№ 1183
гр. Бургас, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Радостина П. Петкова
Членове:Йорданка Г. Майска
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Радостина П. Петкова Въззивно гражданско
дело № 20222100501411 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ №
37, подадена чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Мирослав
Димов против решение № 1524 от 14.07.2022 г., постановено по гр. д. № 8581/2021г. на
Районен съд – Бургас, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на въззивника –ищец
за приемане за установено на основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД по отношение на ответника Г. М. Г., ЕГН: **********, адрес: гр. Б., ж. к. И., бл.***, вх.
*, ет. *, ап. *, че същият дължи на банката- ищец на основание раздел II, т. 10 от сключения
помежду им договор за банков кредит № 002LD-R-001932 от 12.12.2014 г. наказателна лихва
в размер на сумата от 500.69 евро, явяваща се разликата над уважения размер от 1079.26
евро до пълния претендиран размер от 1579.95 евро, претендирана за периода 05.01.2015 г. –
26.05.2018 г. - като погасена по давност, и наказателна лихва в размер на 80.91 евро над
уважения й размер от 449.08 евро до пълния претендиран размер от 529.99 евро,
претендирана за периода 14.05.2020 г. – 13.07.2020 г. - на основание чл. 6 от ЗМДВИППП,
както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане на разноски в заповедното
производство и в исковото производство над уважения размер на 831.72 лв. до присъдения
размер от 1380.73 лв. и в полза на ответника са присъдени направените в първата инстанция
разноски в размер на 83.32 лв.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение в атакуваната му
отхвърлителна част, с твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че не
е налице настъпила погасителна давност досежно отхвърлената претенция за наказателна
лихва, която съдът е възприел като неустоечно вземане. Счита, че давностният срок започва
да тече от момента на настъпване на посочения в договора краен срок за погасяване на
всички задължения – 05.05.2021г., а не от изискуемостта на всяка отделна погасителна
1
вноска, като в подкрепа на становището си излага подробни доводи, в т.ч. и позовавайки се
на ТР от 21.01.2022г. по т.д.№ 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. Излага несъгласие с
изчислението на разноските, в т.ч. и поради липса на посочена методика за това. По
подробно изложените в жалбата съображения моли за отмяна на решението, в обжалваната
отхвърлителна част и изцяло уважаване на предявените искове, в т.ч. и в частта относно
присъдените в полза на ответника разноски. Моли за присъждане на разноските и пред двете
съдебни инстанции, в т.ч и юрисконсултско възнаграждение. При условията на
евентуалност, в случай, че се приеме, че първоинстанционното решение е правилно,
въззивникът моли за присъждане на разноските съразмерно с отхвърлената част от исковете,
като счита, че в решението съдът не е изчислил правилно техния размер.В съдебно
заседание въззивникът, чрез процесуалния си представител поддържа въззивната си жалба, с
искане за отмяна на решението на първоинстанционния съд в обжалваните му
отхвърлителни части. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК относно размера на
адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна като разноски във във
въззивното производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият -ответник Г. М. Г., чрез процесуалния си
представител адв. Кутиев е депозирал писмен отговор, в който е изложил становище за
неоснователност на въззивната жалба. Сочи, че цитираното в жалбата тълкувателно
решение касае прилагането на института на давността спрямо поръчителя по договора за
кредит, а не разглежда отношенията между банката- кредитор и длъжника. Счита, че
районният съд правилно и обосновано е приложил закона и е постановил частично
уважаване на исковите претенции. Акцентира на липсата на наведеното в жалбата оплакване
досежно отхвърления иск поради мораториума по чл. 4- чл. 6 от ЗМДВИППП. Досежно
разноските, в отговора се сочи, че оплакването за неправилното им изчисление е
основателно, тъй като същото касае математически изчисления, извършени съобразно
изхода на спора, за които не се изисква правна аргументация или прилагане на методика. По
изложените в писмения отговор доводи, счита, че първоинстанционното решение в
обжалваната му част е правилно и законосъобразно и моли за потвърждаването му.
