Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ ……........./07.07.2021 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми април през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                          мл.съдия ИВАН КИРИМОВ

 

секретар Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер  2298  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 291404 от 03.12.2019 г. постановено по гр.д. № 24522/2019 г. на СРС, 126 състав, са отхвърлени  частично предявените от „Т.С.” ЕАД срещу И.С.Б. искове по чл.422 от ГПК за приемане  за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца  следните суми – главница за цена на топлинна енергия за разликата над 931,35 лв. до пълния предявен размер от 2238,25 и за топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване за периода май 2015 г. - април 2017 г., за топлинна енергия за отопление на имот и отдадена от сградна инсталация за периода май 2015 г. - януари 2016 г.,  главница за вземане за такса за дялово разпределение за разликата над 42,45 лв. до пълния предявен размер от 44,45 лева и за периода 01.1.2016 г. - 31.1.2016 г., както и изцяло отхвърлени са исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за установяване на вземания за сумата 476,10 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 14.9.2016 г. - 01.2.2019 г. и за сумата 9,67 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 01.3.2016 г.- 01.2.2019 г.

            С решението първоинстанционният съд е уважил частично исковете за главница и лихва, вкл. се е произнесъл и относно дължимите между страните разноски.

            Решението е постановено при участието в процеса на „Т.с.” ЕООД, като трето лице помагач на ищеца.

            Това решение е обжалвано в срок от ищеца “Т.С.” ЕАД в частите, в които предявените от дружеството искове са били отхвърлени, респ. и обусловената от това в част за разноските. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон относно погасителната давност, тъй като следвало да се съобрази от съда, че предмет на исковете са вземанията станали изискуеми едва м.08.2014 г. при което сумата по фактура от м.06.2014 г. не е погасена по давност. Моли да се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните част,  като исковете се уважат в пълен размер, прави и искане за разноски.

            Ответницата  И.С.Б. не е подала тговори по въззивната жалба в  срока по чл.263, ал.1 от ГПК. С  писмена молба след този срок, подадена за открито съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение по списък по чл.80 от ГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.

В частите, в които исковете за установяване на вземания за главница-цена на ТЕ и за услуга дялово разпределение, са били уважени частично, решението на СРС не е било обжалвано и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.

При произнасянето си по правилността на решението в обжлаваните отхвърлителни части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

            В случая с въззивната жалба ищецът е направил оплакване относно несъобразяване с чл.32, ал.2 от  ОУ и невключване на сумите по изравнителната сметка от м..06.2014 г., дължимост на лихви за забава 30 дни след изтичане на месеца, за която се отнася задължението за главниците, което оплакване относно фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.

            Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Досежно правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части въззивният съд намира наведените от ищеца с въззивната жалба доводи за неправилност,  за неоснователни.

            Съгласно  чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Издаването на общата фактура не се отразява върху дължимостта на прогнозните суми помесечно за цената на ТЕ за месеците от исковия период. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Ето защо прогнозните вземания до м.01.2016 г., дори и да са включени в общата фактура от 31.07.2016 г., са погасени по давност, доколкото 3 годишната погасителна давност е настъпила за тях преди датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Противно на довода на ищеца по въззивната жалба, с първоинстанционното решение съдът е намалил исковата сума за главница за цена на ТЕ само със сумата по прогнозните сметки за периода до м.01.2016 г. вкл., която се счита погасена по давност, но не и с остатъка от сумата по изравнителната фактура от 31.07.2016 г., след изваждане на тази сума. Респективно съразмерно е намалил и размера на главницата за цена на услугата дялово разпределение. Ето защо въззивната жалба е неоснователна по наведените в нея оплаквания. Други оплаквания относно начина на определяне от първоинстанционния съд на размерите на основателните искове спрямо ответницата, за които е прието, че са доказани и основателни, липсват, и въззивният съд, при ограничението по чл.269, изр. второ от ГПК,  не може да приема за установени  други факти за доказания и основателен размер на исковете,  респ. за  подлежащите на отхвърляне размери на исковете спрямо ответницата, които да са различни от изложените от първоинстанционния съд.  

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части, в които исковете са били отхвърлени, следва да се потвърди, вкл. и в частта за разноските, спрямо които разноски няма производство по чл.248 от ГПК.

По разноските за въззивната инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият няма право на разноски, тъй като жалбата му не се уважава.

Ответницата е поискала 300 лв. разноски за адвокат, доказано да са платени в брой по договора за правна защита. Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ответник има право на разноски пред въззивната инстанция съгласно чл.78, ал.3 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от адвокат съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на ответницата не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за адвокат, т.к. единственото извършено от адвокат Т. Н.  процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Такова действие не е и изискуемо от ГПК- изискваното- макар и правна възможност, е подаване на отговор на въззивната жалба, какъвто няма, упълномощеният адвокат и не се е и явил в открито съдебно заседание пред въззивния съд. Воден от изложеното, СГС

 

Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 291404 от 03.12.2019 г. постановено по гр.д. № 24522/2019 г. на СРС, 126 състав, В ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които са били отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу И.С.Б. искове, както и в частта за разноските.

            Оставя без уважение исканията на страните за разноски за въззивната инстанция.

            Решението е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД.  

            РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.