Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 22.10.2021
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в публично заседание на първи
октомври, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна Владимирова
в.гр.дело № 12716 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20199382 от
15.09.2020 г. на Софийски районен съд, II г.о., 71 състав, е
признато за установено, че А.В.С. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД сумата от 288,77
лв., представляваща дължима главница по договор за кредит „Бяла карта“ № 439623
от 14.10.2015 г. и анекс от 19.05.2016 г., сключен с „А.Ф.“ ООД, ведно със
законната лихва от 26.09.2017 г. до окончателното плащане на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 240 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД,
като е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 698,35 лв. и са отхвърлени
изцяло установителните искове за дължимост на следните суми: 106,89 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 26.11.2015 г. до 6.02.2017
г., сумата от 160,49 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, сумата от 197,50 лв., представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземането, сумата от 41,61 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 6.02.2017 г. до
19.09.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 67398/2017 г. по описа на СРС, 71 състав.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от А.В.С., чрез особения ѝ представител, назначен по реда
на чл. 47, ал. 6 ГПК – адв. К.С., в частта, с която е признато за установено,
че ответницата дължи на ищеца сумата от 228,77 лв., представляваща дължима
главница по договор за кредит „Бяла карта“ № 439623 от 14.10.2015 г. и анекс от
19.05.2016 г., сключен с „А.Ф.“ ООД, ведно със законната лихва от 26.09.2017 г.
до окончателното плащане, както в частта, с която жалбоподателката е осъдена да
заплати направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от
исковете. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, като в нея
се съдържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Сочи се,
че неправилно първоинстанционният съд не е взел предвид направеното възражение
за нищожност на чл. 18, т. 3 от договора за кредит „Бяла карта“ от 14.10.2015
г., както и направеното в тази връзка възражение за нещожност на рамковия
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г., сключен
между „А.Ф.“ ООД и „А.з.к.н.п.з.“ ООД. Твърди се, че цедентът не е имал право
да прехвърля вземането си на трето лице без съгласие на кредитополучателя по
договора за кредит, тъй като уговорката в процесния договор за кредит, даваща
му това право, била неравноправна на основание чл. 146, ал. 1, във вр. с чл.
143, ал. 2, т. 16 ЗЗП. Сочи се още, че с отговора на исковата молба била
оспорена представителната власт на ищеца за съобщаване на цесията, породена въз
основа на издаденото от „А.Ф.“ ООД пълномощно. Била оспорена автентичността на
подписа на управителя на предишния кредитор Ц.П.К.и на подписа и печата на
нотариус М.И., положени на представеното от ищеца пълномощно с дата на заверка
29.12.2016 г. На основание чл. 193, ал. 1 ГПК била оспорена и истинността на
подписите на продавача и купувача в приложение № 1 от 12.09.2017 г., както и при
условията на евентуалност – представителната власт на лицата, подписали
рамковия договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г. и
приложение № 1 от 12.09.2017 г., като било направено и възражение за нищожност
поради липса на съгласие. Първоинстанционният съд не открил производство по чл.
193 ГПК, а приел, че направените възражения са по съществото на спора. С
отговора на исковата молба били направени възражения, че по делото липсвали
доказателства, че първоначалният кредитор цедент „А.Ф.“ ООД е финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, която да е имала право да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Направено било и възражение за нищожност на рамковия
договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г., тъй като ищецът
не бил представил доказателства, че е финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ. Направено е и възражение във връзка с приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, тъй като вещото лице е извършило справка по
документи, представени в електронен вид.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „А.з.к.н.п.з.“ ООД, в
който се прави искане същата да се отхвърли като неоснователна, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Сочи се, че процесната клауза,
която урежда цедиране на вземането, би била неравноправна само ако
прехвърлянето на вземането води до намаляване гаранциите за потребителя. Твърди
се, че ответницата не е направила своевременно искане за откриване на производство
по чл. 193 ГПК по отношение на оспорените документи. Сочи се още, че съгласно
ЗПК ако кредитът е отпуснат от нефинансова институция, недействителността на договора
се свежда до дължимост от страна на потребителя на чистата стойност на кредита,
а не до нищожност на договорната връзка между страните и осигуряване на правна
защита на кредиторовия интерес въз основа на кондикционно основание. По
отношение на възражението срещу съдебно-счетоводната експертиза, същото
следвало да се остави без разглеждане, тъй като било направено за първи път във
въззивната жалба.
Решението в частта, с която исковете
са отхвърлени, е влязло в сила като необжалвано.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми.
