с оглед приетото в прекратителното определение от 27.01.2017
г., постановено по гр.д. № 14725/2016 г. по описа на СГС, І-17 състав, влязло
в сила на 09.02.2017 г., с което производството по реда на чл.422 от ГПК по
искова молба на А. С. срещу М. Л. е прекратено, поради неподаване в срок на
възраженията по чл.414 ГПК, както и с оглед влязлото в сила на 05.12.2018 г.
Определение № 3822/05.12.2018 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 5861/2018 г. по
3
описа на САС, 8-ми граждански състав, с което е потвърдено определение на
въззивния съд, с което е оставено без разглеждане подаденото на 16.03.2015 г.
възражение по реда на чл.423, ал.1 от ГПК срещу процесната заповед.
В молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е посочил
изпълнителни способи-изпълнение върху вземанията на длъжниците по
банкови сметки и върху недвижимите им имоти.
Видно от отговор на „Юробанк България“ АД (л.59 от приетото по
делото копие от изпълнителното дело), на 25.09.2014 г. върху откритата в
банката сметка на длъжника М. А. Л. е наложен запор, който обаче не може
да бъде изпълнен поради липсата на авоар. На 25.09.2014 г. е наложен и запор
върху банковата сметка на длъжника Л. в ТБ „Виктория“ ЕАД (л.131 от ИД),
като на 08.01.2015 г. банката е превела по сметка на ЧСИ сума в размер на
102,62 лв., наложен е запор и в банка „Пиреос“ (л.132)
На 08.10.2014 г. е вписана възбрана върху недвижими имоти,
собственост на длъжника Л.-ателие № 6, апартамент № 2 (л.126, л.127 от
изпълнителното дело)
На 07.09.2016 г. взискателката С. е депозирала молба по
изпълнителното дело, с която е поискала да бъдат наложени запори върху
банковите сметки на длъжника в „УниКредит Булбанк“ АД, „ОББ“ АД и
„Инвестбанк“ АД. Запорните съобщения са изпратени на 21.09.2016 г.
Запорите не са наложени, поради обстоятелството, че длъжникът Л. не е
клиент на банка УниКредит Булбанк АД.
На 31.08.2018 г. взискателката С. е депозирала молба по
изпълнителното дело, с която е поискала да бъдат наложени запори върху
банковите сметки на длъжника в „Юробанк България“ АД. Запорното
съобщение е изпратено на същият ден на 31.08.2018 г. и е получено в банката
на 03.09.2018 г. Запорът не е наложен, тъй като към тази дата длъжникът не е
клиент на банката.
С молба от 17.10.2019 г. взискателката е поискала насочване на
изпълнението върху недвижими имоти, придобити от длъжника М. А. Л. по
наследство от А. Й. Л.. Имотите са подробно посочени в молбата.
На 18.10.2019 г. и 23.10.2019 г. върху тези имоти е вписана възбрана,
съответно от СВ-София и СВ-гр.Радомир. На 15.06.2020 г. частично е
заличена възбрана върху имот в с.Лозен, собственост на трето лице Б. М. Р. и
4
по негово искане.
С молба от 23.03.2022 г. взискателката е поискала извършване на опис и
изнасяне на публична продан на имотите, посочени в молбата.
При така установените фактически обстоятелства,
първоинстанционният съд е приел неоснователност на исковата претенция,
приемайки че по делото се установява, активно поведение на взискателя,
изразяващо се в депозиране, в периоди по-кратки от две години, на молби, с
които е искал от ЧСИ М. Б. налагането на запори на банкови сметки и
възбрана на недвижими имоти на длъжника М. Л. и които действия са от
естество да прекъснат, както перемцията по чл.433, т.8 ГПК относно
изпълнителното дело, така и погасителната давност по чл.110 от ЗЗД относно
вземането.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна-ищцата в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно
и законосъобразно, постановено в пълно съответствие със събраните по
делото доказателства, както и със съдебната практика, включително и
задължителна такава.
С иска по чл. 439, ал. 2 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението
въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Като
средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с иска се дава
право да се установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и
обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно
значение за неговото съществуване.
