Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260030
гр. ВРАЦА, 08.02.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на 20.01.2021г. в състав:
Председател:МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове:НАДЯ
ПЕЛОВСКА
мл.с.КАМЕЛИЯ КОЛЕВА
в присъствието на:
секретар Веселка Николова
като разгледа докладваното от съдията Пеловска
в.гр.дело N 442
по
описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното дело е образувано въз основа на подадена въззивна жалба от Г.М.Г.
***, чрез упълномощения му адвокат И.М., против решение №287/08.06.2020г.на
РС-Враца, постановено по гр.дело №230/2020г., с което са отхвърлени предявените
от жалбоподателя против „ОТП Факторинг България“ЕАД искове по чл.439 от ГПК, за
признаване за установено, че не дължи сумите по изп.лист от 12.03.2013г.,
изд.въз основа на заповед за незабавно изпълнение №812/11.03.2013г.по ч.гр.дело
№1060/2013г.на РС-Враца.
В жалбата се твърди, че РС-Враца е бил сезиран с предявени в условията на евентуалност
искове по чл.439 от ГПК, главният от които е да се признае за установено по
отношение на „ОТП Факторинг България“ЕАД, че ищецът Г.М.Г. не дължи, като погасени
по давност преди образуване на изп.дело №1472/2018г.на ЧСИ М., сумите по
изп.лист от 12.03.2013г., изд.въз основа на заповед за незабавно изпълнение
№812/11.03.2013г.по ч.гр.дело №1060/2013г.на РС-Враца, а именно:сумата от
9976,30 лв. главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
24.01.2013г.; сумата от 3889,87 лв.договорна лихва за периода
20.07.2010.-23.02.2013г.; сумата от 1086,97 лв.санкционна лихва за периода
23.11.2010г.-23.01.2013г.
Сочи се, че едва при отхвърляне на този иск съдът е следвало да разгледа и
се произнесе по евентуалния иск по чл.439 от ГПК, че вземанията по същия
изп.лист за договорна и санкционна лихва, както и за законна лихва върху
главницата за периода 24.01.2013г.-01.10.2015г., не са дължими, поради това, че
към датата на образуване на изпълнителното дело длъжникът не е бил уведомен за
извършената цесия, която и не са допуска по закон.
В жалбата се поддържа също, че едва при отхвърляне и на евентуалния иск,
районният съд е следвало да разгледа втория евентуален иск, а именно, че
вземанията по изп.лист за договорна и санкционна лихва, както и за законна
лихва върху главницата за периода 24.01.2013г.-01.10.2015г., не са дължими,
поради погасяването им по давност преди образуването на изп.дело №1472/2018г.на
ЧСИ М..
Твърди се, че за да отхвърли главния иск неправилно районният съд е приел,
че всяко предприето изпълнително действие прекъсва давността, при което всякога
започва да тече това 5 годишна давност. Развиват се доводи, че съгласно ТР
№2/2015г. по т.д.№2/2013г.на ОСГТК на ВКС не всички принудителни действия
спират давностния срок, поради което и молбата
на „Банка ДСК“ЕАД за образуване на първоначалното изп.дело №9500/2013г.по
опис на ЧСИ Б., не може да се приеме за действие, спиращо давността, доколкото
е бланкетна и в нея не се сочат конкретни принудителни действия. Поддържа се,
че за спиращи давността действия не могат да се приемат и тези действия на
съдебния изпълнител, които излизат извън възложените му от взискателя.
По отношение твърденията, че цесията не е съобщена на жалбоподателя-длъжник
се развиват доводи, че от представеното от ответника известие не може да се
направи извод кой е негов подател и поради това известието не може да се счита
за редовно уведомяване.
Относно претенцията за погасяване по давност на вземанията за договорна,
санкционна и законна лихва, жалбоподателят твърди, че давността е 3 годишна и е
изтекла, тъй като от последното изпълнително действие по изп.дело
№9500/2013г.по опис на ЧСИ Б., до датата на образуване на новото изп.дело пред
ЧСИ М., са изминали повече от 3 години. Твърденията за прилагане на 3 годишната
погасителна давност по отношение на лихвите жалбоподателят извежда от това, че
задълженията са установени не със съдебно решение, а със заповед за изпълнение,
поради което приложима е кратката давност.
Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска с присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от ответника по жалбата „ОТП Факторинг
България“ЕАД е постъпил писмен отговор, в който се твърди, че жабата е
неоснователна, а атакуваното с нея първоинстанционно решение е правилно.
