Р Е
Ш Е Н
И Е
№
423
гр.
Перник, 18.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично заседание на 16.10.2019 г., ІIІ-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Рени Ковачка
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
при
секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело №
00459 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от „Гарант Къмпъни“ ООД против решение № 48/11.04.2019 г.
по гр.д. № 834/2018 г. на РС – Радомир, с което са отхвърлени предявените от „Гарант
Къмпъни“ ООД срещу Д.С. искове по реда на чл. 415 ГПК за установяване, че
ответникът дължи сумата от 1234, 67 лв., от които: 500 лв. - главница по
договор за потребителски кредит №***, сключен на *** между "Форуком и
Компания" ООД - клон София и Д.С.; 588 лв. - възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство от ***, сключен между " Гарант Къмпъни“ ООД
и Д.С.; 146,67 лв. - договорна лихва за периода от *** до 14.02.2018 г., ведно
със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба –
08.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението. В жалбата са развити подробни съображения за неправилност на решението с доводи, че
договорът за кредит е сключен по електронен път и във формата на
електронен документ, позовавайки се на разпоредбите на ЗПФУР. Твърди се, че по делото е
установено наличието на постигнато съгласие между кредитора и ответника чрез средствата за комуникация от
разстояние, чрез който се завършва сложният фактически състав на сключването на
договор от разстояние. По делото е представено и прието платежно нареждане за
отпускане на кредита по сметка на кредитополучателя, което също е доказателство
за наличието на валидно облигационно правоотношение между страните. Иска се отмяна
на решението и решаване на спора по същество от въззивната инстанция с уважаване
на исковете и присъждане на направените пред двете инстанции разноски.
Въззиваемият оспорва жалбата, като
изразява становище за нейната неоснователност и за потвърждаване на решението.
Пернишкият
окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка,
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът
при въззивния контрол за правилност на обжалваното решение в рамките, поставени
от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
В производството пред
районния съд е представен неподписан документ с
наименование договор за потребителски кредит №***, в който като страни са посочени "Форуком
и Компания" ООД като кредитодател и ответникът Д.С. като кредитополучател, с предмет предоставяне на кредитополучателя на кредит
в размер на 500 лв., срок за погасяване на кредита – 6 равни месечни вноски от по 93,35 лв., лихвен процент по кредита
– 40,00%; годишен процент на разходите – 49, 02%, като общо дължимата сума е определена на общо 560,09 лева с последна падежна дата – на 25.11.2017 г., съгласно приложения към договора и също неподписан
погасителен план. В договора за кредит се съдържат данни за ответника-имена, ЕГН, постоянен
адрес. Приложени са стандартен европейски формуляр, общи условия на договора за кредит и заявка, които също не са
подписани. В т. 2.4. от ОУ е предвидено, че договарянето между
страните се осъществява чрез средства за комуникация от разстояние – електронна
поща, уеб-сайт и телефон. В Общите условия е записан механизмът, по който се
сключват онлайн договорите като съгласно т. 2.6. от ОУ сключването на договора
за потребителски кредит става по инициатива на клиента – кредитополучател,
който попълва формуляр за кандидатстване, намираща на уеб-сайта на "Форуком
и компания" ООД, в който попълва данни относно самоличността си – три
имена, ЕГН, адрес, лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална
електронна поща, банкова сметка,
*** на кредитополучателя е необходимо същият да
изпрати цифров код под формата на кратко текстово съобщение /СМС/ до
дружеството /чл. 2.8/; за да се пристъпи към сключване на договора за
потребителски кредит, е необходимо дружеството да е одобрило отпускането на
кредита на клиента и да го е информирало за това чрез изпращането на електронна
поща или СМС /чл. 2.11/;
в случай че кредитополучателят е одобрен, договорът
за потребителски кредит, заедно с Общите условия и стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение №
2 от ЗПК, се изпраща от дружеството на неговата електронна поща /чл.
2.12/. Считано от момента на получаване на съгласието на дружеството да
предостави кредита и на документите по т. 2.12., клиентът разполага с 24 часа
за потвърждаване на сключването на договора /чл. 2.13/; след като
кредитополучателят потвърди, че е запознат и приема договора, заедно с Общите
условия и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, се счита, че между кредитополучателя и "Форуком и компания"
ООД има сключен договор за потребителски кредит /чл. 2.14/. В чл. 2.16. е
предвидено, че отговорът, съдържащ съгласието на кредитополучателя за
сключването на договора, потвърждава неговото желание за незабавното превеждане
на кредита по банковата му сметка или чрез системата на Изи Пей, ако е избрал
този начин за получаване на сумата по кредита.
Представена
е извадка от ел. кореспонденция по електронна поща между "Форуком и
компания" ООД и "Изипей" АД, в която последното на запитване на "Форуком
и компания" ООД потвърждава, че сумата от 500 лв. е усвоена от лицето Д.С.