Претендира присъждане на разноските по делото за въззивното производство.В съдебно
заседание въззиваемия не се явява и не изпраща представител. Депозирана е писмена молба,
в която заявява, че поддържа писмения си отговор и искането за потвърждаване на
решението в обжалваните му части, като претендира разноските за въззивното
производство.
Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционнотопроизводство е образуванопопредявени от ищеца „Първа
инвестиционна банка” АД искове за приемане за установено, че ответника Г. М. Г. му дължи
сумата от 3008.15 евро – главница по договор за банков кредит № 002LD-R-001932 от
12.12.2014 г., ведно със законна лихва от 27.05.2021 г. до изплащане на вземането, сумата от
1796.25 евро- договорна лихва, дължима на основание раздел II, т. 4 от договора за периода
05.02.2015 г. - 12.03.2020г., сумата от 1579.95 евро- непогасена наказателна лихва, дължима
на основание раздел II, т. 10 от договора за периода 05.01.2015 г. - 12.03.2020 г., сумата от
16.36 евро непогасена договорна лихва за периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г., сумата от
49.72 евро непогасена договор на лихва, дължима на основание раздел II, т. 4 от договора за
периода 14.05.2020 г. до 05.05.2021 г., и сумата от 529.99 евро- непогасена наказателна
лихва, дължима на основание раздел II, т. 10 от договора за периода 14.05.2020 г . -
26.05.2021 г.,за които вземания ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение от
2
28.05.2021г. по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 3681/2021 г. на БРС.
В исковата молба се твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си по
сключения с ищеца договор за банков кредит от 12.12.2014г. с предоставена сума от
3030евро, с настъпил краен падеж на 05.05.2021г. поради което се претендира да бъде
установено, че последният дължи на банката –ищец остатъка от главницата в размер на
3008.15 евро, заедно с уговорените възнаградителна и мораторна лихви за забавеното й
плащане върху всяка непогасена месечна вноска.
Районният съд е квалифицирал предявените обективно съединени искове с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
С обжалваното решение, районният съд е уважил изцяло предявените искове за
дължимост на остатъчната главница oт 3008.15 евро, ведно със законната лихва от подаване
на заявлението по чл. 417 от ГПК- 27.05.2021г., за претендираната възнаградителна лихва в
размер на 1796.25 евро, начислена за периода от 05.02.2015г. до 12.03.2020г., за сумата от
16.36 евро – непогасена договорна лихва за периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г., за сумата
от 49.72 евро – непогасена договорна лихва, дължиманаоснованиераздел II, т. 4 от
договоразапериода 14.05.2020 г. до 05.05.2021 г.,
както и частично до размера от 1079.26 евро- претенцията за непогасена наказателна лихва,
дължима на основание раздел II, т. 10 от договора за периода 27.05.2018 г. - 12.03.2020 г. и
частично до размера сумата от 449.08 евро- непогасена наказателна лихва, дължима на
основание раздел II, т. 10 от договора за периода 14.05.2020 г . - 26.05.2021 г. В полза на
ищеца са присъдени разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение в общ размер от
831.72 лв. съразмерно с уважената част от иска съгласно представения списък по чл. 80 от
ГПК, а в полза на ответника са присъдени разноски в размер на 83.32 лв., съразмерно с
отхвърлената част от иска.
В останалата, част съдът е отхвърлил исковете за претендираните наказателни, както
следва: за сумата от 500.69 евро, явяваща се разликата над уважения размер от 1079.26
евро до пълния претендиран размер от 1579.95 евро, представляваща наказателна лихва,
начислена основание раздел II, т. 10 от договор за банков кредит № 002LD-R-001932 от
12.12.2014 г. в частта за периода 05.01.2015 г. – 26.05.2018 г., като погасена по давност и за
сумата 80.91 евро, явяваща се разликата над уважения размер от 449.08 евро до пълния
претендиран размер от 529.99 евро, претендирана за периода 14.05.2020 г. – 13.07.2020 г.,
представляваща наказателна лихва, начислена основание раздел II, т. 10 от договор за
банков кредит № 002LD-R-001932 от 12.12.2014 г. - на основание чл. 6 от ЗМДВИППП.