5
Искът е процесуално допустим, тъй като ищцата се позовава на
новонастъпили след влизане в сила на съдебното решение факти и
обстоятелства.
От доказателствата по делото се установява, че на 30.09.2014 г. на
длъжника - ищцата по настоящото дело М. А. Л., е връчена редовно покана за
доброволно изпълнение, както и препис от издадената заповед. Срокът за
възражение (двуседмичен с оглед действащата редакция на нормата към този
момент) е изтекъл съответно на 14.10.2014 г. и считано от 15.10.2014 г.
заповедта е влязла в сила по отношение на ищцата. От тази дата-15.10.2014 г.
и спрямо длъжника – ищцата по делото е започнала да тече новата 5-
годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, на
основание чл.117, ал.2 от ЗЗД.
Предвид обстоятелството, че изпълнителното дело № 8774/2014 г. е
образувано на 08.09.2014 г., първият въпрос на който следва да се отговори е:
тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е
образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения
намират ли приложение по отношение последиците на давността по това
принудително изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК. На този въпрос е отговорено с Решение № 252/17.02.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 1609/19 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на
чл.290 от ГПК, както и с Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г.
на ВКС, ІV г.о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС,
ІV г.о.
Настоящият съдебен състав напълно споделя тази практика, съобразно
която съдебните състави на ВКС са приели, че когато се касае до
първоначално приети тълкувателни решения и постановления те имат
обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала
съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след
издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в
тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в
обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото
тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона.
6
В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема
различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на
първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се
прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази
хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които са от значение за спорното между страните
правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се
придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е
недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на
изрична разпоредба за това.
За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК
производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях
факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното
тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през
времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването
му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ
различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност
на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Както доктрината,
така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015
г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК , поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали
съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от
която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи
(според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна
давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на
7
изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно
установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
В конкретния случай и от изброените по-горе хронологично действия
на взискателя се установява, че давността за вземанията на ответницата е
започнала да тече от 15.10.2014 г., когато е влязла в сила и се е стабилизирала
издадената заповед. Следователно давност не е текла за периода от
образуване на изпълнителното дело- 08.09.2014 г. и до 26.06.2015 г., до която
дата е било валидно разрешението дадено с Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд. В този смисъл е и задължителната за съда
съдебна практика-Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г.,
постановено по т.д.№ 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК. Като преди датата 26.06.2015
г., когато постановлението е обявено за загубило сила, перемция по
процесното изпълнително дело не е настъпила, тъй като течението на
двугодишния срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е започнало с образуване на
изпълнителното дело на 08.09.2014 г. и очевидно че към 26.06.2015 г. не е бил
изтекъл.
От 26.06.2015 г. е започнала да тече давност, като след тази дата
перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Както е
посочено по-горе, тя е имала значение при действието на Постановление №
3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за
изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на
изпълнителното дело.
Новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно
извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
С оглед на горното считано и както бе посочено по-горе новата
петгодишна давност е започнала да тече от 26.06.2015 г. и е прекъсвана, както
следва:
1.на 07.09.2016 г. с молбата на взискателя, съдържаща искане за
налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в посочените банки.
Тази молба и въпреки не реализирането на запорите, е прекъснала давността,
защото поисканите запори не са осъществени, но не по вина на взискателя.
Същият е внесъл дължимите такси за осъществяване на способите, но те не са
реализирани по причини, не зависещи от поведението му,
2.на 31.08.2018 г. с молбата на взискателя, съдържаща искане за
8
налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в банка „Юробанк
България“ АД. Тази молба и въпреки не реализирането на запора е прекъснала
давността, защото поискания запор не е осъществен, но не по вина на
взискателя. Същият е внесъл дължимите такси за осъществяване на способа,
но той не се е реализирал по причини, не зависещи от поведението му. В този
смисъл ирелеванто е оспорването от страна на ищцата дали запорът е
постъпил или не в банката. Не е спорно, че този запор не е реализиран, но
това обстоятелство е без значение за прекъсване на давността, защото същата
се прекъсва от датата, на която взискателят, е поискал извършване на
съответния изпълнителен способ, в случая от 31.08.2018 г., освен ако той не е
реализиран по негова вина. А това е възможност само в случаите, когато
взискателят не е внесъл по сметка на ЧСИ необходимите суми за
осъществяването на способа, или е осуетил по някакъв начин
осъществяването му, какъвто не е настоящия случай.