Поддържа се, че тъй като жалбоподателят не е подавал възражение по чл.414 от ГПК против издадената заповед за незабавно изпълнение, тя е влязла в сила на
30.01.2014г. и на основание чл.439, ал.2 от ГПК всички факти и обстоятелства,
осъществили се преди тази дата, са обхванати от процесуална преклузия.
Позовавайки се на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззиваемата страна развива
доводи, че давностният срок може да прекъсва многократно, както с поискването
на изпълнителни действия от взискателя, така и с осъществяването им от съдебния
изпълнител. Сочи се също, че до постановяването на ТР №2/2013г. в сила са били
постановките на Постановление на Пленума на ВС №3/1980г., според което за
времето, през което изп.дело е висящо, давност не тече.
По отношение на уведомяването на жалбоподателя за извършената цесия
въззиваемото дружество се позовава на практика на ВКС, като сочи, че
уведомяването е неформален акт и няма изисквания за специална форма, а от
конкретното писмо до длъжника ясно може да се направи извод за автора му и за
качеството на подписалото го лице. Поддържа се, че в качеството му на частен правоприемник
на „Банка ДСК“АД, „ОТП Факторинг България“ЕАД се ползва от издадените в полза
на банката изп.лист и заповед за изпълнение и има право да пристъпи към
събиране на цедираното вземане.
Иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на направените
пред въззивната инстанция разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
Във въззивното производство доказателства не са събирани.
При проверка на допустимостта и редовността на въззивната жалба настоящият
съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК. При констатираната
допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба на ищеца.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба
вх.№2031803/22.11.2018г. и допълнителна молба вх.№5195083/28.11.2018г., с които от Г. *** е предявен отрицателен
установителен иск по чл.439 от ГПК против „ОТП Факторинг България“ЕАД-гр.София
и „Банка ДСК“ЕАД-гр.София, на евентуални основания, както следва:
1. че не дължи на ответниците сумите по изпълнителен лист от 12.03.2013г.,
издаден въз основа на Заповед за незабавно изпълнение № 812/11.03.2013г. по ч.гр.д.
№ 1060/2013г. на PC-Враца в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за вземания, произтичащи
от Договор за издаване на кредитна карта от 04.07.2007г., а именно: 9976,30
лева за главница, ведно със законната лихва от 24.01.2013г., 3889,87 лева за
договорна лихва за периода 20.07.2010г,- 23.01.2013г., както и санкционна лихва
в размер на 1086,97 лева за периода 23.11.2010г.-23.01.2013г., поради
погасяването на вземанията по давност преди образуването на изпълнителното
производство за събирането им, а именно - изп. д. № 1472/2018г. на ЧСИ № *** - В.
М.;
2. че не дължи на ответниците сумите по изпълнителен лист от 12.03.2013г.,
издаден въз основа на Заповед за незабавно изпълнение № 812/11.03.2013г. по
ч.гр.д. № 1060/2013г. на PC-Враца в полза на „Банка ДСК" ЕАД за вземания,
произтичащи от Договор за издаване на кредитна карта от 04.07.2007г., а именно:
3889,87 лева за договорна лихва за периода 20.07.2010г.-23.01.2013г., 1086,97
лева санкционна лихва за периода 23.11.2010г.-23.01.2013г., както и законна
лихва върху главницата от 9976,30 лева за периода 24.01.2013г.-01.10.2015г. в
размер на 2849,24 лева, поради неизпълнение на задълженията и ограниченията на
чл. 99, ал. 1 ЗЗД, тъй като към момента на образуване на изп.д. № 1472/2018г.
на ЧСИ № *** - В. М., длъжникът не бил уведомен за цесията и взискателят не
разполагал с правна легитимация, както и че законът не допускал прехвърлянето
на такова вземане;
3. ако се приеме, че с образуването на изп.д.№9500/2013г. на ЧСИ *** - М. Б.,
давността е спряла, то ищецът не дължи
на ответниците сумите по изпълнителен лист от 12.03.2013г., издаден въз основа
на Заповед за незабавно изпълнение № 812/11.03.2013г. по ч.гр.д. № 1060/2013г.
