№ 4503
гр. София, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело
№ 20251100506159 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от
домашното насилие (ЗЗДН).
Образувано е по въззивна жалба на молителя К. К. Я., чрез упълномощения
адв. Д. Ж. от САК, срещу съдебно решение № 6926 от 17.04.2025г., постановено по гр.
дело № 42594/2024г. по описа на СРС, 91 състав, с което е оставена без уважение
молбата за защита от домашно насилие и е отказано издаването на заповед за
съдебна защита, с която по отношение на ответника да бъдат взети мерките по чл. 5,
ал. 1 от ЗЗДН. Решението се обжалва изцяло.
В жалбата се твърди неправилност на постановеното решение поради
допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и
необоснованост. Иска се да бъде отменено решението на първата инстанция и се
уважи молбата за защита от домашно насилие на К. К. Я. срещу С. М. Д.. Не се сочат
нови доказателства..
В открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез
представителя си по пълномощие поддържа въззивната жалба.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН въззиваемата страна С. М. Д., чрез
упълномощената адв. Ц. П. Б. от САК, е подал отговор на въззивната жалба, с който я
оспорва като неоснователна. Не сочи нови доказателства.
1
Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителя в
първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е
насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр.
с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът
приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по
препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно
по молбата с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
Въззивният съдебен състав, участвал в заседанието, в което е завършено
разглеждането на делото, като прецени събраните доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт намира, че
фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно в обжалваното решение и не
е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Производството пред първата съдебна инстанция е образувано по молба от К.
К. Я. с искане за издаване на заповед за защита от домашно насилие срещу С. М. Д. с
твърдението, че страните са бивши съпрузи, а актът на домашно насилие е осъществен
на 13.07.2024г. около 18.30 часа пред дома с адрес: гр. София, ж.к. „*********.
Изложени са твърдения, че актът на домашно насилие се изразява в заплахи към
молителката със следните изрази: „ще те съсипя“, „ще направя така, че цял живот ще
съжаляваш, че си се родила“, „никога няма да можеш да заспиш, защото няма да
знаеш кога ще дойда“, „ти и поредният ти мъж ще плачете и ще ме умолявате да бъда
добър“. Ответникът използвал и обидни и цинични изрази: „ти си кучка“, „ти си
пропаднала жена, която ляга с всеки срещнат“, „ти си курва“ и направил опит да я
удари в лицето.
Ответникът е оспорил твърденията за осъществено домашно насилие.
С решението, постановено по гр. дело № 42594/2024г. по описа на СРС, 91
състав, съдът е оставил без уважение молбата на К. К. Я., за издаване на заповед за
защита на молителя срещу С. М. Д., по повод твърдения акт на домашно насилие, като
е отказал да издаде заповед за съдебна защита.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие за
установено следното:
Страните не спорят, че въззивикът К. К. Я. и въззиваемия С. М. Д. са бивши
2
съпрузи. Последното се установява и от приетото от първата инстанция определение
по въззивно гр. дело № 8279/2020г. по описа на СГС, Гражданско отделение, ІІІ
въззивен брачен състав, с което е одобрена съдебната спогодба и е утвърдено от съда
постигнатото от страните споразумение по чл. 51 от СК. Следва извод, че молителят
има право да търси защита по ЗЗДН, тъй като ответникът е лице, което попада в
хипотезата на чл. 3, т. 1, предл. 2 от ЗЗДН.
Въззивният състав приема, че молбата за защита е депозирана пред районния
съд в преклузивния срок по чл.10, ал.1 от ЗЗДН от пострадало лице, което е видно от
датата на входящия номер на регистратурата в съда, като молбата е постъпила на
18.07.2024г., а твърденията са за акт на домашно насилие от 13.07.2024г. Следва, че
първостепенният съд валидно е сезиран от процесуално легитимирана страна.
Възраженията във въззивната жалба касаят неправилна преценка на събраните
доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни правни изводи въз основа
на доказателствата по делото и неправилно приложение на материалния закон.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Първоинстанционното решение е правилно.