По същество, настоящият въззивен състав намира, че
решението на СРС е правилно и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите
на първоинстанционния съд. По твърденията и доводите във въззивната жалба,
въззивният съд намира следното:
Възражението, че чл. 18, т. 3 от процесния договор
за кредит, представлява неравноправна клауза, е неоснователно. Съгласно
трайната практика на ВКС (Решение № 314 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016
г. на ВКС, II т.о.,
Решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.) една
договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във
вреда на потребителя. Видно от чл. 143, ал. 2, т. 16 от ЗЗП, неравноправна е
клаузата, която дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на
потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. В случая не са
налице данни, че прехвърлянето на вземането по договора за кредит може да
доведе до намаляване на гаранциите за потребителя, като това не се твърди и от
въззивницата. Не се създава и значителна неравнопоставеност между страните,
нито се установява, че клаузата е сключена във вреда на потребителя.
Неоснователно е и възражението за допуснато от
първоинстанционния съд съществено нарушение на процесуалните правила във връзка
с оспорените от ответницата документи. Видно както от отговора на исковата
молба, така и от въззивната жалба, ответницата се домогва да докаже липса на
представителна власт на упълномощените лица за сключване на рамковия договор за
прехвърляне на вземания и приложение № 1 от 12.09.2017 г. към него. На липсата
на представителна власт обаче може да се позове ненадлежно представлявания или
неговите универсални правоприемници (в този смисъл вж. т. 2 от Тълкувателно
решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2016 г. на ОСГТК на ВКС), като
доколкото в случая става въпрос за отношения между търговци, важи и правилото
на чл. 301 ТЗ. Доколкото искането за откриването на производство по чл. 193 ГПК
за оспорване на автентичността на посочените документи е мотивирано единствено
с опит на ответницата да се домогне да докаже липса на представителна власт, същото
се явява неотносимо към предмета на делото и предмета на доказване, поради
което правилно е било оставено без уважение от първоинстанционния съд.
Неоснователно е и възражението, че кредиторът
цедент, както и цесионерът, не са представили доказателства, че са финансови
институции по смисъла на чл. 3 ЗКИ. Обстоятелството дали са такива е
ирелевантно за действителността на процесния договор за кредит и не подлежи на
доказване в настоящия процес.
Възражението, че приетото пред първоинстанционния
съд заключение на вещото лице не е следвало да се кредитира, е несвоевременно
заявено пред въззивната инстанция – в случая процесуалният представител на
ответницата не е оспорил заключението по реда на чл. 200, ал. 3 ГПК, не е
поискал допълване на заключението или назначаване на повторна експертиза.
Направено е единствено изявление, че ползваните от вещото лице документи не
отговарят на изискванията на ЗСч. Заключението като обективно и компетентно
изготвено правилно е кредитирано от първоинстанционния съд.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция,
разноски се дължат на въззиваемия. Направено е своевременно искане за
присъждането им и е представен списък по чл. 80 ГПК, от който е видно че същите
са в размер на 380 лв. – 200 лв., внесени за депозит за възнаграждения за
особения представител на ответницата въззивник, както и 180 лв. адвокатски
хонорар. Представена е фактура за начисления хонорар и извлечение от банковата
сметка на адвокатското дружество, от която е видно, че същият е реално заплатен.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 20199382 от
15.09.2020 г. на Софийски районен съд, II г.о., 71 състав, в
обжалваната част, с която е признато за установено, че А.В.С., ЕГН **********,
дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК *******, на основание чл. 422, ал. 1, вр. с
чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, сумата от 228,77 лв. /двеста
двадесет и осем лева и седемдесет и седем стотинки/, представляваща дължима
главница по Договор за кредит „Бяла карта“ № 439623 от 14.10.2015 г. и Анекс от
19.05.2016 г., сключен с „А.Ф.“ ООД, ведно със законната лихва от 26.09.2017 г.
до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 67398/2017 г. по описа на СРС, 71 състав.
ОСЪЖДА
А.В.С., ЕГН **********, да
заплати н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК *******, сумата от 380 лв. /триста и
осемдесет лева/, представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението в частта, с която
искът по чл. чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД,
е отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 698,35 лв., както и за
следните суми: сумата от 106,89 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода
от 26.11.2015 г. до 6.02.2017 г., сумата от 160,49 лв., представляваща
неустойка за изпълнение на договорно задължение; сумата от 197, 50 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането; сумата от
41,61 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 6.02.2017 г. до 19.09.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 67398/2017 г. по описа на СРС, 71 състав,
е влязло в сила като необжалвано.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.