на PC-Враца в полза на „Банка ДСК" ЕАД за вземания, произтичащи от Договор
за издаване на кредитна карта от 04.07.2007г., а именно: 3889,87 лева за
договорна лихва за периода 20.07.2010г,- 23.01.2013г., 1086,97 лева санкционна
лихва за периода 23.11.2010г.-23.01.2013г., както и законна лихва върху
главницата от 9976,30 лева за периода 24.01.2013г.-01.10.2015г. в размер на
2849,24 лева, тъй като вземанията за тези суми са погасили по давност преди
образуването на изп. д. №1472/2018г. на ЧСИ № *** - В. М..
В исковата молба и в молбата за уточнението й се поддържа, че в полза на
„Банка ДСК" ЕАД била издадена Заповед за незабавно изпълнение №812/11.03.2013г.
по ч.гр.д. № 1060/2013г. на PC-Враца, за вземания срещу ищеца, произтичащи от
Договор за кредитна карта от 04.07.2007г., а именно: 9976,30 лева главница,
ведно със законната лихва от 24.01.2013г., 3889,87 лева договорна лихва за
периода 20.07.2010г.-23.01.2013г., както и санкционна лихва в размер на 1086,97
лева за периода 23.11.2010г.-23.01.2013г. Въз основа на заповедта за изпълнение
бил издаден изпълнителен лист от 12.03.2013г. и било образувано изп.д. №9500/2013г.
на ЧСИ М. Б.. Ищецът твърди, че по изпълнителното дело по описа на ЧСИ Б. не са
били поискани и не са били извършвани никакви изпълнителни действия, а е
изпращана само покана за доброволно изпълнение, поради което счита, че изп.дело
е перемирано с изтичането на 2 години от образуването му, а именно, че перемпцията
е настъпила на 18.12.2015г. поддържа се, че издаването на заповед за изпълнение
не спира давността, поради което тя започвала да тече от 23.01.2010г., когато
според банката вземането било изискуемо. Давността за главницата била изтекла
на 23.01.2016г. и на 23.11.2014г. за лихвите. По издадения изпълнителен лист
обаче било образувано ново изпълнително дело № 1472/2018г. на ЧСИ В. М., по
което ищецът отново получил покана за доброволно изпълнение, но вече с
взискател „ОТП Факторинг България" ЕАД. Твърди се, че с оглед горните
съображения към момента на образуване на второто изпълнително дело вземанията
вече са били погасени по давност.
Сочи се, че давността, дори да се приеме, че е прекъсната с образуването на
изпълнително дело № 9500/2013г. на ЧСИ № *** - М. Б., пак е изтекла за някои от
вземанията—договорна, санкционираща лихва и законна лихва върху главницата за
периода 24.01.2013г.-01.10.2018г., тъй като новото изпълнително дело било
образувано през м.10.2018г.
Ищецът поддържа също, че може само да предполага, че банката е цедирала
вземането на „ОТП Факторинг България" ЕАД, но твърди, че цесията не му е
съобщавана и тя противоречи и заобикаля закона, тъй като „ОТП Факторинг
България" ЕАД не може да се снабдява със заповед за изпълнение по чл.417,
ал.1, т.2 от ГПК и не може да се ползва от нея.
С молба, вх. №5195983/29.11.2018г. по
описа на СРС, ищецът заявява, че оттегля исковете си спрямо „Банка ДСК"
ЕАД., поради което с определение №65843/14.03.2019г.на СРС производството по
делото е прекратено по отношение на посочения ответник и е продължило да се
движи само против ответника „ОТП Факторинг България" ЕАД.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ОТП Факторинг България" ЕАД е
подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди,
че е придобил вземанията против ищеца по силата на договор за цесия от
21.04.2015г., сключен с „Банка ДСК“ЕАД, като за този договор ищецът е уведомен
с писмо с обратна разписка, изпратено на адреса, посочен в договора за банков
кредит. Сочи се, че доказателства за настъпилото правоприемство са били
представени и по двете изпълнителни дела, което също е дало възможност на ищеца
да узнае за цесията.
Ответникът поддържа също така, че в периода от 18.12.2013г. до 12.05.2014.
по изп.дело №9500/2013г.на ЧСИ Б. са предприемани валидни изпълнителни действия-налагани
са запори върху банкови сметки и МПС, вписана е възбрана върху недвижим имот,
като още на 14.12.2013г. взискателят е възложил на ЧСИ правомощията по чл.18 от ЗЧСИ. Последното валидно изпълнително действие било от 12.05.2014г. и съгласно
ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС оттогава започвала да тече нова погасителна
давност - петгодишна за главницата и тригодишна за лихвите. Твърди, че във
връзка с образуването на изп.д. № 1472/2018 г. на ЧСИ В. М. давността била
прекъсната на 09.10.2018г., а от предходното прекъсване на давността на 12.05.2014г.
