№ 613
гр. Б., 11.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б., LXV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на шести август през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Анита Хр. Велева
при участието на секретаря Николета Вл. Хаджиева
като разгледа докладваното от Анита Хр. Велева Административно
наказателно дело № 20252120202502 по описа за 2025 година
Производството е образувано по жалба от Н. С., гражданка на Т. , родена на ********* г, в Т., с
национален паспорт №*********, изд. на ********* г., валиден до ********* г., чрез адв. М. В. от
БАК срещу Наказателно постановление №5382а-471/04.07.2025 г., издадено от Началник сектор
„Миграция“ в ОДМВР-Б., с което на жалбоподателя, на основание чл.48,ал.1,т.3 ЗЧРБ , за
извършено нарушение по чл. 34 ЗЧРБ е наложено наказание "глоба" в размер на 500 лева.
В жалбата е формулирано искане за отмяна на атакуваното НП. Изложени са пространни
оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения при издаване на НП , свеждащи се в
съдържателна непълнота поради дерогиране изискването на чл.57,ал.1,т.8 ЗАНН- за отчитане и
оценка на смекчаващи и отегчаващи отговорността фактори, както и поради неосигуряване на
преводач на санкционираното лице, което е опорочило действията по предявяване на АУАН и е
нарушило правото на информация на привлеченото лице- да узнае логическата същност на
вмененото му административно нарушение.Съдържа се и изобилие от факти, коментиращи
особености от индивидуалния личен и семеен статус на С., подбудите на евентуално извършеното
деяние –напреднала бременност към 11.06.2024 г., с регистриран от медицински специалист риск
при полет със самолет,обстоятелствата, свързани със сключен на 18.06.24 г. брак с български
гражданин и пр. В евентуалност се настоява за превквалифициране на деянието като маловажно по
см. на чл.28 ЗАНН.
Жалбоподателят, редовно призован, не се явява. Представлява се от адв.М. В., която
настоява предвид аргументираните в жалбата подробни съображения за отмяна на
оспорваното наказателно постановление. Настоява и съдът да възложи в
тежест на въззиваемата страна направените по делото разноски.
Административнонаказващият орган Началник сектор „Миграция“ в ОДМВР-Б. И.Д.М., редовно
призована, се явява лично. Излага аргументи в защита на процесуалната законосъобразност на НП.
Поддържа,че познава в детайли случая,както и оспорва документите, удостоверяващи причини от
медицински характер предвид издаването им след датата на напускане 11.06.24 г. Оспорва размера
на адвокатския хонорар като прекомерен.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на преклузивния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2
ЗАНН (НП е връчено на 04.07.2025 г., а жалбата е депозирана на 16.07.2025 г.), от легитимирано да
обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се
1
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна, като съдът, след като прецени доказателствата по
делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол, намира за
установено следното:
На 04.07.2025 г. около 12.15 ч. актосъставителят П. К., мл. полицейски инспектор в „Сектор
Миграция“ при ОДМВР съставила срещу жалбоподателя Н. С. АУАН №5382а-470/04.07.2025г.,за
това,че на 04.07.2025 г. около 12.15 ч. в Сектор Миграция се явила чуждата гражданка и след
проверка в масивите на МВР и паспорта й се установило,че има влизане през ГПП М.Т., на
******** г. с виза тип С №********** от ******** г., валидна до ********** г. с право на
еднократно влизане и разрешен срок на пребиваване 30 дни.
Обективирана е констатация в АУАН, според която чуждата гражданка Н. С. е следвало да напусне
Р България, до изтичане на разрешения й срок,който бил до 11.06.2024 г.
Интерпретацията на посочените факти мотивирала актосъставителя да формулира правен извод за
осъществен състав на административно нарушение по чл.34 ЗЧРБ.