Предмет на въззивно обжалване е решението в отхвърлителните му части, както и в
частта за разноските, като в останалите части същото не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
При извършена на основание чл.269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение, въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо и скедва да се
3
разгледа по същество.
Районният съд е установил правилно фактическата обстановка по делото въз основа
на събраните доказателства, въз основа на които е изградил своите фактически и правни
изводи съобразно релевантните за спора обстоятелства и приложимите законови норми,
които изводи напълно се споделят от настоящата съдебна инстанция и тя препраща към тях
на основание чл. 272 от ГПК, без да е нужно да ги повтаря,
С оглед изложените в жалбата оплаквания, в рамките на своите правомощия,
въззивният съд намира следното:
По отношение на претенцията за дължимост на основание раздел II, т. 10 от договор
за банков кредит № 002LD-R-001932 от 12.12.2014 г. на наказателна лихва в размер на
1579.95 евро, за да я отхвърли частично за сумата от 500.69 евро районният съд е приел, че
за част от исковия период от 05.01.2015 г. – 26.05.2018 г. същата е погасена с изтекла към
датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК- 27.05.2021г. тригодишна погасителна
давност. Затова и след служебно изчисление, базирано на заключението на вещото лице,
прието в първата инстанция, съдът е счел, че дължимия непогасен размер на наказателната
лихва, претендирана на посоченото договорно основание възлиза на сумата от 1079.26 евро,
като над този размер до претендирания от 1579.95 евро искът е отхвърлен като погасен по
давност.
Неоснователно е позоваването в жалбата на ТР №5/2019г. от 21.01.2022г. по т.д. №
5/2019 на ОСГТК на ВКС досежно давностния срок на вземането за наказателни лихви, тъй
като по този въпрос посоченото тълкувателно решение няма отношение. Същото има за
предмет хипотези, различни от настоящата, като изложените в мотивната му част
разяснения разграничават срокът на давността на вземанията за главница и възнаградителна
лихва, дължими по договора за кредит от срокът на давността на периодичните вземанията
по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД по смисъла на ТР № 3/2011г. от 18.05.2012г. на ОС на ГК и ТК на
ВКС. В случая обаче се касае за вземане за наказателна лихва, което няма характер на
периодично плащане, а представлява претенция за договорно обезщетение при забава по
смисъла на чл. 111, б. „б“ от ЗЗД, което според посоченото в договора е дължимо в
зависимост от поведението на длъжника във връзка с изпълнение на задължението му за
редовното плащане на дълга на падежните дати.
Задължителната съдебна практика по чл. 290 от ГПК приема, че за разлика от
вземанията за главницата по договор за кредит, които се погасяват с изтичане на общия
петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, вземанията по чл. 111 от ЗЗД, се погасяват с
по-кратък тригодишен давностен срок. В случая претендираното от ищеца вземане е за
уговорено обезщетение за забавено плащане – наказателна лихва, поради което
съобразявайки чл. 111, б. „б“ от ЗЗД правилно районният съд е счел, че същото се погасява с
кратната тригодишна давност. В раздел II, т. 10 от процесния договор за банков кредит е
уговорено, че при просрочие на дължима вноска, банката има право да начислява в тежест
на длъжника наказателна лихва от датата, на която е изтекъл срока за изпълнение на
съответното задължение договора за кредит. Затова съгласно чл. 114 от ЗЗД погасителната
4
давност на претенцията за наказателна лихва започва да тече от уговорения в клаузата на
раздел II, т. 10 от договора за кредит момент. В случая ищецът претендира, че ответникът
му дължи наказателна лихва върху просрочената главница, считано от забавата, настъпила
на 05.01.2015 г. до денят, предхождащ обявеното извършено положение в страната
12.03.2020г. Затова правилно районния съд е счел, че тъй като заявлението по чл. 417 от
ГПК е подадено на 27.05.2021г. чрез тригодишния давностен срок е погасено вземането му
за част от исковия период, считано от 05.01.2015 г. – 26.05.2018г. / в т.см. определение №
328 от 19.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3281/2014 г., II т. о., ТК, докладчик председателят
Росица Ковачева/.