до 09.10.2018г. давността не била изтекла. Законната лихва за периода
09.10.2015г.- 09.10.2018г. не била погасена по давност, а по новото
изпълнително дело са били поискани и предприети изпълнителни действия. Като
неоснователни се оценяват останалите наведени от ищеца аргументи за недължимост
на процесните вземания, включително по евентуално съединените искове.
При така подадените искова молба и отговор, в производството пред районния
съд са събрани писмени доказателства и е назначена счетоводна експертиза, въз
основа на които е прието, че предявеният иск е неоснователен. Изложени са
съображения, че с предприеманите по двете изпълнителни дела действия по принудително
изпълнение, 5 годишната погасителна давност е била прекъсвана многократно,
поради което не е изтекла и вземанията по издадения изпълнителен лист са
дължими.
За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди
събраните в първоинстанционното производство доказателства поотделно и в
тяхната пълнота, при което приема следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 1060/2013 г. по описа на РС- Враца, в
полза на „Банка ДСК“ ЕАД против ищеца Г.М.Г. е издадена Заповед №812/11.03.2013г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, както и
изпълнителен лист от 12.03.2013 г., за сумите от: 9976,30 лв. - главница,ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2013г. до окончателното
изплащане, договорна лихва в размер на
3889,87 лв. за периода от 20.07.2010 г. до 23.01.2013г., санкционна лихва в
размер на 1086,97лв. за периода от 23.11.2010 г. до 23.01.2013 г., деловодни разноски в размер
на 299,06 лв. държавна такса и 350,00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Видно
от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и от извлечението от
счетоводните книги на банката, на което се основава заявлението, изискуемостта
на претендираните вземания е настъпила
на 23.11.2010г.
Въз основа на издадения изпълнителен лист кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е
образувал изпълнително дело № 9500/2013 г. по описа на ЧСИ М. Б. с район на
действие СГС, копие от което е приложено към настоящото дело. Изпълнително дело
№9500/2013г.на ЧСИ Б. е образувано на 14.12.2013г., като с молбата за
образуване взискателят е възложил на ЧСИ
извършването на действия по чл.18 от ЗЧСИ.
Първото предприето срещу длъжника изпълнително действие е от 18.12.2013г.,
когато ЧСИ е наложил запор върху банковите му сметки във всички банки в
страната. Въззивният съд не споделя направените от районния съд фактически
изводи, че първото изпълнително действие е от 20.08.2013г., когато е наложена
възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника, тъй като видно от
постановлението на л.17 от изп.дело №9500/2013г., на което районният съд се
позовава, то е издадено по друго изпълнително дело /изп.дело №1274/2013г.на ЧСИ
М. М./ и касае други вземания.
От приложеното копие на изп.дело №9500/2013г.на ЧСИ Б. се установява, че
следващите предприети по делото изпълнителни действия са: 1.налагане на
възбрана върху недвижим имот на длъжника, съгласно искане
изх.№02561/14.01.2014г. /л.67/. Възбраната е вписана на 15.01.2014г.в Служба по
вписванията-София; 2. наложен запор върху притежавания от Г.М.Г. мотоциклет
„Ямаха“ / запорно съобщение с изх.номер от 12.05.2014 г., постъпило при
адресата – Столична дирекция на вътрешните работи КАТ – Пътна полиция на
14.05.2014 г.-л.78 от изпълнителното дело/.
Въз основа на депозирана молба, с която е уведомен за извършена цесия, с
разпореждане от 24.11.2015г. ЧСИ Б. е конституирал като взискател по изп.дело
№9500/2013г.„ОТП Факторинг България“ ЕАД /л. 88 от изпълнителното дело/. Към
депозираната от новоконституирания взискател молба по изпълнителното дело е
приложена разписка от „Български пощи“ ЕАД, от която се установява, че
уведомлението за цесия до длъжника не е реално връчено, като е отбелязано, че
същият се е преместил на друг адрес.
С оглед депозирана при съдебния изпълнител молба, на 25.07.2018 г.
последният е разпоредил връщане на оригиналния изпълнителен лист на кредитора -
„ОТП Факторинг България“ ЕАД /л. 104 от изпълнителното дело/.