по системен код *** на 26.05.2017г.
Възприемайки гореизложената
фактическа обстановка по делото, настоящият
въззивен състав съобразява, че с оглед предмета, страните /кредитодател е
небанкова финансова институция, а кредитополучател е физическо лице/, правата и
задълженията, както начина за сключване на твърдения процесен договор, са приложими ЗЗД, ЗПК и ЗПФУР.
В чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти
и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит
от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на доставчика на услугата. За доказването на преддоговорната
информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага
Законът за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги /ал.2/, а съгласно ал.3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго
средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща,
се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Всяка клауза в договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, която предвижда, че тежестта на доказване изпълнението на
задълженията на доставчика, предвидени по този закон, е за сметка на
потребителя, е нищожна - чл. 18, ал. 4 ЗПФУР.
Следователно
сключването на твърдения договор за кредит се финализира с предоставянето на лични
данни и изпращането на съгласие/потвърждение от
кредитополучателя до дружеството-кредитор посредством електронната страница на кредитодателя каквото е изискването на т. 2.13. и 2.14. от Общите условия, следва
да се приеме, че клиентът-кредитополучател изявява своята воля за сключването
на договора и приема Общите условия /чл. 13, ал. 4 вр. с ал. 1 от ЗЕДЕУУ/. За това обстоятелство обаче
по делото не са представени нито на хартиен носител, нито в електронен вид доказателства /същото не е било и обявено от РС за безспорно между
страните в изготвения доклад по делото по чл. 146 ГПК – напротив дадени са изрични указания на ищеца, че не
сочи доказателства за изразено съгласие на ответника за сключване на договор за
кредит/.
По делото липсват технически или електронни
записи в подкрепа на твърденията на ищеца за изявление на потребителя за изпращането на съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор съгласно чл. 2.13. от ОУ в срок от 24 часа. Представените индивидуален договор, стандартен
европейски формуляр, заявка и общи условия на хартиен
носител, които не носят подписа нито на ответника, нито на представител на кредитодателя, като с оглед
горепосочения неприсъствен начин на възникване на правоотношението и клаузата
на чл. 2.13 и 2.14 от ОУ е несъмнено, че същите не биха могли да възпроизвеждат електронното изявление на
потребителя за изпращането на съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор. Освен това не е установено чрез кои
електронни адреси е разменена информацията, съответно, че посочените в
електронните документи ІР – адреси на страните и по-конкретно електронния адрес
на адресата на тази информация е на ответника. По делото не са
представени доказателства за това ответникът да е автор на електронните заявки по смисъла на чл. 4
ЗЕДЕУУ, че доставчикът на финансовата услуга от разстояние го е уведомил своевременно за всички условия на
договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, съответно, че му е предоставил информацията по чл. 8 и чл. 9 ЗПФУР,
съгласно изискванията на чл. 10 от същия закон. С оглед представените доказателства не може да се
приеме, че единствено въвеждането на лични данни в системата на кредитодателя е
достатъчно, за да се приеме, че ответникът е дал съгласие за сключването на
процесния договор. Затова и при съобразяване на чл. 180 ГПК,
едностранно извършеното от кредитодателя вписване в договора на данни на
ответника, който не носи подпис на ответника, не се ползва с доказателствена
сила. В ЗЕДЕУУ е предвидено, че документът, подписан с електронен подпис, се
приравнява на подписан с материален такъв. В случая, обаче, ищецът не е
доказал, че върху представения от него договор, общи условия и стандартен европейски
формуляр, заявка на хартиен носител е положен електронен подпис от ответника.
По силата на горепосочените
разпоредби от ЗПФУР и в частност чл. 18, ал.3 от ЗПФУР кредитодателят е могъл да извърши запис
на изявлението-съгласие/потвърждение до дружеството-кредитор съгласно чл. 2.13. и 2.14. от ОУ, направен от кредитополучателя
по електронен път,
респективно да докаже извършването му със самия запис, каквото в случая липсва. С оглед
спецификата на сключване на договор за предоставяне на финансови услуги неслучайно са въведени изричните правила на чл. 18
от ЗПФУР и е обяснимо и закономерно ищецът да може да представи
документи, проследяващи хронологията на развитие на процедурата по създаването
на договорното правоотношение – от включването на ответника-потребител в сайта
до завършването й с подписан електронен договор,
финалният елемент на който завършек е изявление на потребителя за изпращането на съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор съгласно чл. чл. 2.13. и
2.14. от
ОУ. Така е ясно, че различните
етапи от регистрацията и функционирането на подобни
електронни услуги са достъпни и за доставчика на услугата, ползващ съответното средство за
комуникация от разстояние и също той може да ги отпечата
като изображение върху хартиен носител, и фактически те биха имали
необходимата доказателствена стойност на хартиен носител, респ. в електронен вид доказателства по смисъла на ГПК, но
такива както се посочи съгласно чл. 2.13. и 2.14. от ОУ липсват по делото. Затова следва да намерят приложение неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, които
задължават въззивния съд да приема, че между страните по делото не е бил
сключен договор за потребителски кредит от разстояние.