Въз основа АУАН №5382а-470/04.07.2025г. е било издадено и атакуваното НП, с което за
нарушение на чл.34 ЗЧРБ на основание чл.48,ал.1,т.3 ЗЧРБ, на жалбоподателя е наложено
наказание глоба в размер на 500 лева. В наказателното постановление била пресъздадена и
качествено различна фактическа картина на деянието, като е посочено,че на 04.07.2025 г. около
12.15 ч. в Сектор „Миграция“ при ОД на МВР-Б. на ул.“П.“ № ** се явила Н. С. и след извършени
справки в информационни системи на МВР и национален паспорт на лицето било установено,че
същата не е напуснала РБ до изтичане на разрешения 30-дневен срок за престой в страната
съгласно виза вид „С“ №**********, издадена на ******** г., валидна до ********** г., който
срок е бил до 11.06.2025 г.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото
материали по административно-наказателната преписка, както и гласните доказателства, събрани в
хода на съдебното производство чрез разпита на служителя П. К., които съдът кредитира.
Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото
наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно
справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така установената
фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Наказателното постановление е издадено от компетентен орган – Началник на сектор „Миграция“ в
ОДМВР-Б., на основание чл.53,ал.2 ЗЧРБ и съгл. т.II. 9 от Заповед №8121з-378/06.04.2020г., а
АУАН съставен от оправомощено за това лице-мл.полицейски инспектор в Сектор „Миграция“ при
ОДМВР-Б. съгл.т. I. 6 от Заповед №8121з-378/06.04.2020г., на министъра на вътрешните работи.
Според съда при проверка за съответност на АУАН и НП със съдържателните критерии на чл.42,
т.4 и чл.57, т.5 ЗАНН, се констатира процесуално отклонение от формално установеното
задължително съдържание на НП. Административнонаказващият орган е допуснал съществено
нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН при изпълнение на задачата да формулира точно и
безпротиворечиво описание на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, без да
променя фактическия обем на административно-наказателното обвинение, заложен в АУАН.
В НП е пресъздаден напълно различен съставомерен факт, с уточнението,че периодът на
разрешения престой в страната на чуждата гражданка Н. С. е до 11.06.2025 г ., което е в
неотстранимо логическо противоречие с фактическото съдържание на нарушението, представено в
АУАН ,съгл.което чуждата гражданка е следвало да напусне РБ до изтичане на разрешения срок –
до 11.06.2024г. Изложеното несъответствие между АУАН и НП създава неясен темпорален мащаб
на действието на разрешения срок за пребиваване в страната с визата за еднократно влизане и
пребиваване, респ.създава неяснота относно датата, на която е поставено началото на изпълнение на
продълженото нарушение. Касае се за неяснота относно съществен фактор от обективна страна с
влияние върху преценката относно неговата съставомерност и социална укоримост.
В случая неясна остава волята на наказващия орган, както за съда,а така също и за
санкционираното лице, какво е конкретното фактическо съдържание на неправомерното поведение
на Н. С.. Неясно остава, считано от кой начален момент това поведение влиза в противоречие с
императивното правило на чл.34,ал.1 ЗЧРБ предвид въздигането като конститутивен обективен
елемент от законния състав на нарушението задължението за напускане на страната „до
изтичане на разрешения срок на пребиваване“
2
Ето защо според съда е нарушена изискуемата еднопосочност и последователност във
фактическата рамка на обвинението, като в НП, в разрез с изискването на чл.57,ал.1,т.5 ЗАНН е
прокарано изменение на фактите на административно-наказателното обвинение.
При това положение съдът намира,че двата документа АУАН и НП не пресъздават логически
издържана последователност от факти чрез единно описание начина на негативно повлияване на
правнозащитените с чл.34, ал.1 ЗЧРБ обществени отношения с действията на жалбоподателя. С
това нововъведено в мотивната част на НП обстоятелство /бел. „ същата не е напуснала РБ до
изтичането на разрешения 30-дневен срок за престой в страната съгласно виза С
№**********, /…/ който срок е бил до 11.06.2025 г.“/ се видоизменят съществено логическите
елементи, поставени в основата на стандартизираната със състава на чл.34 ЗЧРБ неправомерна
дейност, респ. засяга се правото на информираност относно обективните характеристики на
нарушението.
За административнонаказателното производство са установени строги правила за осъществяването
му, както в основния закон - ЗАНН, така и в специалните закони, които определят различните
видове административни нарушения и наказанията за тях.