С постановление от 25.07.2018 г. изпълнителното производство по ИД №9500/2013
г. по описа на ЧСИ М. Б. е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.
Постановлението е влязло в законна сила на 19.09.2018г.
Въз основа на същите заповед за изпълнение и изпълнителен лист, на
09.10.2018г. по молба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, пред ЧСИ В. М. е
образувано ново изпълнително дело против длъжника Г.Г.-изп.дело №1472/2018г.
На 10.10.2018 г. ЧСИ М. е наложила запор върху всички вземания на длъжника,
в това число - банкови сметки, банкови касети и открити акредитиви, в четири търговски
банки в страната /л. 62 – л. 65 от изпълнителното дело/.
На 17.10.2018 г. ЧСИ М. е предприела последващо изпълнително действие, а
именно – налагане на запор върху дружествените дялове на длъжника Г.М.Г. от
капитала на „Саганет“ ЕООД, „Джубокс Мюзик Риалити“ ООД и „Митуеб“ ООД /л. 94 –
л. 107 от изпълнителното дело/.
Със запорно съобщение от 16.11.2018 г. съдебният изпълнител е наложила
запор върху всички вземания на длъжника, които последният има от „Седем - Осми“
АД /л. 159 от изпълнителното дело/.
На 21.11.2018 г. съдебният изпълнител е адресирал молба до съдия по
вписванията гр. София за налагане на възбрана върху притежаван от Г.М.Г. ***,
като длъжникът е уведомен за предприетото изпълнително действие със съобщение,
връчено му на 29.01.2019 г. /л. 170 – л. 172 от изпълнителното дело/.
Със запорно съобщение от 10.12.2018 г. ЧСИ В. М. е наложила запор върху
всички вземания на длъжника от „Обединена българска банка“ АД, в това число -
банкови сметки, банкови касети и открити акредитиви /л. 180 от изпълнителното
дело/. С отговор, изходиран от третото лице на 12.12.2018 г., банката уведомява
съдебния изпълнител, че длъжникът не е клиент на банката /л. 198 от
изпълнителното дело/.
С оглед издадена от СРС по гр. дело № 74360/2018 г. обезпечителна заповед,
с разпореждане на ЧСИ М. от 14.12.2018 г. изпълнително дело № 1472/2018 г. е
спряно /л. 187 от изпълнителното дело/.
От приетия договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 21.04.2015 г.
и приложението към него, се установява, че „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството си на
цедент, е прехвърлило на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, в качеството му на
цесионер, процесното вземане.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба на ищеца. По отношение на допустимостта на предявения иск
въззивният съдебен състав споделя напълно и изцяло изложените от районния съд
мотиви, поради което и на основание чл.272 от ГПК в тази част препраща към тях.
Съдът е сезиран с предявен отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК, предмет
на спора по който е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за
вземането на ответника, поради погасяването му по давност. Въззивният съд
споделя напълно изразеното от районния съд разбиране, че за основателността на предявения
иск следва да се установи, че от настъпването на изискуемостта на вземането е
изтекъл предвиденият в закона период на погасителна давност, който период не е
бил спиран или прекъсван. В тази връзка правилно е разпределена и
доказателствената тежест, като е прието, че в тежест на ищеца е да установи
момента на настъпване на изискуемостта на отричаното от него право, а в тежест
на ответника е при условията на пълно и пряко доказване да установи
съществуването на това право, както и че за периода от настъпване на
изискуемостта на вземането до изтичане на срока, с който законът свързва
погасяване на вземането по давност, са били налице основания за спиране или
прекъсване течението на давността.
В разглеждания случай вземанията, за които са издадени заповедта за
изпълнение и изпълнителния лист, са станали изискуеми на 23.11.2010г., като
съгласно разпоредбите на чл.110 и чл.111, б.“в“ от ЗЗД по отношение на
вземането за главница е започнала да тече общата 5 годишна давност, а по
отношение вземанията за лихви е започнала да тече кратката 3 годишна
погасителна давност. Според възраженията на ответника, така започналата да тече
погасителна давност е била прекъсвана първоначално няколко пъти, с
предприемането на валидни изпълнителни действия по изп.дело №9500/2013г. в
периода 18.12.2013г.-12.05.2014г., а именно с налагането на запори върху банкови сметки и МПС на длъжника и вписването
на възбрана върху негов недвижим имот. Ответникът поддържа, че последното
валидно изпълнително действие по изп.дело №9500/2013г. било от 12.05.2014г. и
съгласно ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС оттогава започвала да тече нова
погасителна давност - петгодишна за главницата и тригодишна за лихвите. Твърди
също, че във връзка с образуването на изп.д. № 1472/2018 г. на ЧСИ В. М. давността
била прекъсната отново на 09.10.2018г., а от предходното прекъсване на
давността на 12.05.2014г. до 09.10.2018г. давността не била изтекла.