Според легалното определение на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН (в приложимата
редакция обн. в ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., доп., бр. 69 от 2023 г.)
Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо
насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния
живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в
родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо
съпружеско съжителство или в интимна връзка.
Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка и направените правни изводи въз основа на доказателствата по делото,
поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.
Домашно насилие може да бъде прието за установено при доказване
кумулативното наличие на двете предпоставки: 1) осъществен от съответното лице -
ответник по молбата за защита, противоправен и умишлен насилствен акт в някоя от
формите, описани в чл. 2, ал. 1 и/или ал. 2 от ЗЗДН, насочен спрямо друго лице –
молителят в производството по ЗЗДН, и установен по своето естество, време и място
на извършване, и 2) наличие между двете лица (търсещият защита и ответника) на
правна, фактическа и/или родствена връзка от изброените в чл. 3 от ЗЗДН. Соченият с
молбата акт на домашно насилие следва да бъде доказан изцяло (пълно и главно) – по
време, място, начин на извършване и авторство.
Като допълнение към изложените от районния съд мотиви и с оглед
възраженията във въззивната жалба, следва да се посочи, че съдът в настоящото
производство не установи несъответствие между фактическите констатации и
събраните по делото доказателства.
Не се установи да са събрани доказателства от които да се формира безспорен
извод за осъществен акт на домашно насилие на 13.07.2024г., от въззиваемия срещу
въззивника, описани в молбата за защита. Не се събраха доказателства от които да се
формира извод, че на 13.07.2024г. около 18.30 часа пред дома на К. К. Я., с адрес: гр.
София, ж.к. „*********, ответникът С. М. Д. е осъществил домашно насилие под
формата на психическо насилие и опит за физическо насилие, като е отправял
цитираните в молбата за защита заплахи, обиди и цинизми срещу К. К. Я. и опит да я
удари в лицето.
3
Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че изводите на
първоинстанционния съд са неправилни, тъй като не са обсъдени всички доказателства
по делото. Първостепенният съд е изложил подробни мотиви по отношение на
правния анализ на събраните по делото доказателства, като ги е обсъдил по отделно и
в тяхната съвкупност.
Неоснователно е възражението на въззивника, че съдът не е съобразил
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и е отрекъл доказателственото значение.
С разпоредбата на чл.13, ал.2, т.3 от ЗЗДН на декларацията по чл.9, ал.3 от
ЗЗДН е придадено доказателствено значение, а съгласно чл.13, ал.3 от ЗЗДН Доп. – ДВ,
бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) когато няма други доказателства за
конкретни факти и обстоятелства, съдът издава заповед за защита само на основание
приложената декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.
Съдът не кредитира представената от молителя К. К. Я. декларация по чл. 9, ал.
3 от ЗЗДН (лист 7 от делото на СРС), тъй като в хода на съдебното дирене са събрани
други писмени и гласни доказателства. Отделно от изложеното, в декларацията по чл.
9, ал. 3 от ЗЗДН не се съдържат данни за мястото на извършване на описаното
твърдяно насилие на 13.07.2024г. (пред блока, във входа на блока, на улицата, или на
друго конкретно място), поради което и не представлява годно доказателствено
средство за установяване на твърдения насилнически акт.
Неоснователно е и възражението, че съдът неправилно е приложил чл. 172 от
ГПК, като е отхвърлил всички свидетелски показания, поради наличие на
противоречия, без да извърши анализ на тези противоречия.
Въззивният съдебен състав приема, че събраните гласни доказателства не могат
да бъдат кредитирани като годни и достоверни, тъй като съдържат съществените
противоречия и при преценката им по чл. 172 от ГПК ги намира за дадени от
заинтересовани лица в полза на всяка от двете страни по спора.