В случая по мнение на настоящия състав е нарушена особено значимата публична функция на
наказващия орган, да прилага стриктно нормите, които дефинират административно-наказателната
отговорност на всеки нарушител, в рамките на формалния практически мащаб, установен от
закона, в т.ч. и от процесуалните изисквания на чл.57,ал.1,т.5 ЗАНН. Изграждането на
последователна версия относно деянието и свързаните с него обстоятелства, която да бъде
представена по еднакъв и консолидиран начин в АУАН и в НП , чрез точен правен извод относно
приложимия материален закон, е изискване, което не може да бъде дерогирано, нито коригирано с
потенциала на въззивните съдебни правомощия по чл. 63,ал.2,т.4 ЗАНН.Когато определено лице е
привлечено към административнонаказателна отговорност, органите, осъществяващи
правомощията по съставяне на АУАН и НП, са длъжни, съобразно посочените правни норми, да
конкретизират точно всички фактически признаци от състава на съответното административно
нарушение, по които е ангажирана административнонаказателната отговорност на дееца.
Изпълнението на това задължение е от значение не само за защитата на жалбоподателя, който има
право да научи,в какво точно е обвинен, за да организира защитата си, но и с оглед на спазването на
принципа на законосъобразност, който стои в основата на административнонаказателното право.
Административните наказания са форма на държавна принуда, водеща до ограничаване на права
или вменяване на задължения по повод неправомерно поведение на определено лице. Поради това
и всяко формално нарушение на изискванията за индивидуализация на извършеното нарушение
опорочава наказателното постановление и е основание за неговата отмяна, в който контекст съдът
намира,че допуснатото процесуално нарушение на чл.57,ал.1,т.5 ЗАНН е съществено и
предопределя отмяна на формално основание на НП.
Не така стои въпросът с релевираното в жалбата възражение за нарушаване правото на превод, като
фундамент на правото на информация, на привлеченото към административно-наказателна
отговорност лице.
При установяване нарушението и съставянето на акта, както българските граждани, така и чуждите
граждани, които не владеят български език имат правото да разберат, за какво нарушение са
обвинени.
В процесния случай не се констатира твърдяното нарушение на процедурата по
съставяне и връчване на АУАН, което да е довело до нарушаване правото на защита на наказаното
лице. Н. С. е получила базисна осведоменост за характера на нарушението, като видно от
показанията на нейния съпруг, същият макар и да не е боравел с терминологията на приложимия
материален закон, й е разяснил на английски език,че подлежи на наказание глоба в размер на 500
лв, за това че не е напуснала страната в срок. Това се установява от показанията на разпитания пред
съда св.П.В. и от разпита на актосъставителя П. К..
Процесуалното предназначение на действието – връчване на АУАН на лицето, за което се
твърди,че е автор на административното нарушение, е това лице да може да узнае, в какво се
изразява това деяние и коя правна норма е нарушена. Тази цел на процесуалното действие,
представляващо връчване на АУАН, не може да бъде действително постигната, ако на лицето не е
осигурен достъп на разбираем от него език и ако органът, провеждащ процедурата не положи
усилия да разясни на това лице, съдържанието на акта. В случая правно ирелевантни са действията
3
и прийомите, предприети в рамките на конкретните, провокирани от ситуативните особености на
случая езикови възможности на нарушителя и административния орган- чрез осигуряване на
преводач, чрез устно и непосредствено превеждане на текста, ако самият орган познава езика на
привлеченото към отговорност лице, чрез ползване на други лица, които са свидетели и притежават
езикови умения да преведат текста на АУАН на разбираем език за привлеченото лице.
В този см. е и константната практика на касационната инстанция Решение № 1763 от
3.11.2016 г. на АдмС - Б. по к. а. н. д. № 1381/2016 г. и Решение № 1760 от 1.11.2016 г. на АдмС - Б.