Мотивирайки обжалваното решение, районният съд се е позовал на същите
фактически и правни доводи, които обаче не се споделят от настоящия въззивен
състав по следните причини:
На първо място напълно правилно, в съответствие с материалния и
процесуалния закон и задължителната съдебна практика, обективирана в т. 14 от
Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС,
районният съд е приел, че тъй като иск
по чл.422 от ГПК не е бил предявен, то подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не е прекъснало давността. Правилно също така е прието,
че предвид горния извод следва да бъде изяснено прекъсвала ли е давността по
смисъла на чл.116, б.“в“ от ЗЗД, т.е. предприемани ли са валидни действия за
принудително изпълнение, които прекъсват погасителната давност.
Действително, в мотивите към т.10 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г.
по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК е прието, че съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД прекъсването на давността се осъществява, само доколкото чрез
изпълнителното действие се реализира един или повече конкретни изпълнителни
способи, като от това може да се направи извод, че давността по време на
висящото изпълнително дело се прекъсва многократно, което става с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ.
В същите мотиви към т.10 обаче ОСГТК на ВКС е приело, че когато
изпълнителното производство е прекратено по право, какъвто е случая на
прекратяване по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК /перемпция/, изпълнителните действия също
се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи
тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили
права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените
от трети задължени лица плащания. По тази причина е прието, че когато прекратяването
на изпълнителното производство става по право, новата давност започва да тече
от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие. По аргумент от разпоредбата на чл.433, ал.5 от ГПК и от самото
Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС,
валидни изпълнителни действия ще са
само действията, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които
трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени
лица плащания (напр. влязлото в сила
постановление за възлагане, от което купувачът на публична продан на недвижим
имот черпи своето право на собственост), докато останалите изпълнителни
действия ще бъдат обезсилени по право и извършването им няма да е прекъснало
погасителната давност.
В разглеждания случай перемпцията по изп.дело №9500/2013г.по описа на БСИ Б.
е настъпила с изтичането на 2 години от извършване на последното изпълнително
действие от 12.05.2014г., а именно настъпила е на 12.05.2016г. Извършените до
този момент изпълнителни действия не са от категорията на действия, изграждащи изпълнителни способи, от
извършването на които трети лица са придобили права /действия, които не се
обезсилват по право/. Поради това настъпилото
прекратяване на изпълнителното производство по право, е обезсилило с обратна
сила и предприетите до момента изпълнителни действия по налагането на запори и
възбрана. Съответно и тъй като по право са обезсилени предприетите изпълнителни
действия, те не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни
последици, включително не са прекъснали погасителната давност по смисъла на чл.
116, б. "в" ЗЗД, и се считат за неизвършени. В този смисъл
съдебният състав се позовава както на т.10 от Тълкувателно решение от
26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и на
Решение №285 от 6.10.2015г. на ВКС по гр.д. №1953/2015г., IV г.о., ГК, Решение
№42 от 26.02.2016г. по гр.д. №1812/2015г., IV г.о. на ВКС и Решение №371 от
29.10.2015г. по гр.д. №1385/2012 г., IV г.о. на ВКС.
Изложените съображения дават основание на въззивния съдебен състав да
приеме, че от датата на настъпване на изискуемостта на процесните
вземания-23.11.2010г. до датата, на
която изп.дело №9500/2013г. по описа на ЧСИ Б. е прекратено по право и от която изпълнителните действия се обезсилват-12.05.2016г.,
погасителната давност не е била прекъсвана и към втората от посочените дати
погасени по давност са били всички вземания, произтичащи от издадените по
ч.гр.дело №1060/2013г.на РС-Враца заповед за изпълнение №812/11.03.2013г. и
изпълнителен лист. Последващото изп.дело №1472/2018г.на ЧСИ М. е образувано
едва на 09.10.2018г., а първото изпълнително действие по него е от
10.10.2018г., към която дата всички вземания по издадения изпълнителен лист
вече са били погасени по давност.