Съдът приема, че св. Г.К. е заинтересована по смисъла на чл. 172 от ГПК, тъй
като е съсед на молителя К. К. Я., която познава от дете и двете живеят в един вход,
врата до врата. В показанията и на този свидетел има противоречия, които обосновават
извод, че показанията не са обективни и не следва да се кредитират. Св. К. изрично
сочи в показанията си пред съда, че е видяла ответника да слиза от колата, но не си
спомня как е бил облечен, а и поддържа, че молителката се е обадила на тел. 112,
което се опровергава от приобщената справка от Дирекция „Национална система 112“
– МВР, че няма данни за подаван сигнал на 13.07.2024г. Този свидетел не сочи, кои са
били другите две съседки, които са присъствали на инцидента.
Същевременно от показанията на св. М. и св. А. се установява, че конфликтът
между страните е бил на 15.07.2024г., а не на 13.07.2024г., както и че ответникът С. М.
Д. не е слизал от лекия автомобил, с който е докарал детето на страните при молителя.
Съдът съобрази, че св. К. сочи в показанията си, че при описания акт на насилие е
имало още две свидетелки, а от показанията на св. М. и св. А. се установява, че не е
имало други лица по време на възникналия конфликт при връщане на детето М. на
неговата майка. Общото дете на страните е родено на 15.07.2017г. и житейски по-
логично е действията по организиране празненството на детето да е във връзка с
неговия рожден ден, т.е. случилото се между страните да е от 15.07.2024г., а не от
13.07.2024г. В показанията си св. А. обяснява и причината поради която ответникът С.
М. Д. не е слизал от лекия автомобил, като заявява, че: „…ответникът не е слизал,
защото беше по бельо. Ответникът беше по бельо, защото на Витоша скочи във водата
и си намокри дрехите.“
Неоснователни са и възраженията, че съдът е допуснал нарушения на
4
материалния закон – чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН, изразяващо се в несъобразяване на
установена предходна история на домашно насилие. В цитираната норма е посочена
конкретната цел - индивидуализация на мерките за защита по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН.
След като не е доказан при условията на пълно и главно доказване твърдения акт на
домашно насилие, то съдът не дължи вземане на мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН, респ.
не следва да съобразява актовете на насилие, извършени преди срока по чл. 10, ал. 1 от
ЗЗДН.
Съобразно изложеното въззивният съд приема, че описаните действия в молбата
за защита, които следва да изпълват фактическия състав по чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН, не се
установени пълно и главно от въззивника - молител, а за съда недоказаният факт е
неосъществил се факт - аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК. Доколкото доказването на
релевантните факти не е осъществено по делото, то изводите на първоинстанционния
съд за неоснователност на молбата за защита са обосновани и съответстват на
събрания по делото доказателствен материал.
Въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на императивна
материалноправна норма при постановяване на обжалваното първоинстанционно
решение.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции правни изводи, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно,
следва да се остави в сила на основание чл. 17, ал.5 от ЗЗДН. Предвид нормата на чл.
17, ал. 6 от ЗЗДН въззивният съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
По разноските съдът приема следното:
На основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, вр. с чл. 18 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК съдът осъжда К. К. Я. да заплати по
сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер от 12.50 лв. за въззивното
производство.
Въззиваемият претендира разноски за адвокатски хонорар, за което е
представен бланков договор за правна защита и съдействие № 167857 от 22.05.2025г., в
който е отразено, че възнаграждението от 800 лв. е заплатено в брой (лист 13 от
делото). Другата страна не е въвела възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК и съдът осъжда
К. К. Я. да заплати на С. М. Д. разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 800
лв. за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен
брачен състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА съдебно решение № 6926 от 17.04.2025г.,
постановено по гр. дело № 42594/2024г., по описа на Софийски районен съд,
91 състав.
ОСЪЖДА К. К. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *********,
на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, да заплати по сметка на Софийски градски
5
съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, сумата от 12.50 (дванадесет лева и
петдесет стотинки) лева – държавни такси по въззивно гр. дело № 6159/2025г.
по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен
състав.
ОСЪЖДА К. К. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. *********,
на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, да заплати на С. М. Д., ЕГН **********,
сумата от 800 (осемстотин) лева – разноски за адвокатско възнаграждение по
въззивно гр. дело № 6159/2025г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6