по к. а. н. д. № 1611/2016 г.: „Тази цел на процесуалното действие, представляващо връчване на
АУАН, не може да бъде реализирана, ако лицето не разбира български език и ако органът,
провеждащ процедурата не положи усилия да разясни на това лице съдържанието на акта,
независимо от това кои похвати ще използва - чрез осигуряване на преводач, чрез превеждане на
текста, ако самия орган познава езика на привлеченото към отговорност лице, чрез ползване на
други лица, които са свидетели и знаят този език и др.“
Изцяло в т.см. са и разясненията в Решение № 1875 от 25.11.2021 г. на АдмС - Б. по к. а. н. д. №
2005/2021 г.В случая назначаването на преводач на едно лице не е абсолютен аргумент при
преценката за наличието/липсата на нарушение, свързано с неосигуряване на достъп на
нарушителя на разбираем език до съдържанието на АУАН.Преценката за нарушаване правото на
невлаеедщото български език лице да разбере,за какво нарушение е привлечено да отговаря, никога
не може да е подчинена на понякога неизпълними в административно-производствената дейност
изисквания, свързани с осигуряване и назначаване на преводач. Отправен аргумент за съхраняване
правото на защита чрез гарантиран достъп на разбираем език от невладеещото български език
лице, е не характеристиката на конкретния способ за осигуряване на превод, а наличието на
обективно проверими данни за ефикасността на приложения способ,в т.ч. чрез езиковата
подготовка на актосъставителя, др. свидетел със съответна чуждоезикова компетентност и
пр.,каквато ефикасност в случая е постигната чрез превода на съпруга на жалбоподателката.
Ето защо съдът приема,че неназначаването на преводач при предявяване на АУАН не
представлява само по себе си съществено процесуално нарушение, което автоматично да
обосновава засягане правото на защита на наказаното лице. Съгласно ДИРЕКТИВА 2010/64/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 година относно правото на устен и
писмен превод в наказателното производство, чл. 16 "... В някои държави-членки орган, различен
от съд с компетентност по наказателноправни въпроси, е компетентен да налага санкции за
относително леки нарушения. /…/ В подобни случаи не може да се изисква компетентният орган
да гарантира всички права съгласно настоящата директива. Когато законодателството на
държава-членка предвижда налагането на санкция за леки нарушения от такъв орган и е
предвидено право на обжалване пред съд с компетентност по наказателноправни въпроси,
настоящата директива следва да се прилага единствено за производството по обжалване пред
този съд.“С тези аргументи съдът приема,че с физическото неосигуряване от страна на
наказващия орган на присъствие на преводач, не е нарушено правото на защита, т.к.С. най-
общо е узнала за естеството на вмененото й нарушение, вследствие на което е упражнила
правото на съдебна защита чрез ангажиране на адвокат и депозиране на въззивна жалба.
В сферата на пълнота на изложението и по приложимия материален закон:
От анализа на относимите разпоредби на ЗМВР е видно, че съгласно разпоредбата на чл. 34 от
ЗЧРБ всеки чужденец е длъжен да напусне страната до изтичане на разрешения срок на
пребиваване. Неизпълнението на това задължение е скрепено със санкция, която е регламентирана
в чл. 48, ал.1, т.3 от ЗЧРБ – глоба от 500 до 5 000 лева за чужденец, който е останал в страната след
изтичането на срока за пребиваване.
В настоящия случай е безспорно установено, че Н. С. гражданка на Т., не е напуснала страната след
разрешения й срок на пребиваване в Република България съгласно виза „С“
№**********/******** г. за еднократно влизане и пребиваване с разрешен срок на пребиваване 30
дни, с което е осъществила единствено формално от обективна и субективна страна състава на
нарушението, визиран в чл. 34 от ЗЧРБ.
В случая от доказателствата по делото –л.21 се установява,че Т. гражданка Н. С. е сключила
граждански брак с български гражданин –П.В. В. на ********* г. Видно от удостоверение за
4
раждане на л.20, издадено от Община Б., на ********** г. се е родило детето П.П.В. с майка Н. С. и
баща П.В. В..
Съгласно писмо от Началник отдел „Национален визов център“ в Дирекция „Консулски
отношения“ МВнР от 16.07.2025 г. на П.В. е предоставена възможност да подаде лично заявление
за виза „Д“ за дългосрочно пребиваване в Посолството на РБ в Б., Р..
Правната регламентация на пребиваването на чужденците в РБ се съдържа в ЗЧРБ, в чийто чл. 22 е
посочено, че пребиваването на чужденците в Република България се осъществява въз основа на-
виза по чл. 9а, ал. 2, т. 3 и 4, международни договори или договори на Европейския съюз с трети
държави за безвизов режим, актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат
от Република България, разрешение на службите за административен контрол на чужденците. В чл.