По отношение на претенцията oт 529.99 евро, представляваща наказателна лихва,
начислена основание раздел II, т. 10 от договор за банков кредит № 002LD-R-001932 от
12.12.2014 г. за да я отхвърли частично за сумата 80.91 евро, районният съд е приел, че за
част от исковия период от 14.05.2020 г. – 13.07.2020 г., същата е недължима на основание
чл. 6 от ЗМДВИППП. Досежно тази отхвърлена претенция, действително основателно се
явява възражението на въззиваемия, че в жалбата не са изложени конкретни оплаквания по
отношение на твърдяната неправилност на решението в тази част. Вярно е, че за
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан само от
посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл.
269 от ГПК. Независимо от това, изключение от това правило е въведеното с т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК,
задължение за въззивния съд е да извърши служебна преценка за наличието на нарушение
на императивни материално-правни норми, дори и такива оплаквания да няма в жалбата. В
случая нормата на чл. 6 от от ЗМДВИППП е материална и е с императивен характер.
Същата постановява, че до два месеца след отмяната на извънредното положение при забава
за плащане на задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и
други форми на финансиране, предоставени от финансови институции по чл. 3 от Закона за
кредитните институции, с изключение на дъщерните дружества на банките, включително
когато вземанията са придобити от банки, финансови институции или трети лица, не се
начисляват лихви за забава и неустойки, задължението не може да бъде обявено за
предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде развален поради неизпълнение.
Съобразявайки, че част от исковия период на претенцията за наказателна лихва попада в
рамките на въведения в чл. 6 от ЗМДВИППП мораториум за начисляване на лихва за забава,
правилно в съответствие с тази приложима в случая законова норма районния съд е
отхвърлил иска за дължимост на наказателна лихва за периода от 14.05.2020 г. – 13.07.2020
г., на стойност от 80.91 евро.
С оглед горните съображения, е видно, че е налице пълно съвпадение на изводите на
районния съд за неоснователност на исковете в отхвърлените им част с тези на настоящата
инстанция. Предвид това първоинстанционното решение в обжалваната му част се явява
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, в т.ч. и в частта за разноските,
изчислени съразмерно с уважената и отхвърлена част от исковете. Досежно жалбата в частта
5
за разноските, доколкото не се оспорва верността на математическите пресмятания, следва
да се отбележи, че съдът няма задължение при изчисляване на разноските да посочва
конкретна методика за това. Разпределянето на отговорността за разноски произтича от
законовите норми, като приложими в случая са правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 8 от
ГПК, според които ищецът и ответникът имат право на разноски съразмерно с уважената и
съответно с отхвърлена част от исковете. При присъждане на разноски съдът е обвързан от
посоченото в списъка по чл. 80 от ГПК. В случая от претендираните от ищеца в
представения списък по чл. 80 от ГПК разноски в първата инстанция с оглед изхода на
делото съдът е присъдил съразмерно с уважената част от исковете разноски в размер на
831.72 лв. В тях изрично е посочено, че е включено и поисканото юрисконсутско
възнаграждение, което съдът е определил в по-нисък от претендирания от ищеца размер
съобразно чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от НЗПП. Що се касае до разноските, присъдени в полза на
ответника, при тях също съдът е изчислил размера им съобразно изхода на делото,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
По отношение на разноските в настоящото производство, такива в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъждат разноски в полза на въззивното
дружество, поради неоснователност на въззивната жалба.
С оглед изхода на спора в настоящата инстанция, в полза на въззиваемия следва да се
присъдят направените във въззивното производство разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 180 лв. съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. С оглед
цената на исковете, неоснователно се явява възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК за
прекомерност на претендираното възнаграждение, тъй като същото е под нормативно
определения минимум, предвиден в чл. 7, ал.2, т. 1 от НМРАВ.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1524 от 14.07.2022 г., постановено по гр. д. №
8581/2021г. на Районен съд – Бургас, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков“ № 37, ДА ЗАПЛАТИ на
Г. М. Г., ЕГН: **********, адрес: гр. Б., ж. к. И., бл.***, вх. *, ет. *, ап. *, направените във
въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 180
лв.
Решението не подлежи обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7