Изцяло в този смисъл е и съдебната практика. Така например Решение
№ 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК, в което е
прието: „ в случаите, когато искането от кредитора за предприемане на
изпълнително действие / в това число и в хипотезите на възлагане от
взискателя съгласно чл. 426, ал. 4 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ/, е направено
своевременно, но то /изпълнителното действие/ не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не
зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по
указание на органа на изпълнителното производство. Във всички случаи на
нередовност се изисква "надлежно указание на органа" и предоставяне
възможност на взискателя да отстрани последната - чл. 426, ал. 3 ГПК, според
който съдебният изпълнител проверява редовността на молбата за
принудително изпълнение като прилага правилата на чл. 129 ГПК.
Разпоредбата на чл. 426, ал. 3 ГПК задължава съдебният изпълнител да даде
подходящ срок за отстраняване на констатираните нередовности.
Бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл. 129 ГПК
– да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен
срок за отстраняването й, не може да се тълкува в тежест на взискателя и да
доведе до негативни за него последици. В обобщение давност не тече, ако
кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният
9
изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини,
независещи от волята на кредитора, в това число и когато при нередовност не
приложи правилата на чл. 129 ГПК.“
Давността е прекъсната и :
3.на 17.10.2019 г. с молбата на взискателя, с която е поискано насочване
на изпълнението върху недвижими имоти, придобити от длъжника Л. по
наследство чрез налагането на възбрани, осъществени съответно на
18.10.2019 г. и 23.10.2019 г. Възбрана е заличена само върху един имот, който
е собственост на трето лице.
4.на 23.03.2022 г. с молба на взискателя, с която е поискано опис и
изнасяне на публична продан на възбранените имоти.
Следователно, както към датата на предявяване на исковата претенция
04.02.2022 г., както и към настоящия момент сумите по изпълнителния лист
не са се погасили по давност, поради което и предявените искове се явяват
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Като е стигал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
Изцяло неоснователно е и в противоречие с трайно установената
практика на ВКС, включително задължителна такава, твърдението на
въззивницата чрез нейния процесуален представител, че налагането на
възбрана не е изпълнително действие и няма как да прекъсне давността. Както
е прието в обявеното на 26.06.2015 г. Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г.
по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, в изпълнителното производство
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител
по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ прекъсва давността за
погасяване на вземанията, за които това изпълнително производство е
образувано. Примерно е посочено, че прекъсват давността насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан. Ищецът няма нужда да поддържа висящността на
исковия процес, но взискателят трябва да поддържа със свои действия
10
висящността на изпълнителния процес, като иска извършване на съответните
изпълнителни способи.
Неоснователно е и твърдението, че е наложена възбрана върху чужди
имоти. Наложена, съответно вписана е възбрана върху общо девет недвижими
имоти, от който е заличена възбраната само върху един имот в село Лозен,
който се е оказал собственост на трето лице. Следователно възбраната за
останалите осем недвижими имота остава вписана и върху тях взискателят е
поискал насочването на изпълнение чрез опис и изнасяне на публична
продан. Обстоятелството, че част от възбранените недвижими имоти са извън
съдебния районен на частния съдебен изпълнител, също е без абсолютно
всякакво значение за прекъсване на давността.
По отговорността за разноските:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК
въззивницата ще следва да бъде осъдена да заплати на основание чл.38, ал.2
от Закона за адвокатурата на адвокат Е. адвокатско възнаграждение в размер
на 12 322,65 лв., на основание чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1091/06.03.2023 г., постановено по
гр.д. № 1178/2022 г. по описа на СГС, І-28 състав.
ОСЪЖДА М. А. Л., ЕГН **********, гр.***, ул. „***“ № * да заплати на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адвокат Е. Е., гр.***, ул.
„***“ № ***, ет.* адвокатско възнаграждение в размер на 12 322,65 лв.
(дванадесет хиляди триста двадесет и два и 0,65 лв.)
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12