23 от ЗЧРБ е визирано, че чужденците пребивават в Република България: краткосрочно – до 90 дни
в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната, продължително - с
разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно-с разрешен
първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с
разрешен неопределен срок.
Съгласно чл.24,ал.1,т.18 ЗЧРБ разрешение за продължително пребиваване могат да получат
чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са членове на семейството на български
гражданин.
Следва да се има предвид, и че макар и статусът „член на семейство на български гражданин“ по
отношение Н. С., да е възникнал 7 дни след крайната дата на срока на разрешеното й пребиваване
с цит. виза „С“, този факт, в съчетание с роденото на ********** г. дете/след по-малко от 2 месеца
след изтичане крайния срок на разрешено пребиваване/ изискват съответното внимание и
съобразяване от страна на съда в полето на изключителните за конкретния случай смекчаващи
отговорността обстоятелства.
Подценено и изобщо без внимание е останало обстоятелството,че наличието на реално сключен
граждански брак, е предпоставка за издаване на виза на жалбоподателя С. на основание чл. чл. 24,
ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ.
Не следва да се игнорира и значението на отразените в медицинската документация данни и
заключение на специалист гинеколог по повод ехографско изследване на жалбоподателката към
24.06.2024 г. /л.18/, според които обективният статус на бременната Н. С. не позволява пътуване със
самолет,което би обусловило риск за плода и за майката.
Не на последно място, откъсването на Н. С., преди 12.06.2024 г. от фактическия й съжител и
съпруг към ********* г. с риск за собствения й живот при полет със самолет, на свой ред би
нарушило правото й на личен и семеен живот и би навредило на интересите на роденото на
******** г. дете.
Съгласно чл. 3, т. 1 от Конвенцията за правата на детето, висшите интереси на детето са
първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали
са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от
съдилищата, административните или законодателните органи. На основание чл. 9, ал. 1 от
Конвенцията за правата на детето, държавите - страни по Конвенцията, осигуряват детето да
не бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, освен когато компетентните власти
решат в съответствие с приложимите закони и процедури и при възможност за съдебен
преглед, че такова разделяне е необходимо за висшите интереси на детето. Такова решение
може да бъде необходимо в някои особени случаи, като например малтретиране или
изоставяне на детето от родителите, или когато родителите живеят разделени и трябва да се
вземе решение относно местоживеенето на детето.
Наказващият орган е подходил изключително формално, като механично е квалифицирал
деянието на С. като нарушение на чл.48,ал.1,т.3 ЗЧРБ, неполагайки дължимия обем
аналитични усилия да изведе и осмисли обстоятелствата, значими за преценката на
обективно измеримата антисоциална стойност на деянието и субективните му
характеристики и подбудите на неговия извършител. Правните изводи на наказващия орган
са сведени до общия извод, че С. е осъществила признаците на нарушението по чл.48,ал.1,т.3
ЗЧРБ. Подобно класифициране на деянието като укоримо от гледна точка на
5
административно наказателното право, при спазване на формална дистанция и необсъждане
въобще на изявената доминираща обективна стойност на смекчаващите отговорността
фактори, придаващи изключителност на случая, е дисбалансирано от гледище на принципа
за справедливостта.
И това е така, т.к. съставът на административното нарушение единствено "стандартизира",
определя обективно подразбиращата се антисоциална същност на съответния вид
нарушения, като сам по себе си не представлява всякога унифициран инструмент за
постигане на индивидуална справедливост. Ръководно правомощие на наказващия орган, а и
на съда е да прецени, не само дали фактически извършеното съответства на признаците на
конкретен състав на административно нарушение, но и дали носи обществена опасност и
дали тя съответства на онова ниво на обществена опасност, което законодателят е имал
предвид, въвеждайки съответния състав на административно нарушение в ЗЧРБ.
Тази функция в случая не е изпълнена от страна на наказващия орган, доколкото като
съществена част от обстоятелствата,определящи тежестта на деянието, не са взети предвид
индивидуалните негови особености, личен,семеен статус на чужденеца към 04.07.25 г.,
спецификата на подбудите,които в своето съчетание редуцират до минимум обществената
опасност на деянието.