На второ
и самостоятелно основание, доколкото се твърди договор за заем, съдът приема,
че няма сключен договор за заем. Заемът е реален договор съобразно чл. 240 от ЗЗД - фактическият състав на същия изисква освен постигане съгласие
между страните, също така предаване и получаване на даваната сума. В настоящия
случай по делото няма доказателства, че процесният заем като сума е предаден от
„Форуком и Компания"
ООД на кредитополучателя Д.С.. Представената извадка от
ел. кореспонденция по електронна поща между "Форуком и компания" ООД
и "Изипей" АД, не удостоверява нареждането на сумата до третото лице „Изипей"
АД от страна на кредитодателя, а още по-малко доказва получаването на сумата по
твърдения заем от страна на кредитополучателя - няма характер на разписка по
смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, тъй като не съдържа всички данни за кредитополучателя; не носи
подпис на ответника; няма изявление на ответника, че приема сумата; липсват и
доказателства сумата да е достигнала до получателя. В случая въпросната сума не
е преведена по лична сметка на Д.С., а е следвало същата да я получи чрез
системата на "Изи пей"АД, съобразно общите условия към договорите на
„Форуком и Компания"
ООД. Освен това представеното по делото „потвърждаване“
от "Изипей" АД касае изплащане на сума по системен код *** на
26.05.2017г., които данни се различават и не съответстват на представения договор
за потребителски кредит №***, макар и от същата дата, т.е. липсват
доказателства във връзка с кое договорно правоотношение е извършен този превод.
Именно за това плащане на сумата по точно този кредит, въпреки тежестта на
доказване ищецът не е установил. Ищецът би могъл да изиска от „Изи пей"АД
оригиналния екземпляр на разписката, който би трябвало да носи подписа на
лицето, и така да докаже безспорно получаването на сумата. Това обаче не е
сторено по делото. Ето защо не може да се приеме, че между кредитора и
ответника е налице твърдения договор за заем, поради липсата на задължителен
елемент от фактическия му състав-получаване на сумата по кредита от страна на
кредитополучателя. Така дори да се приеме плащане на сумата от 500 лева при
отсъствието на доказана облигационна връзка, произтичаща от договор за кредит,
то в рамките на настоящото производство ищецът не би могъл да претендира същата
на заявеното регресно основание спрямо настоящия ответник.
Всичко
в съвкупност и поотделно води до извод липса
на предаване и получаване на даваната
сума, респ. за липса
на съгласие от ответника за сключване на договора, които липси водят до
нищожност на заема. В тази връзка липсата на действително
задължение на ответника към кредитора и сделката от която произтича това
задължение води до това, че регресните права на поръчителя не възникват спрямо
длъжника, ако той е платил без да има дълг, тъй като в този случай задължението
на поръчителя - функция на главния дълг, не е възникнало – арг. от чл. 138, ал.
2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗД. Това е така, защото предметът и обемът на отговорността
на поръчителя се определят от обема на главното задължение. Тъй като договорът за кредит е нищожен, същият не е породил правно действие,
поради което предявените искове за установяване на процесните вземания, на
основание регресните
права на ищеца-поръчител по договор за кредит обезпечен с поръчителство са
неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени. Само на това основание, предявените главни претенции се явяват неоснователни и подлежат
на отхвърляне. А щом няма главни вземания, не може да възникне вземане за лихви,
такси и пр. акцесорни задължения.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва
да се посочи, че обстоятелството, че ответникът не е оспорил исковете,
респ. представените от ищеца доказателства в срока по чл. 131 ГПК, не размества
тежестта на доказване, нито дерогира общото процесуално правило, че всяка
страна е длъжна да докаже това, което твърди. Липсата на оспорване от ответника
в срока по чл. 131 ГПК не означава признание на иска, или на фактите по спора,
поради което ищецът не се освобождава от доказателствената си тежест по чл. 154 ГПК. Дори и признанието на
факти е доказателствено средство,
което не освобождава противната страна от тежестта за доказване, и при
положение, че съдът не е обявил признатия факт за ненуждаещ се от доказване /Решение № 1037 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. №
3399/2008 г., I г. о., ГК, Решение № 113 от 31.07.2015 г. на ВКС по т.дело №
929/2014 г., І т.о., ТК и др./.
С решението си първоинстанционният съд е достигнал до идентични правни
изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено. Въззивната жалба е неоснователна.
С оглед
резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Въззиваемият
не претендира и не доказва разноски пред въззивната инстанция, като липсва и
списък по чл. 80 ГПК, поради което такива не му се дължат.
Предвид изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 48/11.04.2019 г. по гр.д. № 834/2018 г. по
описа на Районен съд – Радомир.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.