О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е N
гр. Сливен, 09.04.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
като разгледа докладваното от мл.с. Алексиева
въззивно ч. гр. д. N 146 по описа за 2019
год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано
по частна жалба против определение, с което е прекратено гражданското
производство по гр.д. № 6795/2018 г. по описа на Сливенски Районен съд и се движи
по реда на 274 и сл. от ГПК.
Частният жалбоподател
И.В.И. ЕГН **********, с адрес *** – ищец в първоинстанционното производство, обжалва
Определение № 218 от 18.01.2019 г. по гр.д. № 6795/18 г. на РС Сливен, като счита
същото за незаконосъобразно. Заявява, че определението е постановено при
нарушение на материалния и процесуалния закон, същото е неправилно и било
неправомерен отказ от правоприлагане. Счита, че не следва да се прилага чл.1,
ал.2 от ЗУТОССР, че описаните от него факти в исковата молба не се отнасят към
чл. 9, ал.3, т. 3 от КС , и не са съобразени чл. 4 от КСО, и че искът който е
предявил е допустим, тъй като чл. 3, ал. 1-3 от ЗУТОССР определят РС Сливен
като компетентен.
Излагат се мотиви,
че не може да се приложи ЗУТОССР, тъй като той действа след 2011 г.
Посочва, че от
23.03.2011 г. до 05.05.2011 г. периодът
бил спорен по същество, тъй като ищецът бил вписан в адвокатска колегия Бургас,
като адвокат .
Счита, че искът му
е допустим, тъй като искал да установи действителен трудов стаж, дефиниран в
Закона за счетоводството. Посочва, че определението противоречи на константна
практика на ВКС, на Конституцията, на Директива на ЕС и на Решения на ЕСПЧ.
Приложено е решение
на Съвета на АК Бургас от 23.03.2011 г.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба, от ТП на НОИ
Сливен, в което ответника по исковото
производство, подробно развива доводи за законосъобразност на атакуваното определение.
Посочва се, че правилно е приложена чл. 1, ал.2 от ЗУТОССР, тъй като
твърденията на ищеца кореспондират с посочената правна норма. Развива
съображения и че процедурата по признаване на твърдения в исковата молба стаж е
административна и следва да се развива пред НОИ, респ. Административния съд.
Настоящият състав намира
частната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в законоустановения
срок, срещу акт, който съгласно чл. 274, ал.1 т. 1 ГПК подлежи на обжалване по реда
на глава двадесет и първа ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Ищецът в
първоинстанционното производство – И.В.И., ЕГН **********,***, е сезирал съда с
искова молба, в която се излагат твърдения че в периода 24.04.2002 г. до
05.05.2011 г. е полагал труд като юрист на свободна практика, и иска съдът да
признае този факт, да признае, че осигурителните вноски за този период са за
сметка на държавата на основание чл. 9, ал.3, т. 3 от КСО и да се задължи ТП
НОИ Сливен да определи нов размер на личната пенсия на ищеца.
Допустимостта на предявените
към съда претенции се преценява във всеки един момент от производството. Тя се
определя от твърденията на ищеца в исковата молба. В настоящия случай не остава
неяснота на исковата молба като са посочени три петитума: На първо място се
иска от съда установяване на факта на полагане на действителен труд и
зачитането му като действителен стаж. Този иск по своето същество е
установителен и се иска от съда да установи със сила на пресъдено нещо, че
ищецът е полагал труд. Установяването на факти ,
обаче е силно ограничено от чл. 124 ал 4, изр. Второ от ГПК, където е поставено
изискването установяването им по съдебен ред да е посочено в закон. В настоящия
случай това изискване не е изпълнено. Установяването на факта с правно
значение, а именно придобиване на стаж, е допустимо по ЗУТОССР, но не и в
хипотезата, в която, по твърдение на ищеца в исковата молба, попада неговият
случай. Твърдението е, че ищецът е полагал труд като „юрист на свободна
практика“, т.е. извън трудово и служебно правоотношение, а тази хипотеза изпълва
кръга лица очертани от нормата на чл. 4, ал. 3 от КСО. Техните осигурителните вноски,
според чл. 6, ал. 8 КСО са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово.
В чл. 1, ал. 2 от ЗУТОССР, горецитираният кръг лица изрично са изключени от
приложението на закона, както и лицата които не полагат труд по трудово
правоотношение. Т.е. установяването на факта на натрупан стаж като юрист на
свободна практика, остава извън предвиденото в този или друг закон и прави иска
недопустим.
На второ място се
установява, че ищецът иска от съда да се произнесе с решение, с което да
„постанови ТП на НОИ да приеме, че за (цитирания период) ми се дължат на
основание чл. 9, ал. 3 т.3 от КСО … социални задължителни осигуровки за сметка
на републиканския бюджет“. От така формулираното искане може да се извлече, че
тъй като ищецът е бил наказателно преследван, то той иска от съда да се приложи
чл. 9 ал. 3 т. 3 от КСО и времето да бъде признато за стаж като осигурителните
вноски останат за сметка на републиканския бюджет. На следващо място се иска
промяна в размера на определения размер на лична пенсия. Съгласно глава осма на
КСО всички спорове относно неправилното определяне или изменение на пенсиите, откази
за издаване на удостоверения за осигурителен стаж и доход от органите на Националния
осигурителен институт и откази за заверяване на осигурителен стаж и доход в осигурителни
книжки се развиват по административен ред, и се обжалват пред Административните
съдилища, което ги прави неподведомствени на гражданския съд. Поради липсата на
абсолютната предпоставка за допустимост –подведомственост и вторите две
претенции формулирани в исковата молба остават извън пределите на допустимостта.
По делото се
съдържат данни, а и ищецът излага твърдения в този смисъл, че такова
производство вече се е развивало пред административния орган, респ.
административния съд, поради това не следва настоящото дело да се изпраща на
компетентният орган.
По отношение на
възражението на ищеца, че неговият случай не попада в ограничението на чл. 1, ал.
2 от ЗУТОССР, същият не сочи аргументи, а от разпоредбите на КСО следва тъкмо
обратното.
По отношение на
възражението, че периодът след вписването му в адвокатска колегия до
приключване на наказателното преследване е спорен по същество, то това не
изключва приложението на чл. 1, ал.2 от ЗУТОССР, тъй като упражняващите
адвокатска професия са самоосигуряващи се лица и вноските им по социално и
пенсионно осигуряване са за тяхна сметка и следователно също попадат в
изключенията по цитираната норма.
Законът не намира
приложение в описаната хипотеза по изложените по-горе мотиви, а не защото
действа занапред. Същият като уреждащ процесуален ред за установяване на факти
се прилага след влизането му в сила, но за установяването по този ред на
обективни събития настъпили след 31.12.1999 г. съгласно нормата на чл. 1, ал.1
т1 ЗУТОССР и за такива преди това, но по действащите тогава норми.
При този изход на
производството право на разноски възниква за ТП на НОИ Сливен, но същите не са
отправили такова искане към съда, не са доказали извършването на такива, поради
което такива не следва да им се присъждат.
Ето защо съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, подадената от И.В.И. ЕГН **********, с адрес ***, частната жалба против Определение № 218 от
18.01.2019 г. по гр.д. № 6795/18 г. на РС Сливен, държано в закрито съдебно заседание
от същата дата, с което е прекратено производството по делото, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
Определението може
да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.