Тези констатации обуславят извода, че предявеният иск по чл.439 от ГПК,
че ищецът не дължи на ответника сумите по
изпълнителен лист от 12.03.2013г., издаден въз основа на Заповед за незабавно
изпълнение № 812/11.03.2013г. по ч.гр.д. №1060/2013г. на PC-Враца, поради
погасяването на вземанията по давност преди образуването на изпълнителното
производство за събирането им, а именно - изп.д. №1472/2018г. на ЧСИ В. М., е
основателен и като такъв ще следва да бъде уважен. Тъй като искът се явява
основателен на предявеното главно основание-погасяване на всички вземания по
давност, то произнасяне по наведените евентуални основания на иска не се дължи.
При постановяване на обжалваното решение районният съд е приложил
неправилно изискванията на закона по отношение погасителната давност в
случаите, при които изпълнителното производство е прекратено поради перемпция,
и неправилно е отхвърлил предявеният иск. Единствено за пълнота на мотивите
следва да се посочи, че дори давността да бе прекъсната с извършването на
последното изпълнително действие по изп.дело №9500/2013г., което е от
12.05.2014г., то вземанията за лихви отново биха се явили погасени, тъй като от
12.05.2014г.до 10.10.2018г. /първото действие по изп.дело №1472/2018г./ са изминали
повече от 3 години и давността по чл.111, б.“в“ от ЗЗД е изтекла.
Вземайки предвид изложеното, въззивният съдебен състав намира подадената
въззивна жалба за основателна, а обжалваното решение на РС-Враца за неправилно,
поради което същото ще следва да се отмени и предявеният иск бъде уважен.
При този изход на делото „ОТП Факторинг България“ЕАД ще следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца Г.М.Г. деловодни разноски за производството пред
първоинстанционния съд, в размер на заплатената от него държавна такса от
708,10 лв. На осн.чл.38, ал.2, от Закона за адвокатурата, вр.с чл.38, ал.1, т.3
от Закона за адвокатурата, вр.с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/004г.за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, „ОТП Факторинг България“ЕАД
ще следва да бъде осъдено да заплати на адв.И.М., като пълномощник на ищеца,
адвокатско възнаграждение за производството пред районния съд, в размер на 1061
лв..
За производството пред въззивната инстанция на жалбоподателя ще следва да
бъдат присъдени разноски в размер на заплатената от него държавна такса от
356,05 лв., а в полза на адв.И.М. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 1061 лв. на
осн.чл.38, ал.2, от Закона за адвокатурата, вр.с чл.38, ал.1, т.3 от Закона за
адвокатурата, вр.с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/004г.за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №287/08.06.2020г.на РС-Враца, постановено по гр.дело №230/2020г.
и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл. 439 ГПК, по отношение на „ОТП Факторинг България“ЕАД-гр.***, с ЕИК ***,
че Г.М.Г. с постоянен адрес *** и с ЕГН **********, не дължи сумите по изпълнителен лист от 12.03.2013г.,
издаден въз основа на Заповед за незабавно изпълнение № 812/11.03.2013г. по
ч.гр.д. № 1060/2013г. на PC-Враца в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за вземания,
произтичащи от Договор за издаване на кредитна карта от 04.07.2007г. и които са
предмет на изп. д. № 1472/2018г. на ЧСИ №*** - В. М., а именно: сумата от
9976,30 лева главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
24.01.2013г.до окончателното й изплащане, сумата от 3889,87 лева договорна
лихва за периода 20.07.2010г,- 23.01.2013г., както и санкционна лихва в размер
на 1086,97 лева за периода 23.11.2010г.-23.01.2013г., поради погасяването на
вземанията по давност преди образуването на изп.д. № 1472/2018г. на ЧСИ № *** -
В. М..
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ЕАД-гр.***, с ЕИК ***, да заплати на Г.М.Г.
с постоянен адрес *** и с ЕГН **********, сумата от 708,10 лв.деловодни
разноски за държавна такса за производството пред първата съдебна инстанция,
както и сумата от 356,05 лв. деловодни
разноски за държавна такса за производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА, на осн.чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, „ОТП Факторинг
България“ЕАД-гр.***, с ЕИК ***, да заплати на адвокат И.М.Г. ***, със служебен адрес гр.***, с ЕГН **********,
сумата от общо 2122 лв. адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство и защита на ищеца Г.М.Г. пред първоинстанционния и пред
въззивния съд.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател:...........
Членове:1..........
2..........