Напълно игнориран е и непосредственият мотив на С. за деянието – да предпази от риск
собствения си живот и този на плода, поради критичните особености на състоянието й в
хода на бременността през м.06.2024г. Не е възможно наказващият орган, влизайки в ролята на
медицински експерт, респ.гинеколог да оспорва медицинските констатации относно обективния
статус на бременната и несъвместимостта на този статус с пътуване със самолет, като предлага
свое знание за момента на евентуално възникване на риска при пътуване със самолет след 11.06.24
г., без да е допусната и назначена съдебно-медицинска експертиза, която изрично да изследва този
въпрос,респ.без своевременно направено доказателствено искане в подобна насока.
Подобен стимул очевидно не притежава онази социална укоримост, която би направила
конкретно извършеното общественоопасно дотолкова, че да наложи държавна реакция
срещу него с предвидените в чл.48,ал.1,т.3 ЗЧРБ санкционни последици. И това е така, т.к.
извън формално отбелязаната колизия на поведението на С. с императивното правило на
чл.34 ЗЧРБ, не могат да бъдат почерпени и съотнесени други обстоятелства, относими към
личността на жалбоподателя и обстоятелствата, при които е извършено нарушението, за да
се приеме за постигнато с деянието обичайно ниво на обществена опасност за нарушение по
см. на чл.34 ЗЧРБ. Очевидно е при това положение, че извършеното има инцидентен
характер за С. и е обяснимо чрез определени ситуационни стимули –да се гарантира
съхраняването на живота на жалбоподателя и плода й, респ. да се отстранят рисковете за
оцеляването й до момента на раждането, което минимизира обществената опасност на
извършеното и налага третиране на случая като маловажен по см. на чл.28 ЗАНН.
Самостоятелно неприлагането на чл.28 от ЗАНН в рамките на правомощията по чл.53, ал.1 от
ЗАНН, когато са налице предпоставките за това, представлява допуснато от наказващия орган
нарушение на материалния закон, обуславящо отмяна поради незаконосъобразност на атакуваното
НП.
Независимо от гореизложеното, в настоящият случай е минирана възможността за
преквалифициране на деянието като маловажен случай по см. на чл.28 ЗАНН, поради
непреодолимото съществено процесуално нарушение на чл.57,ал.1,т.5 ЗАНН. Допуснатото
съществено процесуално нарушение провокира необходимост от цялостна отмяна на наказателното
постановление.
Съдът дължи произнасяне по въпроса за разноските, само ако съответната страна е направила
искане за присъждането им, с оглед разпоредбите на чл. 63д от ЗАНН и чл. 143 АПК. В конкретния
случай разноски се дължат в полза на жалбоподателя Н. С., която своевременно е поискала
присъждането им и е представила доказателства, удостоверяващи реалното им заплащане в размер
на 400 лв. за адвокатско възнаграждение на упълномощения процесуален представител. Това
възнаграждение е в минималния размер съгласно чл.8,ал.1,вр.чл.7,ал.2,т.1 Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.),предвид което
6
и неоснователно се явява възражението за прекомерност на размера му, направено от въззиваемата
страна. Посочените разноски следва да се възложат в тежест на ОДМВР-Б..
Водим от изложените съображения, БРС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №5382а-471/04.07.2025 г., издадено от Началник сектор
„Миграция“ в ОДМВР-Б., с което на Н. С., гражданка на Т., родена на ********* г, в Т., с
национален паспорт №*********, изд. на ********* г., валиден до ********* г.,на основание чл.48,
ал.1,т.3 ЗЧРБ е наложено административно наказание глоба в размер на 500 лв. за нарушение на
чл.34 ЗЧРБ.
ОСЪЖДА ОДМВР – Б. да заплати на Н. С., гражданка на Т., родена на ********* г, в Т., с
национален паспорт №*********, изд. на ********* г., валиден до ********* г.,направените по
делото пред настоящата инстанция разноски в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр. Б. в 14 -
дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
Съдия при Районен съд – Б.: _______________________
7